1
8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 584
гр.София, 29.05.2017г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дведесет и трети май две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
Любка Андонова
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N 245 описа на ВКС за 2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 29.06.2016г. по гр.д.№864/2016г. на ОС Варна е отхвърлил обективно съединени искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ и решение от 28.09.2016г. за оставяне без уважение молба за допълването му с постановяване отмяна на Заповед№103/17.03.2014г. на Управителя на – С. [фирма].
Жалбоподателят – М. М. П., чрез процесуалния си представител поддържа, че с обжалваните основно и допълнително решения съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС, които са разрешавани противоречиво и са от значение за точното приложенвие на закона и развитие на правото. Моли да се допусне касационното обжалване.
Ответникът – С. [фирма] не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., приема за установено следното:
Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
С решение от 03.05.2016г. по гр.д.№4776/2015г. ВКС, ІІІ г.о. е отменил въззивно решение по гр.д.№646/2014г. на ОС Варна и е върнал делото за ново разглеждане. Приел е, че в противоречие с практиката на ВКС, според която съобразно разпоредбата на чл.120 КТ работодателят следва да изследва здравословното състояние на работника преди да го премести на друга работа, въззивният съд не е допуснал и изслушал съдебно- медицинска експертиза, поради което спора за законността на дисциплинарното уволнение на основание чл.190, ал.1, т.2 и 7 КТ е останал неизяснен.
С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил първоинстанциооното решение , е отхвърлил предявените от М. М. срещу С. [фирма] искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ, както следва: 1) за признаване за незаконно и за отмяна на уволнението на М. М. , извършено със Заповед № 113/09.04.2014 г., издадена от управител на С. [фирма]; 2) за възстановяване на М. М. на заеманата преди уволнението длъжност – „акушерка-медицински секретар” в С. [фирма]; 3) за заплащане на сумата 4483,20 лв., представляваща обезщетение за времето, през което М. М. е останала без работа поради уволнението за период от шест месеца, а именно за времето от 09.04.2014 г. до 09.10.2014 г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 19.05.2014 г. до окончателното изплащане на задължението. Със същото решение е потвърдено първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлен предявеният от М. М. , срещу С. [фирма] иск за заплащане на сумата 422,33 лв., представляваща обезщетение по чл. 219, ал. 2 КТ за периода 21.03.2014г. – 09.04.2014г. С допълнително решение от 28.09.2016г. съдът е оставил без уважение молба за допълването му с постановяване отмяна на Заповед№103/17.03.2014г. на Управителя на – С. [фирма].
Установено е по делото, че ищцата- жалбоподател в настоящето производство, по силата на валидно трудово правоотношение е изпълнявала длъжността „акушерка” в АГ болница за неопределен срок при пълно работно време. Установено е също така, че с допълнителни споразумение от 05.11.2001 г. , 04.09.2006г. и 17.02.2009 г. ищцата е преназначена от „акушерка” на длъжност „акушерка-медицински секретар” с място на работа [фирма].
Констатирано е от представения по делото протокол за ПТП, че на 29.10.2012 г. жалбоподателката е участник в настъпилото на същата дата ПТП като пешеходец , при което е получила фрактура на левия глезен и от представените 9 бр. болнични се установява, че ищцата в периода 29.10.2012 г. – 05.07.2013 г. е ползвала отпуск по болест, а заа времето от 08.07.2013 г. до 09.08.2013 г. същата е ползвала платен годишен отпуск за 2012 г.
Установено е, че със заповед № 147/26.08.2013 г. на управителя на С. [фирма] и във връзка с натовареността на акушерките в болницата, въведеното сумарно работно време и изчистването на платените годишни отпуски, е разпоредено жалбоподателката да бъде включена в график и същата е започнала да работи по график в „Приемен кабинет” на отделение „Патологична бременност”, на 12-часови работни смени, дневни и нощни.
Констатирано е от изготвени рапорти, приети като доказателства по делото , че жалбоподателката не се е явила на работа в „Приемно-консултативен кабинет” на 31.01.2014 г. – дневно дежурство и на 01.02.2014 г. – нощно дежурство, което е наложило промяна на работния график на акушерките в отделението, за целодневно дежурство в Приемно-консултативен кабинет на 04.02.2014 г., съгласно изготвен работен график, без същата да представи доказателства за наличието на уважителни причини за отсъствието си и за три последователни дежурства, съгласно работен график за м. януари и м. февруари, както следва: на 31.01.2014 г. – дневно дежурство, на 01.02.2014 г. – нощно дежурство, на 04.02.2014 г. – дневно дежурство в „Приемно-консултативен кабинет”, като в резултат на това, се натоварват другите акушерки, поради което те натрупват повече часове от необходимите за изработване за съответния месец.
Прието е, че с покана изх. № 146/06.02.2014 г. на ищцата са поискани обяснения за извършените нарушения на трудовата дисциплина, изразяващи се в неявяване на работа в течение на повече от два последователни работни дни, както и грубо и неотговарящо на професионалната етика държане със свои колеги, както и че със заявление с вх. № 80/10.02.2014 г. във връзка с поисканите писмени обяснения ищцата е посочила, че отказва да изпълнява възложената й работа поради промяната на работното й място и условията на труд след завръщането й на работа на 12.08.2013 г., а именно: в „приемен кабинет” на ет. 1 и работа на смесени смени с полагане на нощен труд, както и недопускане на работното й място в кабинет № 4 на ет. 8.
Прието е, че ищцата е следвало да се яви на работа на 21.03.2014 г. /след изтичане на втори болничен лист/ и че при явяването си на работа на 21.03.2014 г. и е връчена Заповед № 103/17.03.2014 г., издадена от управителя на ответното дружество, с която е възложено на ищцата, работеща на длъжност „акушерка-медицински секретар” в отделение „Патологична бременност” да премине на длъжност „акушерка” в „Родилно отделение” за периода от 21.03.2014 г. до 04.05.2014 г. Установено е, че ищцата е отказала да изпълни заповедта, видно и от отбелязването върху нея: „Не съм съгласна” и същата й е връчена при отказ , както и че екземпляр от длъжностната характеристика за длъжността „акушерка” в „Родилно отделение” е връчен на ищцата на 21.03.2014 г., която след запознаване с нея е отказала да я подпише, който отказ също е удостоверен посредством подписа на двама свидетели.
Констатирано е от приети по делото раборти, че жалбоподателката не се е явила на работа на дежурство от 07:00 часа до 19:00 часа на 21.03.2014 г., за нощно дежурство от 19:00 до 07:00 часа на 22.03.2014 г., както и на 25.03.2014 г. от 07:00 часа до 19:00 часа. Установено е, че въз основа на тези рапорти и на основание чл. 193, ал. 1 КТ във връзка с образуваното дисциплинарно производство е изпратена покана изх. № 292/25.03.2014г., с която работодателят е изпълнил императивно вмененото му задължение да изиска обяснения от служителя относно извършеното нарушение на трудовата дисциплина, изразяващо се в следното: неявяване на работа в течение на повече от два последователни работни дни, а именно – 21.03.2014 г. и 25.03.2014 г., на които дати по одобрен график и съобразно дежурствата същата е следвало да бъде на работа.
Съдът е приел, че в случая е допусната техническа грешка, като вместо датата 21.03.2014 г. /на която ищцата е следвало да се яви на работа/ в заповедта е посочена датата 20.03.2014 г. Това обстоятелство обаче съдът приема, че не е нарушило правото на защита на ищцата, доколкото в изпратената покана за даване на обяснения е посочена именно датата 21.03.2013 г. Нещо повече, предвиденото в КТ дисциплинарно нарушение е- неявяване на работното място в продължение на два работни дни, поради което и не е необходимо неявяването на работа да е продължило повече от два дни
Съдът е приел, че въпреки, че в Заповед № 103/17.03.2014 г. е посочено, че е променено работното място на ищцата – от отделение „Патологична бременност“ в „Родилно отделение“, не е налице промяна на работното място по смисъла на пар. 1, т. 4 от ДР на КТ, независимо че мотивите на процесната заповед е посочено, че същата е издадена във връзка с възникнала производствена необходимост – липса на достатъчно медицински персонал за обслужване на пациентите. Прието е, че в случая се касае за промяна на характера на изпълняваната от жалбоподателката длъжност
С оглед изслушаната медицинска експертиза, съобразно указанията в отменителнато решение на ВКС, и поради характера на длъжността „акушерка”, съдът е счел, че ищцата не би могла да изпълнява функцията на медицинска сестра от отделение „Патологична бременност към момента на издаване на заповедта от 17.03.2014 год, тъй като състоянието й не позволява да стои права продължително време.
При тези данни съдът обаче е приел, че М. М. е била длъжна да се явява на работното си място и да демонстрира готовност да изпълнява трудовите си функции по трудовия договор и неявяването й в течение на два последователни работни дни не се оспорва от нейна страна.
Въззивният състав е приел за установено, че работодателят е изпълнил изискванията на чл.193 от КТ и ищцата е депозирала писмени обяснения – заявление вх. № 184/31.03.2014 г., в които като причина за неявяването си на работа е посочила, че отказва да изпълни заповед № 103/17.03.2014 г. поради промяната на работното й място и условията на труд. Прието е, че липсват доказателства ищцата да се е явила на работа и да е е изразявала готовност да изпълнява задълженията си като „акушерка –медицински секретар” , както и че се е явявала на работа , но не е била допусната да изпълнява задълженията си през периода 21.03.2014 год до 25.03.2014 год.
Съдът е приел, че от обективна и субективна страна служителката е осъществила соченото дисциплинарно нарушение, което с оглед своята тежест и значимостта на неизпълнените трудови задължения /липсва каквото и да е изпълнение на трудовите задължения, предвид неявяването й на работа/ е достатъчно, за да обоснове наложеното от работодателя наказание – уволнение. Съдът е счел, че наложеното наказание е в съответствие с критериите на чл.189 КТ, като същото е съобразено с тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено, както и с поведението на служителя. Съдът е посочил като допълнителен аргумен и факта, че срещу ищцата и в предходен момент е образувано дисциплинарно производство за същото нарушение на трудовата дисциплина – неявяване на работа.
По тези съображения съдът е приел, че извършеното уволнение е законно и предявеният иск за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна е неоснователен, поради което го е отхвърлил. Предвид направения извод за неоснователност на главния иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, съдът е отхвърлил като неоснователни и акцесорните претенции за възстановяване на предишната работа и за заплащането на обезщетение за времето, през което ищцата е останала без работа поради уволнението.
Приета е за неоснователна и претенцията по 219, ал. 2 КТ, тъй като не е установено, че ищцата не е допусната да изпълнява работа в отделение „Патологична бременност“.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателката, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отгвор на правни въпроси от значение за спора. Част от тях са въпроси относими към точното приложение на разпоредбата на чл.120 КТ и нейното отношение към законността на последвало дисциплинарно уволнение, които са били предмет на изложението по чл.284, ал.3 ГПК и при първото разглеждане на делото от ВКС и на тях е даден отговор, поради което същите не могат да съставляват основание за допускане на касацинно обжалване и пред настоящия състав. В отменителното решение на ВКС е прието, че оспорването на заповедта по чл.120 КТ може да се извърши с нарочен иск за нейната отмяна, но и преюдициално, при атакуване на последваща заповед, основана на тази по чл. 120 КТ. Прието е, че законосъобразността на последната се преценява с оглед правомерността или не на отказа на работника или служителя да я изпълни. Прието е също така, че както когато оспорва заповедта с нарочен иск, така и при преюдициалното й оспорване по иска с пр. осн. чл.344, ал.1, т.1 КТ ищецът следва да посочи причините /основанията/ за твърдяната незаконност на заповедта по чл.120 КТ, като част от възраженията си срещу оспореното уволнение, в който смисъл е и даденото разрешение в решение по гр.д. №242/2009 г. и решение по гр.д. №475/2011 г. на четвърто г.о. на ВКС, където се посочва, че ищецът по иска за признаване на уволнение за незаконно трябва да посочи всички факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право на работодателя, а ответникът – всички факти, които пораждат това право или имат значение за надлежното му упражняване.
Поставят се и следните въпроси, за които жалбоподателката, чрез процесуалния си представител поддържа, че са от значение за спора: допустимо ли е въззивният съд в производство при защита срещу незаконно уволнение да проверява и преценява и предходни, незавършили с акт дисциплинарни производства и следва ли съдът да се произнесе по всички направени искания и възражения. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Представя решения на състави на ВКС за задлъжението на съдът да обсъди всички доказателства по делото и по въпроса, която селедва да се риеме, че работникът не е допускан до работа, както и решение на въззивин съд, без отбелязване за влизането му в сила, поради което не следва да се взема предвид при преценка допустимостта на касационното обжалване.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК към касационна жалба срещу допълнително решение от 28.09.2016г. жалбоподателката, чрез процесуалния си представител поддържа, че в същото е даден отговор на правни въпроси от значение за спора : при направено оспорване по законността на заповед по чл.120 КТ следва ли съдът като установи незаконност на същата да я отмени и да отмени и последвалата я уволнителна заповед и допустимо ли е въззивният съд, след като не се е произнесъл по всички направени искания от страните да остави без уважение искане за допълване на решението. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Представя решение от 18.11.2011г. по гр.д.№1964/2010г. на ІV г.о. на ВКС за задължението на съда да извърши анализ на всички доказателства по делото и решение от 18.06.2013г. по гр.д.№1100/2012г. ІV г.о. за задължителната закрила по чл.333 КТ, поради което не немира приложение към настоящия казус.
Настоящият състав намира, че не следва да допуска касационно обжалване по поставените от жалбоподателката въпроси в двете й изложения по чл.284, ал.3 ГПК за това допустимо ли е въззивният съд в производство при защита срещу незаконно уволнение да проверява, преценява и предходни, незавършили с акт дисциплинарни производства и следва ли съдът да се произнесе по всички направени искания и възражения, при направено оспорване по законността на заповед по чл.120 КТ следва ли съдът като установи незаконност на същата да я отмени и да отмени и последвалата я уволнителна заповед и допустимо ли е въззивният съд, след като не се е произнесъл по всички направени искания от страните да остави без уважение искане за допълване на решението. В практиката си ВКС многократно подчертава, че съдът е длъжен да обсъди всички искания, възражения, оплаквания и доводи на страните, които имат значение за решаването на делото. В този смисъл са дадените разрешения в постановени по реда на чл.290 ГПК решение от 17.10.2011г. по гр.д.№1975/2010г. на ВКС, ІV г.о, решение от 08.02.2012г. по гр.д.№1163/2010г. на ВКС, І г.о. , решение от 04.06.2014г. по гр.д.№196/2014г. на ВКС, ІІІ г.о., решение от 23.02.2011г. по гр.д.№1783/2009г. на ВКС, ІV г.о. и решение №283/14.11.2014г. по гр.д.№1609/2014г. на ВКС, ІV г.о. В съответствие с тази практика съдът, като е обсъдил всички доводи и възражения на страните, е приел, че предявените искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1-3 КТ са неоснователни. В практиката, изразена и в решение, постановено по чл.290 ГПК, от 14.05.2012г., по гр.д.№447/2011г., ІV г.о. на ВКС, се приема, че при спор за законност на дисциплинарно уволнение в тежест на работодателя е да докаже извършването на всички дисциплинарни нарушения, които са дали основание за прилагането на най-тежката дисциплинарно наказание, в какъвто смисъл се е произнесъл и съдът в обжалваното въззивно решение.
Съдът се е произнесъл по всички искания съдържащи се в петитума на исковата молба, поради което правилно не е уважил молбата за допълване на основаното решение с постановяване отмяна на Заповед№103/17.03.2014г. на Управителя на – С. [фирма], каквато претенция липсва в исковата молба. Съгласно чл.250, ал.1 ГПК страната може да поиска да бъде допълнено решението, ако съдът не се е произнесъл по цялото искане. В конкретният случай съдът е сезиран с искане за отмяна на незаконно уволнение е по него се е произнесъл. Обстоятелството, че резултатът от обжалването не удовлетворява страната, не е основание за постановяване на ново решение.
На ответника по жалба не следва да се присъждат разноски, тъй като не са представени доказателства за направени такива пред ВКС.
Предвид изложените съображения, съдът
о п р е д е л и :
Не ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 29.06.2016г. по гр.д.№864/2016г. на ОС Варна и и решение от 28.09.2016г. за оставяне без уважение молба за допълването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: