О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 586
гр. София, 14.07.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и шести април през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 2366 по описа за 2015г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. И. Х., [населено място], адв. М. З. срещу решение № 42 от 20.02.2015г. по в.т.д. № 752/2014г. на Апелативен съд – Варна, в частта, в която след частична отмяна на решение № 162 от 20.10.2014г. по т.д. № 1/2014г. на Добрички окръжен съд е признато за установено на основание чл.422, ал.1 ГПК, че касаторът И. И. Х. дължи на [фирма] сума в размер на 1 520,45 лева, представляваща неплатена главница към 15.11.2012г. по извлечение от счетоводните сметки по договор за ипотечен кредит от 17.11.2008г., ведно със законната лихва, считано от 15.11.2012г. до окончателното плащане, сумата 19 499,76 лева – неплатена договорна лихва за периода 23.08.2012г. – 15.11.2012г. и сумата 170,88 лева – неплатени заемни такси до 15.11.2012г., за които е издадена заповед за незабавно изпълнение на основание чл.417, т.2 ГПК вр. чл.60, ал.2 ЗКИ по ч.гр.д. № 3962/2012г. по описа на 19 състав на РС Добрич и изпълителен лист, въз основа на който е образувано изпълнително дело № 1242/2013г. по описа на ЧСИ Л. Т. рег. № 737 на КЧСИ.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон. Счита, че неправилно и в нарушение на разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се е произнесъл, отменяйки частично първоинстанционното решение, без да има изрични доводи във въззивната жалба. Твърди, че съдът е отменил първоинстанционното решение и в частта за разноските в нарушение на чл.269 ГПК, без да има претенция във въззивната жалба, че разноските не са доказани от ответника по делото. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение на значимия за крайния резултат по делото материалноправен въпрос е в противоречие с практиката на ВКС. Твърди, че по обуславящия изхода на делото въпрос: настъпва ли автоматично уговорената в договор за банков кредит предсрочна изискуемост, без тя да е съобщена на длъжника от банката с изрично волеизявление, съдът се е позовал на т.18 от ТР № 4 от 18.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС и, приемайки, че кредиторът не е уведомил длъжника за предсрочна изискуемост на кредита, е обявил вземането за съществуващо до размера на платените до 15.11.2012г. месечни вноски. Счита, че посоченото тълкувателно решение дава разяснение за изискуемостта на вземането, а не за неговото съществуване и от тук възниква въпросът. Поддържа, че е налице хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като решението е постановено в противоречие с т.18 от ТР № 4 от 18.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС и решение № 420 от 11.02.2015г. по гр.д. № 3079/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о.. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл и по процесуалноправен въпрос в противоречие с разпоредбата на чл.269 ГПК – следва ли въззивният съд да отмени решението на първоинстанционния съд, без да има претенция във въззивната жалба, че разноските са присъдени на ответника, без да са доказани от него по делото. Счита, че решението е постановено в противоречие с ТР № 1 от 09.12.2013г. по т.д. № 4/2012г. на ОСГТК на ВКС и решение № 261 от 28.10.2014г. по гр.д .№ 2149/2014г. на ВКС, ГК, III г.о. Поддържа още, че съдът се е произнесъл по процесуалноправен въпрос в противоречие с ТР № 6 от 06.11.2013г. по т.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, решение № 261 от 28.10.2014г. по гр.д.№ 2149/2014г. на ВКС, ГК, III г.о. и с чл.36, ал.2 ЗА – следва ли съдът да откаже да присъди разноски, защото по делото нямало представена квитанция от кочан или банково бордеро; задължително ли е договорът за правна помощ да е от кочан, за да бъдат присъдени разноски.
Ответникът по касация [фирма] не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, след като е обсъдил събраните по делото доказателства, е приел за установено наличието на сключен договор за ипотечен кредит от 17.07.2008г. в размер на 115 000 лева за срок от 240 месеца, платим на месечни вноски при договорена лихва по погасителен план. Счел е за неоснователно възражението за нищожност поради неравноправни клаузи в договора, като е приел, че страната не сочи конкретни клаузи, които са неравноправни, а служебната проверка по приложение на императивните изисквания на основание чл.4, ал.2 вр. чл.10, ал.4 и чл.10а от З. също не установява договорени клаузи, които предвиждат едностранна промяна на условията на договора или събиране на такси извън договорените за допълнителни услуги и които са нищожни по смисъла на чл.10, ал.5 от ЗКИ. Въззивният съд е счел обаче за основателно възражението за ненастъпила предсрочна изискуемост, като е приел, че в случая уведомяването на длъжника, че кредиторът счита кредита за предсрочно изискуем, е направено с връчване на исковата моба, т.е. след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Поради това е приел, че вземането следва да се признае за съществуващо само в размера на неплатените до този момент 15.11.2012г. месечни вноски за главницата, договорна лихва и дължими договорени такси, които са част от сумата по извлечението от сметка и възлизат на 1 520,45 лева – неплатена главница, 19 499,76 лева – неплатена договорна лихва и 170,88 лева – неплатени заемни такси. По изложените съображения е достигнал до крайния извод, че предявеният иск е основателен за посочените суми, а в останалата му част е неоснователен.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Правният въпрос може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от жалбоподателя.
Поставеният от касатора материалноправен въпрос, касаещ настъпването на предсрочна изискуемост по договора за кредит, не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд в обжалвата част на решението. Този въпрос е обсъждан от въззивния съд и е разрешен в съответствие с т.18 от ТР № 4 от 18.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, с оглед на което е прието, че не е настъпила предсрочна изискуемост на кредита. Първоинстанционното решение е частично отменено и искът е уважен само за тази част от вземанията по договора за ипотечен кредит, която е била с настъпил падеж към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение. Следователно изводите на въззивния съд в посочената част от решението не се основават на настъпила предсрочна изискуемост на кредита и поради това поставеният въпрос не се явява релевантен. Касаторът не е формулирал друг материалноправен въпрос, релевантен за решаващите изводи на въззивния съд, обусловили обжалваната част от решението а касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените в касационната жалба факти и обстоятелства.
Формулираните процесуалноправни въпроси са неотносими към предмета на производството и не могат да обосноват допускане на касационно обжалване на решението. С определение № 317 от 30.04.2015г. въззивният съд се е произнесъл по реда на чл.248 ГПК по направеното от настоящия касатор искане за изменение на решението в частта за разноските, като му е присъдил разноски за първоинстанционното производство и е оставил без уважение искането да присъждане на разноски за въззивното производство. Поради това доводите на касатора са относими към предмета на производството, образувано по подадената частна жалба срещу посоченото определение, а не към предмета на настоящото производство, образувано по касационна жалба срещу въззивното решение.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото на касатора не следва да се присъждат разноски за касационното производство. На ответника разноски не следва да се присъждат, тъй като такова искане не е направено.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 42 от 20.02.2015г. по в.т.д. № 752/2014г. на Апелативен съд – Варна, в частта, в която след частична отмяна на решение № 162 от 20.10.2014г. по т.д. № 1/2014г. на Добрички окръжен съд , е признато за установено на основание чл.422, ал.1 ГПК, че касаторът И. И. Х. дължи на [фирма] сума в размер на 1 520,45 лева, представляваща неплатена главница към 15.11.2012г. по извлечение от счетоводните сметки по договор за ипотечен кредит от 17.11.2008г., ведно със законната лихва, считано от 15.11.2012г. до окончателното плащане, сумата 19 499,76 лева – неплатена договорна лихва за периода 23.08.2012г. – 15.11.2012г. и сумата 170,88 лева – неплатени заемни такси до 15.11.2012г., за които е издадена заповед за незабавно изпълнение на основание чл.417, т.2 ГПК вр. чл.60, ал.2 ЗКИ по ч.гр.д. № 3962/2012г. по описа на 19 състав на РС Добрич и изпълнителен лист, въз основа на който е образувано изпълнително дело № 1242/2013г. по описа на ЧСИ Л. Т. рег. № 737 на КЧСИ.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: