6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 585
С., 27,06,2016година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на тридесети май две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 3510/2015 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на И.у. – [населено място] против решение №122 от 19.01.2015г. по т.д. 2740/2014г. на Софийски апелативен съд и касационна жалба против решение №1089 от 27.05.2015г. по т.д. №2740/15г. на Софийски апелативен съд.
Ответникът по касация- [фирма], [населено място] е на становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК и обжалваните решения не следва да бъдат допуснати до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
По касационната жалба срещу решение №122 от 19.01.2015г. по т.д. 2740/2014г. на Софийски апелативен съд:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът е посочил, че поддържа недопустимост на съдебният акт, като е препратил към касационната си жалба. Направил е извод, че допускането на касационно обжалване в този случай следва да бъде извършено служебно, без оглед на селективните критерии по чл.280, ал.1 ГПК. Поставил е въпрос, определен като процесуалноправен – „ В случай, че ищецът е релевирал с писмена молба… ново основание на иска, наред с първоначално заявеното следва ли първоинстанционния съд да постанови определение за допускане изменението на иска, да се произнесе и по новото основание на иска.”Този въпрос е допълнен с въпрос относно начина на процедиране на възивния съд в описаната хипотеза. Страната е развила въпроса, като го е обосновала с разбирането си, че след като пред първата инстанция ищецът бил посочил, че е предявил иска си на основание чл.45 ЗЗД и е прибавил чл.12 ЗЗД, то процедирането на съдилищата било в противоречие с решение № 473/10г. на ВКС, ІV г.о., съгласно което прибавянето на нови правопораждащи юридически факти / изведено в курсив от касатора/, наред с тези по исковата молба било допустимо изменение на иска. Поставен е въпросът: „ При устно релевирано в първото открито заседание по делото и в отсъствието на ответника ново основание на иска…, следва ли първоинстанционния съд да даде указания на ищеца да представи по делото писмена молба за изменение на иска с препис за ответника”.Касаторът във връзка с този въпрос е развил оплакването си, че в съдебно заседание ищецът устно уточнил деликтния си иск, като по този начин е счел, че е уточнил и вида на релевираните в основанието на иска противоправни действия на ответника. В тази връзка е поддържал противоречие с цитираното по –горе решение и с решение №1340/55г. на ВС, ІV г.о., от което е възпроизвел част. Поставил е въпросът – „ Може ли въззивния съд да квалифицира предявения иск въз основа на факти, които не са релевирани в исковата молба … и Б/ „ При неяснота и / или вътрешна противоречивост на фактите от основанието на иска, следва ли въззивният съд да остави исковата молба без движение като даде на ищеца указания да отстрани тази неяснота/ противоречия”. Тези въпроси са обосновани с оплакване, че съдът бил дал неправилна правна квалификация на иска.Поддържано е противоречие с практика на ВКС – изброени решения. Като четвърти процесуален въпрос е поставен въпроса – „Може ли въззивният съд, произнасяйки се по иска, да подменя фактическите твърдения на ищеца с такива, които не са релевирани в исковата молба”. Този въпрос е обвързан с оплакването, че съставът на САС „ изобщо не е схванал правилно същността на фактическите твърдения на ищеца”, които са били развити от него.Така е поддържано, че като краен резултат съдът се е произнесъл недопустимо по непредявен иск.Други доводи не са развити.
Касаторът е поддържал, че постановеният съдебен акт е недопустим,но макар и бланкетирал към касационната жалба, доводите за това твърдение в нея са идентични с доводите по развитите и разгледани въпроси в изложението, а те се свеждат до неправилна правна квалификация на иска и разгледан непредявен иск от въззивният съд. Д. за недопустимост на обжалваното решение, както е отбелязала и страната, се разглежда служебно от съда – арг. т.1 ТРОСГТК №1 /09г. и без да бъдат налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. В случая, обаче този довод не е правно обоснован. С решение №116 от 14.07.2014г. по т.д. 2072/13г. на ВКС, І т.о., постановено при първото разглеждане на спора пред касационната инстанция, изрично е очертан предмета на разглеждане от въззивния състав при повторното разглеждане на спора. Извършена е преценка че въззивната инстанция се е отклонила от заявените с исковата молба фактически основания на деликта, вредата, от който се претендира по реда на чл.49 ЗЗД, вр. чл.45 ЗЗД. Така е изведено като единствено заявено фактическо основание на този иск– въвеждане в заблуждение относно характеристиките на новопостроените сгради в комплекс „ Златни пясъци”, за което е направен извод, че е останало непроменено и твърдяно като деликтно действие. Разгледана и преценена е и молбата от 07.07.2008г., като уточнение за начина на формиране на търсеното обезщетение. Изводите на касационния състав за недопустимост на подмяната на основанието на предявения иск по чл.49 ЗЗД вр. чл.45 ЗЗД са обусловили и обезсилване на въззивното решение и връщането на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. При тези фактически данни се налага извод за необоснованост на поддържаното от страната относно недопустимост на съдебният акт, с оглед неправилна правна квалификация на иска и разглеждането му на непредявено основание – както могат да се обобщят изложените от нея оплаквания. Въззивният съд, при новото разглеждане на делото е съобразил изцяло тези указания на ВКС, І т.о. – като е разгледал иска по чл.49, вр. чл.45 ЗЗД / квалифициран по този начин и от касационната инстанция/ като е обсъдил изрично основанието му, изведено от исковата молба и изцяло е съобразил мотивите на касационното решение. Така след като е съобразил установената фактическа обстановка е достигнал до извода, че не са доказани материалните предпоставки по чл.49 ЗЗД и поради това иска е неоснователен. Решението на въззивен съд, постановено при повторното разглеждане на делото, подлежи на касационно обжалване при ограничението на чл.295, ал.1 ГПК/ в този смисъл и мотиви към т.1 на ТР ОСГТК №2/10г./ Т.е. това решение може да бъде обжалвано само за нарушения допуснати, при повторното разглеждане на делото и само в рамките, в които е било върнато. Или в случая, след като касационната инстанция е определила правното основание на иска и така го е върнала / вж. диспозитива на касационното решение/, то и въпросът относно правната му квалификация не може да бъде поставян отново пред настоящата инстанция. Същото е относимо и към фактически заявените основания на иска, очертани от исковата молба и преценката за тяхната промяна в хода на производството. След като въззивният съд се е съобразил с указанията на касационния съд, то и тези въпроси не могат да бъдат преразглеждани. Следователно, постановеният съдебен акт е допустим .
Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Материалноправния, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т.1 на ТРОСГТК №1/2009г./. С оглед тази дефинитивност на общото основание се налага извод, че поставените от касатора въпроси не са релевантни, тъй като са неотносими към правните изводи на съда, а касаят правната квалификация на иска, както и неговия предмет, разгледан и очертан, както вече бе мотивирано при първоначалното разглеждане на делото пред ВКС. Тъй като формулирането на релевантен правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл.280 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване.
С оглед изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на решението на САС.
По касационната жалба против допълнително постановеното решение №1089 от 27.05.2015г. по т.д. №2740/15г. на Софийски апелативен съд.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът е поставил въпросът –„ Дали фактическия състав на чл.59 ЗЗД изисква обогатяването на ответника и обедняването на ищеца да са последица от един и същи факт или фактическия състав би бил изпълнен и в случай, че обогатяването и обедняването са породени от обща група факти”.Страната е поддържала основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като е посочила, че въпросът бил разрешен от въззивния съд в противоречие с ППВС №1/79г. и по-конкретно с приетото, че „необходимото изискване за уважаване на иска по чл.59,ал.1 ЗЗД е връзката между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника от едни или няколко общи факти”. Поставен е втори въпрос – „ Изисква ли фактическия състав на чл.59 ЗЗД наличието на съответствие между вида / формата/ на обогатяването и обедняването”.Сочено е противоречие при разрешаването на този въпрос с решение №272/12г. на ВКС, ІІІ г.о.,Поставен е въпроса – „ За да е налице релевантно по смисъла на чл.59ЗЗД обогатяване на ответника под формата на спестяване на разходи, следва ли необходимостта от извършването на тези разходи да се преценява абстрактно от съда, според статистически обичайното за оборота хипотези или хипотетичната възможност за придобиване на дадено субективно право на безвъзмездно основание изключва хипотезата на „спестяване на разходи”. Поддържано е противоречие при разрешаването на този въпрос с решение №587/10г. на ВКС, ІV г.о. Други доводи не са развити.
С така заявеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът не обосновава извод за допускане на касационно обжалване по отношение на допълнително постановеното от въззивният съд решение. Дори и от първият поставен въпрос да бъде изведен релевантен, въпреки че същият се основава на неправилното интерпретиране на мотивите на възивната инстанция, то по него касаторът не обосновава допълнително основание, тъй като липсва отклонение на приетото от въззивния състав от разрешенията дадени с ППВС № 1 /79г. Доколкото касаторът е извел това противоречие с едно цитирано изречение от тази задължителна практика, а именно, че – „ Необходимо изискване за уважаване на иска по чл.59, ал.1 ЗЗД е връзката между обогатяването и обедняването да са от едни или от няколко общи факти” и го е видял в това, че съставът на САС бил приел, че обогатяването на ответника и обедняването на ищеца следвало да произтича само от един факт, то дори и граматическото тълкуване на цитираната фраза не обосновава такъв извод, тъй като общия факт и групата факти са посочени алтернативно. Извън това съдът, изцяло е съобразил дадените с тази тълкувателна практика разяснения, като подробно е обосновал извода си за липса на установеност на предпоставките по чл.59 ЗЗД, поради неустановеност на разместването на блата и в частност, поради недоказаност на обогатяването на ответника по спора.
Вторият поставен въпрос, дори и да се приеме за релевантен, въпреки че е общ, съставлява единствено установено общо основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Същият не е обоснован с допълнителен критерий доколкото соченото като противоречиво разрешаващо го решение №272/12г. на ВКС, ІІІ г.о., не съдържа данни да обективира разглеждането на поставения въпрос. Със същото е формирана задължителна за съдилищата практика по друг правен въпрос, а именно – „ Може ли да се предяви иск по чл.59 ЗЗД срещу трето обогатило се лице, ако ищецът разполага с иск за същото вземане на договорно основание по отношение на друго лице”.Такъв въпрос въззивният съд не е разглеждал, нито е формирал решаващ извод в противоречие с обективираното в мотивите в сравнявания съдебен акт.
Третият въпрос не е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е съобразен единствено с оплакванията на страната за неправилност на акта в контекста на защитната й теза, а не с решаващите изводи на състава. Този извод се налага от твърденията на касатора, че противоречието се извежда от мотива на съда, че обедняването на ищеца е вследствие разрушаването на сградите, но не това разрушаване е довело до спестяване на твърдяните разходи. С тези мотиви, от контекста на които е извадено цитираното от касатора изречение, съдът е обосновал липсата на съответствие между обедняването и обогатяването, като не е разглеждал в контекста на поставения въпрос характера и значението на формите на спестяване на разходи. Извън това, неговите решаващи мотиви обосновават както вече бе посочено в съответствие със задължителната практика на ВС липсата на доказаност на елементите на фактическия състав на чл.59 ЗЗД и в тази връзка с оглед приетото от състава така поставен въпросът е неотносим към постановения правен резултат. Липсва и установено противоречие с решение №587/10г. на ВКС, ІV г.о., което изобщо не разглежда така поставения от касатора въпрос.
С оглед на изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на обжалваното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №122 от 19.01.2015г. и решение №1089 от 27.05.2015г. постановени по т.д. №2740/15г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: