5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 584
София, 05.11.2014 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№4239 по описа за 2014г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение №190 от 08.05.14г. по в.гр.д.№225/14г. на Врачанския окръжен съд е отменено решение №89/13.02.14г. по гр.д.№4483/13г. на Врачанския районен съд и е отхвърлен предявеният от [община] срещу И. Л. С. иск по чл.108 ЗС за установяване на собствеността и предаване владението върху апартамент в [населено място], представляващ самостоятелен обект с идентификатор №12259.1010.176.2.11 по КК и КР на [населено място].
Въззивният съд е приел, че представеният по делото акт за общинска собственост №603/21.04.2004г. не доказва правата на общината върху процесния апартамент, тъй като е само констативен и не създава права. Апартаментът се намира в сграда, построена при действието на Конституцията от 1971г., когато е съществувала държавна, но не и общинска собственост. Строителството е извършено от [фирма] – стопанска организация за изграждане на селищните системи, подчинена на ОНС. Апартаментът не попада в приложното поле на §6 от ПЗР на ЗМСМА, а също и на §7, ал.1, т.5, тъй като, видно от договора за продажба от 22.05.1987г., той е бил ведомствен на С. В.. Спрямо него не намира приложение и чл.2, ал.1, т.6 ЗОС, тъй като по делото не са представени доказателства да е бил включен в капитала на ликвидирано търговско дружество с общинско участие. След като не е установена собствеността на общината върху този апартамент, не следва да се обсъжда дали ответникът го владее и дали има основание за това владение. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от [община].
Жалбоподателят счита, че въззивният съд неправилно е преценил доказателственото значение на акта за общинска собственост. До доказване на противното съдът е длъжен да съобрази фактите, отразени в този акт и да зачете неговата материална доказателствена сила. Актът не е бил оспорен по реда на чл.193, ал.1 ГПК и не е било извършено от ответника оборване на неговите констатации. Правото да се иска оспорване на този акт се преклудирало с изтичането на срока по чл.193, ал.1 ГПК. Освен това – ноторно известно било, че [община] е правоприемник на активите на СД И. В., сред които бил и процесният апартамент. Неправилен бил и изводът, че по отношение на апартамента е изключено прилагането на §7, ал.1, т.5 ПЗР на ЗМСМА.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по въпросите за правото да се оспори истинността на представен по делото документ чрез процедурата и в срока по чл.193, ал.1 ГПК, за преклудирането на това право с пропускането на срока по чл.193, ал.1 ГПК; за разпределянето на доказателствената тежест при оспорване на официален удостоверителен документ и за задължението на съда да прецени доказателствата по делото в тяхната съвкупност, включително и в хронологичен аспект на съставянето на представените документи.
По тези въпроси въззивното решение противоречало на ТР №5/14.11.12г. на ОСГТК на ВКС; решение №125 от 12.09.12г. по гр.д.№1135/11г. на ВКС, ІІ ГО, решение №17 от 01.02.11г. по гр.д.№4/11г. на Габровския окръжен съд и решение №249/12.11.12г. по гр.д.№270/12г. на ВКС, ІІ ГО.
Ответникът в производството И. Л. С. оспорва жалбата.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема, че не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Първите три въпроса са за прилагането на чл.193 ГПК при оспорването на официален удостоверителен документ. Тези въпроси не са определящи за изхода на настоящото дело по смисъла на т.1 на ТР №1/19.02.10 г. на ОСГТК на ВКС. Определящият въпрос по делото е за преценката на акт за общинска собственост. Освен че е официален удостоверителен документ, който установява отразените в него факти и обстоятелства, актът има и легитимиращ ефект по отношение на правото на собственост на посочения в него обект. Затова преценката му от съда се подчинява на по-особени правила. В решение №61 от 26.05.14г. по гр.д.№7685/13г. на ВКС, ІІ ГО е прието, актът за държавна собственост само констатира правото на собственост на държавата, без да го поражда; че той се ползва с обвързваща доказателствена сила само по отношение на отразените в него факти; че има легитимиращо действие, по силата на което имотът се счита за държавен до доказване на противното, както и че съдът не е длъжен да приеме, че държавата е собственик на актувания имот, а формира този правен извод по вътрешно убеждение, с оглед всички доказателства по делото и разпоредбите на закона; че съдът може да отрече правото на собственост на държавата, дори и когато няма възражение на противната страна срещу акта за държавна собственост. Решението е постановено в производство по чл.290 ГПК и представлява задължителна практика на ВКС. Разсъжденията в него се отнасят за акта за държавна собственост, но важат и за акта за общинска собственост. Обжалваното в настоящото производство въззивно решение не противоречи на това решение на ВКС, тъй като въззивният съд е преценявал легитимиращия ефект на представения по делото акт за общинска собственост с оглед доказателствата по делото и разпоредбите на закона, като това той е могъл да направи и без изрично оспорване на акта по правилата на чл.193 ГПК. Посоченото от жалбоподателя Тълкувателно решение №5/14.11.12г. на ОСГТК на ВКС не е относимо към спора по настоящото дело и не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Разрешеният с него въпрос е за недопустимостта на самостоятелен иск по чл.124, ал.4, изр.1 за установяване неистинност на документ, който не е бил своевременно оспорен във висящ процес, ако правният интерес от този иск се извежда от възможността решението по спора за истинността на документа да се представи по основния спор или да послужи като основание за отмяна на влязлото в сила решение по този спор. Тези въпроси не възникват по настоящото дело, затова няма противоречие между обжалваното въззивно решение и посоченото ТР на ОСГТК на ВКС. Неотносима към спора по настоящото дело е и другата практика на ВКС, посочена в изложението към жалбата. Решение №125 от 12.09.12г. по гр.д.№1135/11г. на ВКС, ІІ ГО има за предмет спор, по който е оспорен частен документ – пълномощно; при решение №249/12.11.12г. по гр.д.№270/12г. на ВКС, ІІ ГО е оспорена автентичността на заповед на кмета на общината по §4б ПЗР на ЗСПЗЗ, а при решение №17 от 01.02.11г. по гр.д.№4/11г. на Габровския окръжен съд, за което няма данни да е влязло в сила и затова не може да служи като основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК – удостоверение за продължаване на образование във ВУЗ. В нито едно от тези дела не става въпрос за преценка на акт за държавна или общинска собственост, затова решенията по тях не разкриват противоречива практика по съществения за настоящото дело въпрос и не могат да обусловят допускане на касационно обжалване.
По последния въпрос – за задължението на съда да прецени доказателствата по делото в тяхната съвкупност няма посочена практика по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Въпросът не е и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като по него има формирана богата практика на ВКС, която няма нужда от доуточняване или промяна с оглед спецификите на настоящото дело.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №190 от 08.05.14г. по в.гр.д.№225/14г. на Врачанския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: