О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 585
София, 01.10. 2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на двадесет и шести септември две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д. №984/2018г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. Г. М. от [населено място], срещу решение №117 от 12.01.2018г., постановено по в.гр.д. №4074/2017г. по описа на Софийски апелативен съд, ГО, 1 с-в.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение, с което е отхвърлен предявения от К. М. против „БулИнс” АД иск, е неправилно като постановено при нарушение на материалния и на процесуалния закон, както и в противоречие с постоянната съдебна практика. Сочи се, че апелативният съд незаконосъобразно е формирал правните си изводи въз основа на протокол за разпит на свидетел от досъдебното производство, който е следвало да бъде изключен от доказателствения материал по делото. Твърди се, че от представените по делото доказателства се установява по несъмнен начин, че застрахованият при ответника водач е управлявал лекия автомобил с несъобразена скорост, с което виновно е допуснал настъпването на пътнотранспортното произшествие. Претендира се отмяна на обжалваното решение и уважаване на претенцията по чл.226, ал.1 КЗ(отм.) за обезщетение за неимуществени вреди.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал следните правни въпроси, за които твърди, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото (основание за допускане на касация по чл.280, ал.1, т.3 ГПК), а именно:
1.„Допустимо ли е приемането на протокол за разпит на пострадал от досъдебното производство като писмено доказателство в гражданското производство, разглеждащо репарацията на вредите, претърпени от пострадалия?”.
2. „Следва ли въззивният съд при постановяване на съдебното решение да се съобрази със събраните по делото доказателства относно конкретната пътна обстановка, мястото на удара и поведението на водача при преценката дали е налице виновно поведение?”
3. „Движението с несъобразена скорост в конкретната пътна обстановка, макар да е в рамките на разрешената, представлява ли нарушение на ЗДвП, което да обуслови деликтната отговорност на водача на МПС, респ. функционалната отговорност на застрахователя?”.
Отделно в изложението (без изрично позоваване на предпоставката за допускане на касация „очевидна неправилност) се сочи хипотезата за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от ответното дружество ЗД „БулИнс” АД – [населено място], в което се поддържа, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, тъй като въпросите на касатора са изцяло относими към правилността на обжалваното решение, която не е предмет на производството по чл.288 ГПК.
Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното решение въззивният състав от САС е отменил решение №3545/22.05.2017г. по гр.д.№4638/2016г. на СГС, ГО, І-20 с-в в обжалваната му осъдителна част, като вместо него е отхвърлил предявения на основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) иск от К. Г. М. против ЗД „БулИнс”АД за заплащане на сумата 32 000лв. – обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, ведно с лихви за забавено плащане, считано от датата на произшествието -06.07.2015г.
Въззивният съд е приел за безспорно между страните, че на 06.07.2015г. е настъпило ПТП с участници – ищецът К. М. като пешеходец и водачът на л.а. БМВ с ДК № СА 3772 СС Е. Н., застрахован по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” при ответника ЗД „БулИнс”АД. За да отхвърли предявения иск за обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди от произшествието, апелативният състав стигнал до извода, че не е налице виновно поведение на водача на лекия автомобил, поради липса на противоправност (случайно деяние по смисъла на чл.15 от НК), което изключва отговорността на застрахователя по прекия иск на застрахования с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.).
В обжалваното решение е посочено, че от заключението по извършената автотехническа експертиза се установява, че произшествието е настъпило на кръстовище в [населено място] при ясно и сухо време, в тъмната част на денонощието, при добра видимост на фарове. Водачът на лекия автомобил се е движил с около разрешените 50км/ч. при наближаване на пресечка (перпендикулярна, образуваща Т-образно кръстовище), когато пешеходецът М. е предприел пресичане на платното за движение с посока от дясно на ляво спрямо движението на автомобила като е настъпил е челен удар, при който е пострадал ищеца. Съдът е акцентирал върху заключението на вещото лице, според което ударът е бил технически предотвратим при бавен или спокоен ход на ищеца и при скорост на автомобила до 40км/ч., докато при бърз ход на пешеходеца ударът е бил технически непредотвратим.
Съдът е обсъдил представения и приет като доказателство пред въззивната инстанция по реда на чл.266, ал.3 ГПК препис от протокол за разпит на свидетел в досъдебното производство, образувано във връзка с процесното ПТП, в който разпитаният като свидетел К. М. на 07.09.2015г. е заявил пред разследващия полицай, че преди настъпването на процесното ПТП е пил бири, тръгнал си е към къщи, и е предприел пресичане на улицата по навик бързо, без да тича. Според съда подписаният от ищеца протокол за разпит пред полицай представлява частен свидетелставащ документ, който има доказателствена тежест, доколкото съдържа признание на неблагоприятен за ищеца факт. Въззивният състав е кредитирал протокола за разпит (а не обясненията на К. М., дадени в открито заседание на 27.02.2017г. по реда на чл.176 ГПК, в които е заявил, че е пресичал бавно улицата), тъй като разпитът на М. от разследващия полицай е проведен наскоро след претърпения инцидент, когато ищецът е имал пресни спомени, когато не е бил заинтересован от изхода на спора и след предупреждение за наказателната отговорност, която носи като свидетел за даване на неверни показания.
В заключение въззивният състав е приел, че независимо от обстоятелството, че ищецът е пресичал на необозначена пешеходна пътека, представляваща мисленото продължение на тротоар, съгласно дефиницията на пешеходна пътека по пар.6, т.54 от ДР на ЗДвП, в случая не е налице виновно поведение на водача на лекия автомобил, тъй като при констатирания бърз ход на пешеходеца, ударът е бил непредотвратим от техническа гледна точка. В тази връзка съдът е обосновал извода, че движението на водача с разрешена скорост, не е било в нарушение на чл.20 ЗДвП, както и че ищецът сам се е поставил в опасност като поради някаква причина не е преценил или не е могъл точно да прецени опасността, която е представлявала за него приближаващият автомобил.
Настоящият състав намира, че липсват посочените от касатора основания по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение с оглед поставения от касатора правен въпрос: .„Допустимо ли е приемането на протокол за разпит на пострадал от досъдебното производство като писмено доказателство в гражданското производство, разглеждащо репарацията на вредите, претърпени от пострадалия?”. Макар и значим за конкретния правен спор, въпросът не покрива допълнителния селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Нито в теорията, нито в практиката има спор, че протоколът за разпит на свидетел в досъдебното производство, изготвен от разследващия полицай в кръга на службата му по установения ред и форма и подписан от свидетеля, съставлява доказателство за изявленията на свидетеля пред длъжностното лице, поради което е допустимо неговото приемане като доказателство в гражданския процес. Отделен е въпросът за доказателствената стойност на документа, която следва да се преценява с оглед всички останали релевантни за спора обстоятелства ( в тази връзка съдът е изложил своите аргументи защо кредитира показанията на свидетеля, дадени в досъдебното производство). Следва да се има предвид също, че в изложението по чл.284, ал.3 т.1 ГПК касаторът не е изложил доводи защо счита, че поставеният въпрос от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, съобразно изискванията в мотивите към т.4 от ТР №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
Въпросът: „Следва ли въззивният съд при постановяване на съдебното решение да се съобрази със събраните по делото доказателства относно конкретната пътна обстановка, мястото на удара и поведението на водача при преценката дали е налице виновно поведение?”, в конкретния случай не притежава характеристиката на въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, обуславящ допускане на касационно обжалване. Въззивният състав подробно е анализирал всички събрани по делото доказателства относно механизма на пътнотранспортното произшествие. Липсата на вина на водача е обоснована с непредотвратимостта на удара от техническа гледна точка при приетия за установен от съда бърз ход на пресичане от страна на пешеходеца. Извън протокола за разпит на свидетел и обясненията на ищеца по чл.176 ГПК, които са обсъдени от въззивния състав, по делото липсват други доказателства относно скоростта на движение на пешеходеца като релевантно за спора обстоятелство.
Не може да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение и по въпроса: „Движението с несъобразена скорост в конкретната пътна обстановка, макар да е в рамките на разрешената, представлява ли нарушение на ЗДвП, което да обуслови деликтната отговорност на водача на МПС, респ. функционалната отговорност на застрахователя?”. В конкретния случай, въззивният съд е преценил, че водачът на лекия автомобил не е нарушил правилата по чл.20 ЗДвП и че произшествието е резултат на т.н. случайно събитие. В тази връзка формулираният от касатора въпрос се явява изцяло относим към правилността на обжалваното решение, която не може да бъде предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.
Позоваването в изложението по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касация, е неоснователно, тъй като не може да се приеме, че въззивното решение е очевидно неправилно. Същото не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №117 от 12.01.2018г., постановено по в.гр.д. №4074/2017г. по описа на Софийски апелативен съд, ГО, 1 с-в.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: