О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 586
гр. София, 18.10.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и седми септември през две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1184/2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] – [населено място] срещу въззивно решение № 1960 от 20.10.2016 г., постановено по т. д. № 2308/2016 г. на Софийски апелативен съд, 6 състав. С посоченото решение е отменено частично решение № 5574 от 02.12.2015 г. по гр. д. № 398/2013 г. на Окръжен съд – Благоевград и [община] е осъдена да заплати на И. Г. Г. – едноличен търговец, извършващ дейност с фирма [фирма], сумата 147 574.85 лв. – стойност на необходими и полезни разноски, сторени уместно във връзка с извършени строително монтажни работи на обект „Реконструкция на парково пространство на [улица]в [населено място]”, ведно със законната лихва от предявяване на иска на 13.09.2013 г. до окончателното плащане, на основание чл.61, ал.1 ЗЗД, и сумата 4 500 лв. – разноски по делото на основание чл.78, ал.1 ГПК, и е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която [община] е осъдена да заплати на И. Г. в качеството на [фирма] разноски по чл.78, ал.1 ГПК в размер на 11 896.23 лв.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, тъй като е постановено при нередовна искова молба и по непредявен иск. Навеждат се и оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон при определяне на правната квалификация на иска, рефлектирало върху разпределението на доказателствената тежест и установяването на релевантните за спора факти; липса на ясни мотиви относно основанието и съдържанието на присъденото на вземане – стойност на извършени разходи за СМР, необходими и полезни разноски, увеличена стойност на имота, пазарна стойност на изпълнените СМР или друг вид вземане; съществени нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждането и преценката на доказателствата; формиране на необосновани изводи за доказаност на иска по основание и по размер.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с вероятността въззивното решение да е процесуално недопустимо поради разглеждане на непредявен иск и произнасяне по нередовна искова молба. Като основание за достъп до касационен контрол е въведено и противоречие на решението със задължителната съдебна практика в Постановление № 6/1974 г. на Пленума на ВС – т.ІІ.6, решение № 69/08.02.2011 г. по гр. д. № 44/2010 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 219/04.02.2014 г. по т. д. № 871/2012 г. на ВКС, І т. о., решение № 12/28.02.2014 г. по т. д. № 1037/2012 г. на ВКС, І т. о., решение № 89/17.08.2015 г. по т. д. № 770/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 29/04.03.2015 г. по гр. д. № 5189/2014 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 254/13.03.2015 г. по т. д. № 4121/2013 г. на ВКС, І т. о., при разрешаване на значимите за изхода на делото правни въпроси „за размера на обедняването при изпълнение на СМР и конкретно дали преценката следва да се основава на осчетоводените действителни разходи или на пазарната стойност на СМР, респ. за начина на определяне на размера на обогатяването, респ. обедняването, по претенция за заплащане на СМР без изпълнителят да е сключил договор за изработка със собственика на обекта”. Бланкетно са посочени и основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден писмен отговор от ответницата по касация И. Г. Г. в качеството на [фирма] – [населено място], която изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Производството по т. д. № 398/2013 г. е образувано пред Окръжен съд – Благоевград по предявен от И. Г. Г., действаща като [фирма], против [община] осъдителен иск за заплащане на сумата 163 252.24 лв. В исковата молба, която е поправена и уточнена в изпълнение на дадени от първоинстанционния съд указания, са наведени твърдения, че през 2008 г. ищцата била помолена от кмета на [община] да извърши СМР на обект парково пространство в [населено място] с обещание до края на м. септември 2008 г. работите да бъдат възложени с договор по реда на ЗОП; в изпълнение на постигнатата устна договореност, без да има сключен писмен договор, до 10.10.2008 г. ищцата изпълнила с дължимата грижа и качество всички възложени СМР, индивидуализирани по вид, количество и единична цена, възлизащи общо на 163 252.24 лв. без ДДС; за изпълнените работи бил съставен протокол обр. 19, който ответникът отказал да подпише. Въз основа на посочените обстоятелства в „поправената” искова молба ищцата е формулирала петитум за осъждане на [община] да й заплати сумата 163 252.24 лв., разходвана за извършените СМР, с която общината се е обогатила без основание за нейна сметка, ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното плащане. В хода на първоинстанционното производство е допуснато изменение /намаление/ на исковата претенция до размер на 149 097.78 лв.
Първоинстанционният съд е квалифицирал иска с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД и с решение от 02.12.2015 г. е уважил същия до размер на сумата 147 574.85 лв. В мотивите към решението е прието, че в съответствие с постигнатата с кмета на [община] устна уговорка, без впоследствие да е сключен договор по реда на ЗОП, ищцата – едноличен търговец е изпълнила на обект „Реконструкция на парково пространство в [населено място]” твърдените в исковата молба и установени чрез назначената по делото съдебнотехническа експертиза СМР, чиято стойност към момента на извършването възлиза общо на 147 574.85 лв. /след приспадане на начислената печалба/; в резултат на извършените работи стойността на обекта се е увеличила със сумата 149 235.96 лв.; съгласно чл.59, ал.1 ЗЗД ответникът дължи на ищцата по-малката между двете стойности – 147 574.85 лв., с която се е обогатил без основание за нейна сметка.
Сезиран с въззивна жалба от ответника, Софийски апелативен съд е отменил решението на първоинстанционния съд в осъдителната част за сумата 147 574.85 лв. и е осъдил [община] да заплати на ищцата – едноличен търговец същата сума, но на основание чл.61, ал.1 ЗЗД, Въззивният съд е счел за неоснователно оплакването във въззивната жалба за недопустимост на обжалваното решение поради нередовност на исковата молба. Изложил е съображения, че нередовностите на първоначалната искова молба са отстранени от ищцата и че в „поправената” искова молба се съдържат ясни фактически твърдения, необходими за индивидуализиране на исковата претенция, включително твърдения за стойността на труда и материалите, вложени при изпълнение на всички индивидуализирани в нея видове и количества СМР. Като основателно въззивният съд е преценил оплакването на жалбоподателя за неправилно определяне на правната квалификация на иска от страна на първоинстанционния съд. Позовавайки се на практиката в решение № 47/21.07.2016 г. по т. д. № 828/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 12 от 28.02.2014 г. по т. д. № 1037/2012 г. на ВКС, І т. о., съдът е формирал извод, че при наведените в исковата молба твърдения за наличие на устни договорки между страните, по силата на които ищцата е поела задължение към ответната община да извърши определени строителни работи, извършила ги е уместно и те са останали в патримониума на общината, искът следва да се квалифицира с правно основание чл.61, ал.1 ЗЗД – иск за заплащане на обезщетение при гестия.
След обсъждане и анализ на събраните по делото доказателства Софийски апелативен съд е приел за доказано от страна на ищцата, че е извършила със свои материали и труд част от работите, описани в исковата молба и отразени като вид и количество в представения с исковата молба протокол. За доказани са приети само работите, за които след оглед на място вещите лица от съдебнотехническата експертиза са констатирали, че действително са изпълнени и то с посочените от ищцата материали. В резултат на преценка на депозираните свидетелски показания съдът е счел за недоказани и неоснователни възраженията на ответника, че работите не са изпълнени от ищцата и че за изпълнението на част от тях са ползвани предоставени от него материали и механизирана техника.
При произнасянето по размера на дължимото от ответната община вземане въззивният съд е съобразил заключението на оценителната експертиза по делото, според която стойността на вложените материали и труд, на използваната механизация и на допълнителните разходи за изпълнение на доказаните в процеса видове и количества СМР възлиза общо на 149 098.18 лв. За неоснователно е счетено възражението на ответника, че заключението не следва да бъде кредитирано, тъй като констатациите на вещите лица за стойността на материалите и труда се базират на счетоводните записвания при ищеца. Съдът е изразил становище, че след като реалната стойност на разходите за изпълнение е отразена в счетоводните документи и книги на ищцата, чиято достоверност не е опровергана от ответника, по аргумент от чл.55, ал.2 ТЗ счетоводните записвания са източник на достоверна информация за реалната стойност на извършените разходи, релевантна за размера на вземането по чл.61, ал.1 ЗЗД. Преценката за доказателствената стойност на счетоводните записвания е направена с оглед констатациите в експертното заключение, че счетоводните книги на ищцата са водени редовно и че ползваните от нея цени съответстват на единичните цени за аналогични видове работи от „Справочник за цени в строителството”, издание на „Строй експерт СЕК” бр.3/2008 г. Като е взел предвид обстоятелството, че във въззивното производство ищцата е поддържала иска си за сумата 147 574.85 лв., въззивният съд е осъдил ответника да заплати посочената сума на основание чл.61, ал.1 ЗЗД. Възражението на ответника за погасяване на претендираното с иска вземане по давност е счетено за неоснователно по съображения, че искът е предявен преди изтичане на петгодишния давностен срок по чл.110 ЗЗД, броен от момента на настъпване на изискуемостта на вземането.
По допускане на касационното обжалване :
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал приложното поле на касационния контрол с доводи за процесуална недопустимост на обжалваното въззивно решение. Според разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за допустимостта на въззивното решение Върховният касационен съд е задължен да следи служебно и в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл.288 ГПК, но в конкретния случай от данните по делото не може да се направи предположение за недопустимост на постановеното от Софийски апелативен съд въззивно решение. В исковата молба, по която се е произнесъл въззивният съд, са изложени ясни фактически твърдения за основанието, от което произтича претендираното с иска вземане – извършване на СМР /индивидуализирани по вид, количество, стойност и място на извършване/ в полза на [община] /настоящ касатор/ с материали и труд на ищцата – изпълнител по устно възлагане на кмета на общината, но без наличие на договор, сключен в предвидената от ЗОП писмена форма. Ищцата е посочила изрично, че работите са извършени с дължимата грижа и в необходимото качество и че ответникът не е правил възражения срещу изпълнението им. С оглед твърдението за липса на писмен договор в петитума на исковата молба /след уточнението й по реда на чл.129, ал.2 и ал.3 ГПК/ ищцата е формулирала искане за осъждане на ответника да й заплати стойността на извършените СМР на извъндоговорно основание – по правилата за неоснователно обогатяване. Преценявайки твърденията в исковата молба и формулираният във връзка с тях петитум, въззивният съд е направил извод, че с иска се претендира заплащане на стойността на материалите и труда, които ищцата е вложила за извършване на възложените й без спазване на необходимата писмена форма строително – монтажни работи, които са извършени в интерес на ответника и са останали в неговия патримониум, т. е. че претенцията се основава на фактическия състав на гестията по чл.61, ал.1 ЗЗД. Произнасянето в диспозитива на решението съответства на търсената с иска защита, което изключва вероятността решението да е недопустимо. Във връзка с доводите за недопустимост следва да се отбележи, че посоченото в изложението решение № 16/27.06.2016 г. по т. д. № 2573/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., постановено по друг спор между същите страните, не подкрепя тезата на касатора за вероятна недопустимост на обжалваното решение. От мотивите към цитираното решение е видно, че с него е обезсилено решение на въззивен съд по съображения за нередовност на исковата молба и за разглеждане на иск на договорно основание – чл.266, ал.1 ЗЗД, при поддържани в исковата молба твърдения за извършване на СМР по устно възлагане от кмета на общината, без сключен писмен договор след проведена процедура по ЗОП. Обжалваното в настоящото производство въззивно решение е постановено в друга хипотеза – въззивният съд е разгледал исковата претенция на извъндоговорно основание, както е предявена, и с оглед на това не може да се направи предположение, че решението е недопустимо като постановено по непредявен иск, за да се налага проверка на неговата допустимост по реда на чл.290 ГПК. Правната квалификация на иска е свързана с допустимостта на решението само тогава, когато в резултат на неправилното й определяне съдът се е произнесъл извън определения от страните спор и обхват на търсената защита и по този начин е нарушил принципа на диспозитивното начало – в този смисъл решение № 12/28.02.2014 г. по т. д. № 1037/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., на което се е позовал касаторът. В случая искът е разгледан на въведеното с исковата молба фактическо основание, а дали въззивният съд правилно е квалифицирал иска по чл.61, ал.1 ЗЗД е въпрос от значение за правилността на въззивното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.
Поставените в изложението въпроси, свързани със съдържанието и начина на остойностяване на претенцията на изпълнителя за извършени СМР без сключен договор със собственика на обекта, са от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, но по отношение на тях не е доказана поддържаната допълнителна предпоставка, специфична за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. С решение № 219 от 04.02.2014 г. по т. д. № 871/2012 г. състав на ВКС, І т. о., се е произнесъл по реда на чл.290 ГПК, че извършването на СМР в изпълнение на нищожен договор за изработка поражда за изпълнителя вземане, което следва да се реализира по правилата на неоснователното обогатяване за чужда сметка по чл.59 ЗЗД; когато резултатът от изпълнените по нищожния договор СМР е постъпил в патримониума на собственика на имота, вземането на изпълнителя в размер на спестените разходи от собственика следва да се реализира по правилата за водене на чужда работа без пълномощие – чл.60 – 62 ЗЗД. В решение № 89/17.08.2015 г. по т. д. № 770/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., е прието, че идентично на възприетото в решението по т. д. № 871/2012 г. на ВКС, І т. о., следва да бъде разрешението и в хипотезата на изпълнени СМР без сключен договор за изработка, респ. без надлежно възлагане от страна на възложителя. В мотивите към обжалваното решение въззивният съд е приел, че доколкото между страните не е сключен договор за изработка в изискуемата от ЗОП писмена форма и ищцата е изпълнила с дължимата грижа и качество СМР, които са останали в патримониума на ответната община, за нея е възникнало вземане към общината за стойността на необходимите и полезни разноски по изпълнението и това вземане намира своето правно основание в разпоредбата на чл.61, ал.1 ЗЗД. Произнасянето на въззивния съд относно основанието и размера на претендираното с иска вземане съответства на възприетото от задължителната практика на ВКС разрешение, поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Предвид определената от въззивния съд правна квалификация на иска – чл.61, ал.1 ЗЗД, твърдението на касатора, че въззивният съд е процедирал в противоречие със задължителните указания в т.ІІ.6 на ППВС № 6/1974 г. като не е изследвал каква би била цената на имота без подобренията, също не предпоставя допускане на решението до касационно обжалване. Останалата посочена в изложението задължителна практика на ВКС е неотносима към релевантните за изхода на конкретното дело правни въпроси и по тази причина не доказва основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. т. д. № 2308/2016 г. на Софийски апелативен съд.
В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК на ответницата по касация следва да се присъдят разноски в размер на 3 000 лв. – платено в брой адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие, приложен към отговора на касационната жалба от 12.05.2017 г.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1960 от 20.10.2016 г., постановено по т. д. № 2308/2016 г. на Софийски апелативен съд, 6 състав.
ОСЪЖДА [община] – [населено място], обл. Благоевгард, [улица], ЕИК[ЕИК], да заплати на И. Г. Г., действаща като [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място], [улица], сумата 3 000 лв. /три хиляди лв./ – разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :