О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 586
София, 23.10.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 24.09.2019 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВA
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 445 /2019 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
С въззивно решение № 2486 от 26.10.2018 г., по т.д.№ 2829/2018 г. Софийският апелативен съд, сезиран с въззивна жалба от ответниците по делото ”ДАНИ 014”ЕООД, със седалище в [населено място], Д. И. С., Д. Д. З. и Н. Д. С., последните трима от [населено място], е потвърдил първоинстанционното решение на Благоевградския окръжен съд № 954 от 23.02.2018 г., по т.д.№ 208 / 2016 г..Със същото е уважен предявения от „БЪЛГАРИЯ ЛИЗИНГ”АД, гр. София иск по чл. 422 ГПК за сумата 59 451.33 евро, произтичаща от запис на заповед, издаден за сумата 207 312 евро на 24.01.2015 г. в [населено място] и явяваща се част от вземане в размер на 73 121 евро, за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417, т.9 ГПК с № 220 от 13.01.2016 г., по ч. гр.д.№ 11/2016 г. на Р. , ведно със законната лихва, считано от 11. 01. 2016 г. до окончателното и изплащане, като в останалата част до пълния заявен размер на исковата сума от 73121 евро исковата претенция срещу жалбоподателите, като солидарни длъжници, е отхвърлена като неоснователна.
Недоволни от съдебния акт на въззивния съд са останали ответниците по делото Д. Д. З., Н. Д. С. и Д. И. С., които са го обжалвали в срока по чл.283 ГПК с оплакване за неправилност- касационно основание по чл.281, т.3 ГПК.
В инкорпорирано, в съдържанието на общата им касационна жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторите Д. Д. З. и Н. Д. С., обосновават касационно обжалване по приложно поле с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното право: 1.”Къде следва поемателят да предяви за плащане запис на заповед, с падеж „ на предявяване”, на издателя –търговец и на авалистите- физически лица, когато това се извършва с нотариална покана?”;2.”Може ли да се счита за редовно предявен за плащане запис на заповед издаден „на предявяване”( без падеж), на място, различно от договореното и от постоянното обитаване( адрес/седалище) от задълженото лице, ако те са отказали приемането му ? ; Може ли в такива случаи да се фингира приемането му за плащане?”
За илюстрация на твърдяното противоречие с практиката на ВКС сочат: т.18 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и следните решения по чл.290 ГПК № 162 от 02. 11.2012 г., по т.д.№ 1126/2011 г. на ІІ т.о.; № 148 от 02.12.2016 г., по т. д. № 2027/2015 г. на І т.о. и № 112 от 23.06.2016 г., по т.д.№ 1556/15 г. на ІІ т.о.
В самостоятелната си касационна жалба жалбоподателят Д. И. С. аргументира достъпа до касационен контрол с едновременното наличие на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Твърди, че съществува несъответствие между приетото в практиката на ВКС и възприетото от въззивния съд разрешение на определените за значими за изхода на делото въпроси на процесуалното право: 1.”Какви са задълженията на първоинстанционния съд във вр. с доклада по делото и даването на указания на страните, относно техните искания и възражения и по- конкретно, при направено възражение за нередовно връчване на нотариална покана, достатъчно ли е съдът да са ограничи единствено до откриване на производство по оспорване истинността на констативния протокол, съставен от нотариуса, или е длъжен да уточни какво конкретно се оспорва, кои са правнорелевантните факти, свързани с това оспорване и кои са доказателствените факти, за установяването на които оспорващата страна носи доказателствената тежест?” и 2.”Какви са задълженията на въззивния съд при направено оплакване за непълнота на доклада и свързаните с това доказателствените искания ?” При условията на алтернативност счита, че доколкото с поставените от него въпроси се търси отговор за приложението, при особени хипотези на цитираната съдебна практика, оспорването на констатации, извършени от нотариус, произнасянето по същите е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответникът в касационното производство „БЪЛГАРИЯ ЛИЗИНГ” АД в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява по основателността на искането за допускане на касационно обжалване, излагайки подробни писмени съображения за отсъствие на критериите за селекция – основен и допълнителен и в двете депозирани касационни жалби. Изразява и несъгласие с поддържаните касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
За да постанови обжалваното решение по предявения положителен установителен иск, основан на чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл. 417, т.9, изр.1 ГПК, в частта му, предмет на подадените касационни жалби Софийски апелативен съд, след самостоятелен анализ на доказателствения материал по делото, е приел, че по силата на валидно споразумение за заместване в дълг от 24.01.2015 г. търговско дружество „ДИАНА 2014” ЕООД е заместило първоначалния лизингополучател по сключения с лизингодателя „БЪЛГАРИЯ ЛИЗИНГ”АД договор за финансов лизинг от 03.12.2014 г. и съгласно приемо –предавателен протокол от 28.01.2015 г. е получил фактическата власт върху лизингованата вещ – синтетична ледена пързалка с оборудване, консумативи и аксесоари за изграждане на изрично указан в този договор недвижим имот, находящ се в [населено място]. Изпълнението на поетото задължение – плащане на уговорените лизингови вноски лизингополучателят „ДИАНА 2014” ЕООД е обезпечил с издаден в полза на лизингодателя запис на заповед от същата дата – 24.01.2015 г. „без протест и без разноски” и с падеж на предявяване, който е авалиран от Д. И. С., Д. Д. З. и Н. Д. С.. Съобразявайки последвалото неизпълнение от страна на лизингополучателя, обусловило твърдяното в исковата молба и неоспорено от ответника – ЮЛ успешно прекратяване на лизинговия договор чрез едностранно волеизявление на кредитора от 02.07.15 г. и установения в хода на делото гаранционно – обезпечителен характер на процесния запис на заповед, съдържащ всички задължителни реквизити по чл.535 ТЗ, въззивният съд е счел, че ищецът е упражнил и правото си на инкорпорираното в същия вземане до размера на сумата 59 451.33 евро в съгласие с предвидената в чл.417, т.9 ГПК процесуална възможност. Изложени са съображения, че доколкото в случая падежът е определен съобразно правилото на чл.486, ал.1, т.1 ГПК – „на предявяване”, а уговореният срок за предявяване на ценната книга до 20. 02.2018 г. е в съгласие с изричната разпоредба на чл.487, ал.1, пр.3 ТЗ, допускаща издателят да определи по –дълъг срок за предявяване от установения в закона едногодишен такъв, то възражението на ответниците за загубване на правата по него е неоснователно.
Като неоснователно е преценено и възражението им за неизискуемост на вземането, поради ненадлежно предявяване на записа на заповед, въз основа на който е издадена заповедта за незабавно изпълнение. Посочено е,че при ценната книга с падеж на предявяване, предявяването й за плащане има значението на условие за настъпване на изискуемостта на вземането по см. на чл.418, ал.3 ГПК, но може да бъде извършено и установено по различен начин, вкл. чрез нотариална покана, с която издателят да бъде поканен да се яви в определен ден и час пред конкретен нотариус, за да му бъде предявена ценната книга и да бъде осъществено дължимото плащане. Поради това и съобразявайки предприетото и проведено пред Благоевградския окръжен съд неуспешното оспорване истинността на приложените по делото 2 бр. Констативни протоколи – вх. рег.№ 2966, т.І, акт № 72 от 15.10.2015 г. на нотариус М. К. и п.рег.№ 10487 от 03.07.2015 г., акт № 128, т.ІІІ на помощник нотариус по заместване В. И., е изградил краен правен извод за редовно извършено предявяване на ефекта както на издателя му, така и на ФЛ- авалисти, чрез нотариална покана, което удостоверително изявление на нотариуса, съгласно процесуалното правило на чл.179, ал.1 ГПК, обвързва съда с присъщите му на официален свидетелстващ документ задължителна материална и формална доказателствена сила по отношение на фактите, за които се отнася.
Решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение дават основание да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
Съгласно задължителните постановки в т. 1 на ТР № 1/19.02.10 г.на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправен въпрос по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК, с който се обосновава общото основание за достъп до касация, трябва да е относим към формирането на решаващите правни изводи в обжалвания съдебен акт, но не и към неговата правилност, към възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В случая поставените от касаторите Д. Д. З. и Н. Д. С. въпроси не отговарят на горепосочените критерии. Относими към въведеното с касационната жалба твърдение за неизискуемост на вземането по записа на заповед, поради ненадлежно извършени от поемателя действия по предявяването му за плащане, което е отречено от въззивния съд след анализ на събраните по делото доказателства и приетото редовно предявена на ценната книга не само на нейния издател- ЕООД, чрез управителя З. – отказала да я приеме, но и на авалистите С. и С., тези въпроси се явяват фактологически обусловени. Затова и като свързани с оспорваната от касаторите обоснованост и материална законосъобразност на обжалваното въззивно решение, в което е прието, че към датата на депозиране на заявлението по чл.417, т.9 ГПК вземането на ищеца е било изискуемо, правилността на дадените от въззивния съд отговори на същите може да бъде преценена от състава на касационната инстанция не в производството по чл.288 ГПК, а едва след допускане на касационно обжалване, съобразно изискванията на чл.280, ал.1 ГПК. Според горецитираната задължителна практика на ВКС липсата на общото главно основание по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да е необходимо да се разглеждат сочените допълнителни критерии за селекция.
Нещо повече, дори да се приеме тезата на касаторите З. и С. за обуславящото значение на поставените в изложението им по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси, то недоказано е поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Възприетото от Софийски апелативен съд разрешение за момента на настъпване изискуемостта на вземането по запис на заповед с падеж на предявяване, за предпоставките и за начина, по който следва да бъде извършено самото предявяване на ценната книга, за да е редовно, е в пълно съгласие с последователната практика на ВКС. Формирана по реда на чл.290 ГПК, респ. на чл.274, ал.3 ГПК и обективирана както в цитираното от жалбоподателите решение № 112 от 23.06.2016 г., по т.д.№ 1556/2015 г. на ІІ т.о. на ВКС, така и в определение № 45 от 13.01.2014 г., по ч.т.д.№ 2880/2013 г. на І т.о. и мн.други, която настоящият съдебен състав безусловно споделя, същата тази практика е в смисъл, че записът на заповед с падеж „на предявяване”, трябва да бъде предявен на издателя – необходимо условие за определяне падежа на задължението и настъпване на изискуемостта на задължението за плащане. Начините, по които следва да се извърши предявяването, обаче, не са предмет на изрична законова уредба, което означава, че то може да се извърши неформално и по всякакъв начин-чрез отбелязване върху ценната книга, че е предявена на издателя й, чрез покана, връчена от нотариус по правилата за връчване на съобщения по ГПК, чрез пощенска или куриерска служба и пр., но във всички тези случаи основното изискване, както е приел и въззивният съд, е предявяването за плащане да е достигнало до знанието на издателя лично, а не чрез другиго. Самото място на плащане, посочено в записа на заповед, няма отношение към адреса, на който следва да се връчи издадената нотариална покана за предявяване на записа на заповед с падеж на предявяване, като според трайно непротиворечивата практика на ВКС, съобразена от въззивния съд, щом авалистът отговаря като длъжника, то и изискуемостта на задължението на авалиста не е обусловена от изискването да му бъде самостоятелно предявен записа на заповед, а настъпва от предявяване на менителничния ефект за плащане на неговия издател. Т.е. при надлежно предявен на издателя запис на заповед, както е в разглеждания случай, надлежното или не предявяване ценната книга на авалистите е правно ирелевантно.
Не обосновават основателност на искания достъп до касационно обжалване и поставените от касатора Д. И. С. процесуалноправни въпроси. Първият от тях е важен, но няма обуславящо значение за изхода на конкретното дело, поради което – изцяло хипотетичен, не попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК. Въведен с оглед становището на страната за процесуална незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт, т.е. извън решаващите мотиви на въззивното решение, с него обективно не би могло да се формира общо основание за достъп до касация.
Няма претендираното с касационната жалба, определящо за изхода на делото, значение и въпрос № 2. Вярно е, че според формираната по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС процесуален въпрос по см. на чл. 280, ал.1 ГПК е налице и тогава, когато въззивният съд дори и да не се е произнесъл изрично в решението си по конкретен въпрос на процесуалното право, е процедирал в несъответствие с процесуалния закон – зачел е ненадлежно извършени от страните процесуални действия, респ. не е зачел надлежно извършени такива и приложението на конкретна процесуална норма се е отразило на правилността на решението, по начин, който е във вреда на жалбоподателя, но не такъв е разглежданият случай.
Съгласно задължителните постановки в т.2 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото, вкл. неговото съдържание, въззивният съд не следи служебно- чл.269, ал.2 ГПК. При позоваване във въззивната жалба или в отговора на същата на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада – неточност, непълнота или пропуск, въззивният съд, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, не извършва нов доклад по смисъла на чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, които са дължими от първоинстанционния съд. В сочената хипотеза въззивният съд дължи единствено даване на указания на страните за възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция именно поради допуснатото от решаващия съд процесуално нарушение, което е извинителна причина, по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК, за допускането им за първи път във въззивното производство. Видно от подадената въззивна жалба от въззивниците Д. Д. З. и Н. Д. С. в същата не се съдържа оплакване за непълнота, пропуск или неточност в доклада на първоинстанционния съд, нито се сочат конкретни процесуални нарушения, станали причина за недопускане на поисканите и във въззивното производство доказателства. Оплакването за допуснато от първостепенния съд нарушение на чл.146 ГПК е въведено едва с молбата ( вх.№ 1017/ 19. 03. 2018 г. при връчен препис от решение на 28.02.18 г.) на присъединилия се по реда на чл.265, ал.1 ГПК към въззивната им жалба солидарен длъжник – Д. И. С.. Затова и произнасяйки се по същество на същата, Софийски апелативен съд е съобразил трайно непротиворечивата съдебна практика по приложението на чл.265, ал.1 ГПК – разпоредба аналогична на чл.204 ГПК ( отм.), според която своевременно присъединилият се другар не може да добавя свои оплаквания срещу обжалваното решение, поради което не е подложил на обсъждане съдържанието на доклада на първостепенния съд, в контекста на поставения от този касатор правен въпрос.
При отсъствие на главната предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК не е налице поддържаното противоречие между решаващите правни изводи на въззивния съд, съдържащи се в съдебния му акт, предмет на предприетото обжалване и останалите визирани от жалбоподателя съдебни решения, поради отсъствие на идентичен правен въпрос, който е бил разрешен.
Що се касае до селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК следва единствено за пълнота да се посочи, че при наличие на формирана практика на ВКС, по отношение на която касаторът не е доказал обществена и правна необходимост от промяна, то е въобще неприложимо, съгласно задължителните разяснения в т.4 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС
Ответникът по касационната жалба не е претендирал деловодни разноски, поради което при този изход на делото в производството по чл.288 ГПК и процесуалното правило на чл.78, ал.3 във вр. с ал.1 ГПК, съставът на касационната инстанция не се произнася по отговорността за същите.
Мотивиран от изложените съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийският апелативен съд № 2486 от 26.10.2018 г., постановено по т.д.№ 2829/2018 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: