1
5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 585
гр.София, 29.05.2017г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети май, две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: светла бояджиева
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N240 описа за 2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 15.07.2016г. по гр.д.№2387/2016г. на АС София, с което частично е уважен иск за вреди от непозволено увреждане, предявен на основание чл.45 ЗЗД.
Жалбоподателят – Д. Е. Д., чрез процесуалния си представител поддържа, че с обжалваното решение в частта му, с която е отхвърлен предявения иск, съдът се е произнесъл по правни въпроси в в противоречие с практиката на ВКС и които са разрешавани противоречиво от съдилищата. Прави възражение и за недопустимост на постановения съдебен акт.
Жалбоподателят К. Л. Г., чрез процесулния си представител поддържат, че с решението в частта му, с която е уважен предявения иск, съдът се се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, които са разрешавани противоречиво от съдилищата и са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил частично първоинстанционното решение, е осъдил Д. Е. да заплати на К. Л. сумата от още 12 000/дванадесет хиляди/лв., ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба в съда – 10.12.2014г. до окончателното изплащане на сумата, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, които са били претърпени от ПТП, което е настъпило на 16.03.2013г. , както и сумата 2 118,46 лв., представляваща законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди за периода, считано от датата на увредата – 16.03.2013г. до подаване на исковата молба в съда – 10.12.2014г., както и законната лихва след това. Със същото решение е потвърдил първоинстанционното решение в останалата му част, с която Д. Е. е осъден да заплати на К. Л. сумата от 8000 лева, сумата 1414,54 лева законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди за периода, считано от датата на увредата – 16.03.2013г. до подаване на исковата молба в съда – 10.12.2014г., както и законната лихва след това, както и в частта , с която е присъдено обезщетение в размер на 1 815,40 лева за претърпени имуществени вреди от деликт, като е отхвърлен иска до пълния му размер от сумата 30 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане и за сумата от 5120, 62 лева представляваща обезщетение за имуществени вреди от непозволено увреждане .
Решението е постановено при участие на трето лице помагач ЗАД [фирма]
Прието за установено, че процесното ПТП е било причинено виновно и противоправно от страна на ответника Д. Е. , както и на наличието на причинна връзка между инцидента и претърпените травматични увреждания. Установено е, че на 16.032013г. лек автомобил управляван от Д. Е., при удар с друг автомобил се качва на тротоар, където удряйки спрял там автомобил причинява множество увреждания на К. Л..
От заключението по допуснатата по делото СМЕ, кредитирано от съда като и обективно и компетентно дадено, е установено, че вследствие на ПТП ищецът е получил следните увреждания : счупване на раменната кост ; кръвонасядания в областта на дясна гръдна жлеза, дясна мишница, предмишница и лакът, лява мишница и дясно бедро. По отношение на фрактурата е било проведена оперативна интервенция, като е извършено кръвно наместване и фиксация с интрамедуларен пирон и четири застопоряващи винта, а впоследствие проведена процедура по рехабилитация. Констатирано е, че вследствие на тази увреда пострадалия е бил нетрудоспособен за период от шест месеца, контузните рани в областта на крайниците са отзвучали за срок от 15-20 дни, като претърпените от инцидента болки са били с по-интензивен характер непосредствено след травмата, провеждане на операцията и в началото на периода на рехабилитация.
При определяне обема на претърпените вреди съдът не е взел предвид посоченото във въззивната жалба „рецидивиращо депресивно разстройство” не само поради това, че същото не е било претендирано като настъпило в исковата молба, респ. по реда на изменение на иска, но и поради липсата на причинна връзка между инцидента и увредата
С оглед на естеството на получените увреди и сравнително по-голямата продължителност на възстановителния период, съдът е счел, че в полза на пострадалия следва да се определи обезщетение за неимуществени вреди в размер на 20 000лв., а за разликата до пълния претендиран размер искът следва да се отхвърли като неоснователен, като е прието, че така определения размер на обезщетението е съобразен с обстоятелството, че от инцидента не са останали невъзстановени травматични увреждания. Съдът е приел, че е доказано по разлер обезщетение в размер на 1 815,40 лева за имуществени вреди от деликта.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК Д. Е. Д., чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: за критериите, от които следва да изхожда съда при определяне обезщетение за неимущесдтвени вреди от непозволено увреждане при спазване принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД, следва ли критерият за справедливост да е детерминиран от съществуващата в страната икономическа конюктура, недопустимо ли е въззивният съд да определя по-висок размер обезщетение отчитайки и обстоятелства, които не са наведени в исковата молба. Поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК. Представя множество решения на състави на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД. Позовава се на ППВС№4/1986г. за приложението на чл.52 ЗЗД. Прави възражение за недопустимост на въззивното решение.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК К. Л. Г., чрез процесуалния си представител, поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: за задължението на съда да указва на страната и да събира доказателства за размера на имуществените вреди претърпени в резултат от непозловено увреждане и за спазване принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД. Поддържа, ча са налице основания по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Представя решение на въззивен съд без отбелязване за влизане в сила на същия, поради което не следва да се взема предвид при преценка за допустимостта на касационното обжалване.
Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по всички въпроси касаещи преценката за “справедливото” обезщетяване на неимуществените вреди, поставени и от двамата жалбоподатели. По същите въззивният съд се е прлоизнесъл в съответствие с практиката на ВКС, включително и в посочените от жалбоподателя Д. Е. решения. В трайната практика на ВКС, се приема, че справедливото обезщетяване, каквото изисква чл. 52 ЗЗД, на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице в във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. В съответствие именно с трайната практика на ВКС, обобщена и в т.ІІ П№4/23.12.1968г. на ВС, както и в постановени по реда на чл.290 ГПК решения – от 14.12.2012г. по гр.д.№1730/2011г., ІV г.о. на ВКС и решение от 05.02.2013г. по гр.д.№458/2012г., ІІІ г.о. на ВКС, съдът е присъдил обезщетение и за претърпените от ищцата неимуществени вреди, които се дължат именно поради необходимостта пострадалият да бъде компенсиран в най пълна степен за вредите от деликт. Отчетена е необходимостта принципът на справедливост да включи в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с този принцип.
Установената практика по поставените от жалбоподателите въпроси е трайна , поради което не са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Настоящият състав намира също така, че не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса недопустимо ли е въззивният съд да определя по-висок размер обезщетение, отчитайки и обстоятелства, които не са наведени в исковата молба поставен от жалбоподателя Д. Е. и по въпраса на жалбоподателя К. Л. за задължението на съда да да указва на страната и да събира доказателства за размера на имуществените вреди претърпени в резултат от непозловено увреждане. По тези въпроси практиката вече е уеднаквена от касационната инстанция по реда на чл.290 ГПК : решение от 27.06.2012г. по гр. д. № 117/2012 г., IV г. о., решение от 16.01.2013г. по гр. д. № 168/2012 г., IV г.о., решение от 01.07.2013г. по гр. д. № 564/2012 г., IV г. о., решение от 03.10.2013г. по гр. д. № 977/2012 г., IV г. о., решение от 30.10.2013г. по т. д. № 1091/2012 г., I т. о. и решение от 16.01.2014г. по гр. д. № 1209/2013 г., IV г. о. Според така установената практика, предмет на делото е спорното субективно материално право, претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска, а правната квалификация на спорното право се извършва от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения. Приема се, че правораздавателната дейност на въззивната инстанция е тъждествена на тази на първоинстанционния съд, включително и по отношение квалифицирането на спорното право; когато въззивният съд, при непроменени фактически твърдения и петитум в исковата молба, възприеме различна правна квалификация от дадената в обжалваното решение, следва да разреши спора в съответствие с дадената от него квалификация, като изложи собствени мотиви. В случая въззивният съд е определил предмета на спора при спазване на така посочената практика и постановения от него съдебен акт е валиден, а не недопустим както поддържа жалбоподателя Д. Е..
Така установената практика не е противоречива нито неправилна, поради което не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.2 и 3 ГПК.
С оглед недопускане касационно обжалване на въззивното решение и по двете жалба разноските следва да останат за страните така както са направени от всяка една от тях.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 15.07.2016г. по гр.д.№2387/2016г. на АС София,
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: