О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 585
София, 26.10.2015 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на шести октомври, две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№913 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ю. О. А. срещу решение №2428 от 23.12.2014 г. по в.гр.д.№2906/2014 г. на Софийски апелативен съд. С решението в обжалваната му част е отменено решение от 17.03.2013 г. по гр.д.№17262/12 г. на СГС, ГО, I-7 с-в, в частта, с която искът по чл.226, ал.1 от КЗ, предявен от Ю. О. А. срещу ЗК [фирма] е уважен за разликата от 40 000 лв. до 60 000 лв., вместо което искът е отхвърлен за посочената разлика.
В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост. Поддържа се, че въззивният съд не е изложил собствени мотиви, а е преповторил мотивите на първоинстанционния съд, но въпреки това, в противоречие с разпоредбата на чл.52 от ЗЗД е намали присъденото обезщетение, без да съобрази в достатъчна степен вида и характера на претърпените от ищцата към момента на деликта и след това, болки и страдания и тяхната степен и интензитет, както и динамиката на икономическата конюнктура в страната.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, първият от които е доуточнен от настоящата инстанция съобразно т.1 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС: 1. За задължението на въззивния съд да мотивира решението си и да даде собствено разрешение по предмета на делото, като обсъди доводите и възраженията на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства. 2. За критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл.52 от ЗЗД и за задължителното излагане от страна на съда на съображения за определяне на същия. По отношение на така формулираните въпроси се твърди наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК поради решаването им от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС – решение №715 от 05.11.2010 г. по гр.д.№139/2010 г. на ВКС, ГК, Четвърто отделение, ППВС №4/1968 г., решение №78 от 07.05.2013 г. по т.д.№490/2012 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, решение №83/06.07.2009 г. по т.д.№795/2008 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, Решение №1 от 26.03.2012 г. по т.д.№299/2011 г. на ВКС, ТК, Второ отделение.
Ответникът по касация ЗК [фирма] заявява становище за липса на основания за допускане до касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови решението в обжалваната част, с която искът по чл.226, ал1. от КЗ е отхвърлен за разликата над сумата от 40 000 лв. до пълния предявен размер от 60 000 лв., въззивният съд е приел, че с оглед тежестта на уврежданията /счупване на големия пищял на лявата подбедрица в горната му част и кръвонасядане на лявата киткова става и на пръстите на лявата ръка и трайно намаляване на обема на сгъване на коленната става с около 10 градуса/, продължителността на оздравителния период /извършване на операция, 11- дневно болнично лечение и шестмесечен възстановителен период/, претърпените болки /по-интензивни в първите два месеца след травмата/, обществено икономическата обстановка към датата на увреждането – м.05.2012 г. и субективното отношение на ищцата към претърпените от нея вреди, включително и страданието, че вече не е пълноценна и трудоспособна, справедлив размер на обезщетение по смисъла на чл.52 от ЗЗД е сумата от 40 000 лв.
Настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Формулираният първи въпрос не е решен в противоречие с посочената от касатора практика, а и със служебно известната на настоящия състав практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 от ГПК. Съгласно последната, в задължение на съда е да даде собствено разрешение по предмета на делото, като обсъди доводите и възраженията на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и допустимите според ГПК доказателствени средства. С визираното разрешение, което се възприема от настоящият състав, въззивният съд се е съобразил изцяло, респективно не се установява наличие на наведеното селективно основание – в решението са изложени мотиви, съдържащи както обсъждане и преценка на всички събрани по делото доказателства, така и фактически констатации и правни изводи, като е дадено собствено разрешение по очертания от ищеца предмет на делото.
С оглед изложените от въззивния съд мотиви, настоящият състав намира, че постановеният от касатора втори въпрос е обусловил решаващата воля на съда, но в случая не е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Съобразно дадените в т.II от Постановление №4/1968 г. на Пленума на ВС разяснения, понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението – такива при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др., като от значение са и редица друго обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. От друга страна в задължителната съдебна практика на ВКС /обективирана в цитираните от касатора решения , а и в служебно известните на настоящия състав решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК – решение №151 от 12.11.2013 г. по т.д. №486/2012 г., ТК, ІІ т.о., решение №130 от 09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., и др./ се приема, че при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от лице в резултат на причинени му от деликт телесни увреждания, следва да се вземат предвид, както характерът и тежестта на увреждането, интензитетът и продължителността на претърпените физически и емоционални болки и страдания, и прогнозите за отзвучаването им, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. В случая при определяне на размера на справедливото обезщетение въззивният съд е взел предвид, обсъдил е и е съобразил посочените критерии, поради което не е налице твърдяното отклонение от практиката на ВКС, а касационно обжалване не следва да бъде допуснато.
С оглед изхода на делото, Ю. О. А. следва да бъде осъдена да заплати на ответника по касация сумата от 847.50 лв. разноски за юрисконсултско възнаграждение за изготвяне на писмен отговор на касационната жалба.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №2428 от 23.12.2014 г. по в.гр.д.№2906/2014 г. на Софийски апелативен съд, в частта му, с която е отменено решение от 17.03.2013 г. по гр.д.№17262/12 г. на СГС, ГО, I-7 с-в, в частта, с която искът по чл.226, ал.1 от КЗ, предявен от Ю. О. А. срещу ЗК [фирма] е уважен за разликата от 40 000 лв. до 60 000 лв., вместо което искът е отхвърлен за посочената разлика.
ОСЪЖДА Ю. О. А. [ЕГН] да заплати на ЗК [фирма],[ЕИК] сумата от 847.50 лв. разноски.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.