2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 585
гр. София, 12.10. 2011 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти октомври през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев частно гр. дело № 484 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2, предл. 1, във вр. с чл. 248, ал. 3, изреч. 2 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на В. К. К. и В. И. М.-К. срещу определение № 3254/21.07.2011 г. по частно гр. дело № 1291/2011 г. на Бургаския окръжен съд. С него е отменено определение № 4857/13.06.2011 г. по гр. дело № 11109/2010 г. на Бургаския районен съд и вместо това е изменено решение № VІІІ-587/05.05.2011 г. по същото първоинстанционно дело, в частта му относно разноските, като е оставено без уважение искането на двамата частни жалбоподатели-ищци за осъждане на ответниците М. С. Ж. и Г. С. Ж. да им заплатят сумата 3 070 лв. – съдебно-деловодни разноски и двамата частни жалбоподатели са осъдени да заплатят на двамата ответници сумата 1 179.96 лв. – съдебно-деловодни разноски по делото. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд, при подробен анализ на обстоятелствата по делото, е приел, че ответниците с поведението си не са дали повод за завеждането на делото и са признали предявените по него искове още с отговора на исковата молба, поради което са налице и двете кумулативно дадени предпоставки по чл. 78, ал. 2 от ГПК.
Частната касационна жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното определение.
Ответниците в отговора на частната жалба излагат становище и съображения, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на частната жалба.
Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, от който зависи изходът на спора и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ГПК.
В представеното от страна на жалбоподателите изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, като общо основание за допускане на касационно обжалване са формулирани следните два процесуалноправни въпроса: 1) с кои свои действия/бездействия ответникът става причина за образуване на процес срещу него; и 2) в кой времеви момент следва да се извърши признанието на иска – биха ли били различни последиците, ако то се извърши след получаването на исковата молба, след първото заседание, в заседанието по същество или след като делото е обявено за решаване. По отношение и на двата въпроса се сочи и обосновава наличие на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК – те да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В тази връзка се поддържа, че по прилагането на чл. 78, ал. 2 от ГПК липсвала съдебна практика, че формулировката „ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото” се нуждаела от тълкуване и прецизиране в правен аспект, както и че тази разпоредба цели да стимулира добросъвестност в процеса и премахване на „квазипроцесите”, като се излага становище, че е желателно ВКС да определи точното приложно поле и обхвата на двете кумулативни предпоставки, визирани в чл. 78, ал. 2 от ГПК.
Разпоредбата на чл. 78, ал. 2 от ГПК буквално възпроизвежда текста на разпоредбата на чл. 65, ал. 2 от ГПК (отм.), а последната от своя страна е в тази редакция още от обнародването на закона през 1952 г. По тълкуването и приложението на тази правна норма има формирана значителна по обем съдебна практика (само в отговора на частната жалба ответниците сочат четири определения на ВКС, постановени в производства по чл. 274, ал. 2 или ал. 3 от ГПК от 2007 г.). В практиката на съдилищата, като цяло еднозначно се приема, че с оглед приложението й, следва да са налице и двете кумулативно дадени предпоставки в хипотезиса на тази норма – с поведението си ответникът да не е дал повод за завеждане на делото и да е признал иска, като е без значение в кой точно момент от производството пред първата съдебна инстанция е направено признанието. Дали поведението на ответника е дало повод на ищеца да предяви иска е въпрос, който подлежи на фактическа преценка от съда – според конкретните обстоятелства при всеки отделен случай, поради което е невъзможно да се посочат изчерпателно и казуистично „действия/бездействия на ответника, които стават причина за образуване на процес срещу него”, както е формулиран първият правен въпрос на жалбоподателите. Последните, освен това се позовават на липса на съдебна практика по двата посочени от тях процесуалноправни въпроса, а такава, както се посочи, е налице, и то значителна по обем. При наличие на съдебна практика (включително и на ВКС), становището на жалбоподателите, че разпоредбата чл. 78, ал. 2 от ГПК е неясна и че с оглед тълкуването и прецизирането й е желателно ВКС да определи точното приложно поле и обхвата на двете кумулативни предпоставки, визирани в нея, само по себе си не е достатъчно, за да се приеме, че посочените от тях правни въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. В тази връзка (предвид и т. 4 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС) следва да се отбележи и че жалбоподателите, сочейки хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, не поддържат съществуващата съдебна практика да е неправилна като цяло – създадена поради неточно тълкуване на непрецизната и неясна (според тях) формулировка на разпоредбата, респ. не поддържат и необходимост за промяна или за осъвременяване на практиката на съдилищата. Въпросите дали последната е противоречива по формулираните два правни въпроса и дали въззивният съд е дал разрешение на същите с обжалваното определение в противоречие с практиката на ВКС, не стоят в случая, тъй като жалбоподателите не поддържат наличие на тези хипотези по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, като допълнително основание за касационно обжалване.
От горното следва, че тъй като не са налице сочените от жалбоподателите основания по чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на атакувания акт на въззивния съд, то такова не следва да се допуска.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 3254/21.07.2011 г., постановено по частно гр. дело № 1291/2011 г. на Бургаския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.