2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 586
Гр. С., 23.08.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия второ отделение в закрито съдебно заседание на четиринадесети юни две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. И.
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурор
изслуша докладваното
от съдията /председател/ Л. И.
търговско дело № 962/2010 г.
Производството е по чл.288 във вр.с чл. 280 ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ДП „Строителство и възстановяване” [населено място] подадена чрез процесуалния му представител адвокат Н.К. от АК-Б. срещу решението на Бургаския апелативен съд № 45/23.06.2010 г. постановено по в.т.д.№ 135/2010 г. С това решение апелативният съд е оставил в сила първоинстанционното решение на Бургаския окръжен съд № 10/18.02.2010 г. по т.д.№ 9/2009 г., с което е отхвърлен предявеният от ищеца-касатор срещу [фирма] [населено място] иск по чл.266 ал.1 ЗЗД за сумата 40595.23 лева-частично неизплатена цена за извършено строителство включваща начисления ДДС върху стойността на СМР, като е прието за основателно направеното от ответника възражение за прихващане с негово насрещно вземане за неустойка за забавено изпълнение от страна на ищеца по същия договор до размера на исковата сума.
В касационната жалба се правят оплаквания за необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че съдът не е обсъдил в цялост събраните доказателства, неправилно е преценил фактите по делото, което е довело до погрешни крайни изводи досежно спорните правоотношения. В нарушение на нормата на чл.371 ГПК е разгледано и прието за основателно направеното от ответника след срока за отговор възражение за прихващане когато според касатора е настъпила преклузията по чл.370 ГПК. Твърди се, че в противоречие с данните по делото не е зачетена постигнатата между страните извънсъдебна спогодба, с която страните са уредили окончателно взаимоотношенията си.
В допълнителното си изложение към касационната жалба касаторът сочи основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т. 2 и т. 3 ГПК. Поддържа, че съдът се е произнесъл по съществени за спора правни въпроси, които обобщени се свеждат до следното: 1. Процесуалноправният въпрос е свързан с приложението на чл.371 ГПК и възможността да бъде разгледано от съда възражението за прихващане направено от ответника след изтичане на срока за отговор по чл.367 ал.1 ГПК и настъпване на преклудиращия ефект по чл.370 ГПК. Поддържа, че поставеният въпрос е от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото-основание по т.3 на чл.280 ал.1 ГПК; 2. Материалноправните въпроси са свързани с твърдението за постигнато между страните извънсъдебно споразумение във връзка с окончателното уреждане на отношенията между тях по повод изпълнението на процесния договор за строителство от 31.03.2005 г., което следва да бъде зачетено от съда при постановяване на решението, както и въпросът необходимо ли е при спогодбата подписите на страните да са положени върху един и същ документ. По този въпрос касаторът поддържа основание за допускане на касационно обжалване по т.1 на чл.280 ал.1 ГПК позовавайки се на р. по гр.д.№ 1451/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о. постановено по реда на чл.290 ГПК.
Ответникът по касационната жалба [фирма] [населено място] поддържа становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване, а по същество направените оплаквания са неоснователни. Претендира заплащане на направените от него съдебни разноски за касационното производство в размер на заплатеното адвокатско възнаграждение от 1300 лева по сключения договор за правна защита с адвокат М.Б. от АК-Я. изготвила отговора на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба и след проверка на данните по делото намира, че жалбата е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност, не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва от ВКС с оглед критериите предвидени в чл.280 ал.1 ГПК при спазване на указанията дадени в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС.
Видно от данните по делото, в обжалваното решение съдът е приел, че поначало ответното дружество-възложител по процесния договор за строителство дължи на изпълнителя исковата сума от 32 946.20 лв. представляваща начисленият ДДС върху цената на извършените СМР включени в издадените 4 броя фактури, както и сумата 7649.03 лева-обезщетение за забавено плащане на посочената главница за периода от 01.06.2007 г. до предявяването на иска пред съда. За да отхвърли претенциите на ищеца, апелативният съд е счел за основателно направеното от ответника в първоинстанционното производство възражение за прихващане с негово изискуемо и ликвидно насрещно вземане за неустойка по т. 7.1 от договора за забавено изпълнение на договорените СМР за същия обект спрямо предвидения срок. Съдът е разгледал възражението за прихващане при условията на чл.371 ГПК, като е приел че не е налице преклузията по чл.370 ГПК, тъй като макар и направено след срока за отговор, за доказването му не са събирани нови доказателства-фактът на забавата е безспорно установена, а първоначално назначената експертиза за изясняване на спорните отношения единствено е проверила и установила дължимият размер на претендираната неустойка предвид становището на ищеца по насрещната претенция, което по същество не представлява ангажиране на нови доказателства.
С оглед на изложеното поставеният от касатора процесуален въпрос за приложението на чл.371 ГПК и правомощията на съда да разгледа възражение за прихващане на насрещно задължение в случаите, когато същото е заявено след изтичане срока за отговор по чл.367 ГПК е релевантен за делото. По отношение на този въпрос, обаче, не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Нормата на чл.371 ГПК представлява изключение от въведения в чл.370 ГПК принцип за преклузия на правото ответникът да представя доказателства и да прави възражения срещу иска след изтичане на срока за отговор. В цитираната норма законодателят е предвидил възможност възражението за прихващане да се направи до приключване на съдебното дирене в първата инстанция, когато за доказването му не се налага събирането на нови доказателства, или до приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция, когато съществуването или неоспорването му са установени с влязло в сила съдебно решение или заповед за изпълнение. Текстът на разпоредбата на чл.371 ГПК е достатъчно ясен и не се нуждае от тълкуване. Що се отнася до това налице ли са предвидените от закона условия за допускане и разглеждане на направено възражение за прихващане след срока за отговор, съдът преценява конкретно в зависимост от данните по делото. В случая съдът е извършил такава преценка, в резултат на което е направил извода, че е налице първата хипотеза на чл.371 ГПК, като е допуснал и разгледал по същество възражението за прихващане на ответника, тъй като претендираното от него насрещно вземане за неустойка е конкретизирано по основание и размер, забавата на ищеца е безспорно установена от доказателствата по делото и не се налага събирането на нови доказателства. Тази преценка е относима единствено към конкретния спор и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията за необоснованост и незаконосъобразност на обжалваното решение са основания за касиране по смисъла на чл.281 т.3 ГПК, но не представляват основание за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280 ал.1 ГПК.
Поставеният от касатора материалноправен въпрос следва ли да бъде зачетено преобразуващото действие на постигнато между страните споразумение, с което те уреждат сметните си отношения по повод изпълнението на сключен договор за строителство в случая е ирелевантен за изхода на спора. Това е така, защото с оглед данните по делото, такова двустранно споразумение няма постигнато. Безспорна и трайноустановена е съдебната практика по въпроса, че по своята правна същност споразумението представлява договор за спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД, който като всеки друг договор трябва да съдържа постигнатото съгласие между страните по въпросите, които урежда. За да зачете съдът материалноправния ефект на спогодбата, споразумението трябва да изразява ясно волята на страните, да обхваща претенцията – предмет на спора и по категоричен начин да установява, че чрез взаимни отстъпки страните са целели окончателното уреждане на възникналите между тях спорни правоотношения. В случая такива доказателства по делото липсват, тъй като представеният от ищеца споразумителен протокол от 23.11.2003 г. е едностранно съставен и е подписан само от неговия представител. Писмото на ответника от 27.11.2008 г. съдържа само едно признание за неговия дълг към ищеца и предложение да бъде удължен срока за изплащането му до 31.05.2007 г., но не и какъвто и да е отказ от правото да претендира от своя страна отговорност за неизпълнение към другата страна по процесния договор, нито изявление за окончателно приключване на взаимоотношенията им с изплащането на посочената сума. В тази връзка представените към жалбата решения на различни състави на ВКС в случая са неотносими, тъй като са постановени при различна фактическа обстановка и касаят конкретни спорове, поради което не обосновават наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал. 1 т.1 ГПК. Различният изход по всяко едно от тези дела е обусловен от различните факти и събраните доказателства, а не от противоречиво разрешаване на поставения материалноправен въпрос.
По изложените съображения, настоящият съдебен състав счита, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Бургаския апелативен съд, като в полза на ответника по касационната жалба се присъдят направените и поискани от него съдебни разноски за настоящото производство в размер на сумата 1300 лева-адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение на Бургаския апелативен съд № 45/23.06.2010 г. постановено по в.т.д.№ 135/2010 г.
ОСЪЖДА Държавно предприятие „Строителство и възстановяване” [населено място] да заплати на [фирма] [населено място] сумата 1300 /хиляда и триста/ лева съдебни разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: