О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 585
София, 06.11.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 4609/2014 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 17 от 03.03.2014 г. по гр.д. № 587/2013 г. на Видинския окръжен съд е потвърдено решение № 21 от 04.05.2013 г. по гр.д. № 41/2013 г. на Белоградчишкия районен съд, с което е отхвърлен предявеният от С. П. Н. против З. П. П. и П. П. П. иск с правно основание чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ за установяване по отношение на ответниците, че към момента на образуване на ТКЗС в [населено място], общ. В., наследодателят на ищцата Н. М. И., поч. през 1993 г., е бил собственик на подробно описаните в диспозитива на решението земеделски имоти с обща площ 199.508 дка в землишето на [населено място], възстановени с решение № 00130 от 26.05.1997 г. на ПК- [населено място] на наследниците на М. Илиев Д., както и на 16.600 дка земеделски земи, за които с решение № 13 от 08.12.2000 г. на ОСЗГ- [населено място] е определено обезщетение на наследниците на М. И. Д. чрез компенсационни бонове на стойност 6 285 лв.
В срока по чл. 283 ГПК въззивното решение е обжалвано с касационна жалба от С. П. Н.. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на съдопроизводствените правила и на материалния закон. Развити са подробни доводи за нищожност на постановеното от ПК- [населено място] решение за възстановяване на спорните земеделски имоти на името на общия наследодател поради допуснати нарушения на ЗСПЗЗ. Жалбоподателката счита също, че изводите на въззивния съд за недоказаност на предявения иск са в противоречие с разпоредбата на чл. 12, ал.2 ЗСПЗЗ относно допустимите доказателства за установяване принадлежността на правото на собственост.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване като постановено в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 12, ал.2, чл. 12, ал.7 и чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ.
Ответниците по касация не са взели становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Жалбоподателката в настоящото производство и ищца по иска по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ е наследник по закон на Н. М. И., поч. през 1993 г. Той е син на М. И. Д./ Д./, починал през 1954 г. Ответниците З. П. П. и П. П. П. са наследници по закон на В. М. И., поч. през 1982 г., която е дъщеря на М. Д.. С решение № 00130 от 26.05.1997 г. на ПК- [населено място], на наследниците на общия на страните наследодател М. И. Д. е възстановено правото на собственост с план за земеразделяне върху 13 земеделски имота в землището на [населено място], с обща площ 199.508 дка. Твърдението на ищцата е било, че приживе с договор от 1927 г. общият наследодател е извършил делба на притежаваните от него земеделски земи, като процесните имоти са били дадени в дял на нейния дядо- наследодателат Н. М., и към момента на образуване на ТКЗС са били собственост на последния.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че с доклада по чл. 146 ГПК първоинстанционният съд е разпределил доказателствената тежест между страните, като изрично е указал на ищцата, че не сочи доказателства за правото на собственост на прекия си наследодател и за извършената от общия наследодател делба на имотите приживе. Приел е, че от многобройните ангажирани от ищцата писмени доказателства няма такива, от които да се направи извод, че към момента на образуване на ТКЗС Н. М. И. е бил собственик на спорните имоти.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставения от изложението по чл. 284, ал.3,т.1 ГПК правен въпрос, свързан с приложението на чл. 12, ал.2 и чл. 12, ал.7 ЗСПЗЗ. Не е налице твърдяното противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС, на която се позовава жалбоподателката. В решение № 22 от 30.01.2013 г. по гр.д. № 626/2012 г. на ВКС, І г.о. е прието, че владението на имот, установено с частен писмен договор, следва да се цени при условията на чл. 12, ал.7 ЗСПЗЗ, както и че при спор по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ следва да бъде зачетена изтеклата придобивна давност, ако владението е установено преди включване на имота в ТКЗС въз основа на предвидения в чл. 12, ал.7 ЗСПЗЗ писмен договор. В решение № 360 от 04.11.2003 г. по гр.д. № 712/03 г. на ВКС, 5-чл. състав е застъпено становището, че с оглед разпоредбата на чл. 12, ал.7 ЗСПЗЗ, владението върху земеделски имот, основано на писмен договор, не се прекъсва поради включване на имота в ТКЗС и владелецът би могъл да се позове на оригинерния способ на придобиване и съответно да претендира възстановяване собствеността на имота от О. в негово лице. Въззивното решение не противоречи на тази практика. В подкрепа на твърдението си, че към момента на образуване на ТКЗС нейният наследодател Н. М. И. е придобил на оригинерно основание правото на собственост върху земеделските земи, ищцата е представила писмен договор от месец септември 1927 г., за който е твърдяла, че с него общият наследодател М. И. Д. е разпределил приживе притежаваните имоти между своите деца. По принцип този договор може да служи като начало на давностно владение, но само въз основа на него не може да се приеме, че към момента на образуване на ТКЗС в полза на наследодателя на ищцата е бил осъществен фактическия състав на придобивната давност, без по делото да се докаже, че той е установил фактическа власт върху имотите и ги е владял в продължение на необходимия, съгласно чл. 34 от Закона за давността/ отм./ 20-годишен давностен срок. По делото не са ангажирани доказателства за упражнявано от Н. М. И. владение върху имотите, както и за това към момента на образуване на ТКЗС същият се е считал за техен собственик. Напротив, представени са доказателства, че тези имоти са внесени в ТКЗС от неговия баща – общият наследодател на страните М. Д., който видно от представената опис – декларация на полските имоти на М. Д., подлежащи на групиране в кооперативните блокове, е внесъл общо 212.2 дка.
Останалите две решения – № 35 от 10.02.2009 г. по гр.д. № 4530/07 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 1274 от 26.01.2009 г. по гр.д. № 4384/07 г. на ВКС, ІІІ г.о., на които се позовава касаторката, не могат да обоснован твърдяното от нея противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС, тъй като те третират въпроси, свързани с приложението на чл. 12, ал.7 ЗСПЗЗ, които настоящото дело не поставя и по които въззивният съд не се е произнасял. В първото от посочените решение е прието, че едностранното деклариране на притежаваните непокрити недвижими имоти не е основание за признаване собственически права върху тях, респ. основание за владение и начален момент за придобивна давност, започнала да тече в полза на владелеца по смисъла на чл. 12, ал.7 ЗСПЗЗ, а във второто решение -че внасянето на наследствените имоти в ТКЗС от единствения пълнолетен син на наследодателя, не е основание да му бъдат признати собственически права върху тези имоти, съответно не представлява основание за владение и начален момент за придобивна давност по смисъла на чл. 12, ал.7 ЗСПЗЗ, в полза на владелеца.
По делото няма представена декларация за членство в ТКЗС на наследодателя на жалбоподателката Н. М. И., поради което твърдението за противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по въпроса за приложението на чл. 12, ал.2 ЗСПЗЗ и в частност по въпроса дали тази декларация съставлява доказателство за правото на собственост по смисъла на цитираната норма, е необосновано.
В касациоинната жалба са засегнати и въпроси, свързани с валидността на постановеното от поземлената комисия решение за възстановяване на собствеността върху спорните имоти. Тези въпроси са извън предмета на спора по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ и поради това не могат да обосноват допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 17 от 03.03.2014 г. по гр.д. № 587/2013 г. на Видинския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: