О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 586
гр. София, 29.11.2018 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на пети ноември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 2136 по описа на Върховния касационен съд за 2018 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение № 112 от 23.03.2018 год. по гр. д. № 20/2018 год. Смолянският окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 21.11.2017 год. по гр. д. № 1187/2016 год. на Смолянския районен съд, с което е признато за установено по отношение на [фирма], [населено място], че [фирма], [населено място] не е собственик на сграда с идентификатор 69345.6.114.1, със застроена площ 101 кв. м., на едно ниво, с предназначение: сграда за обществено хранене, построена в поземлен имот с идентификатор 69345.6.114, м. „А.”, землище на [населено място], с площ от 13 503 кв. м., с трайно предназначение на територията: земеделска, начин на трайно ползване: пасище, с посочени съседи, отменен е нотариалния акт № 39/2016 год., издаден на [фирма], отхвърлен е искът на последния срещу [фирма] за признаване за установено, че последният не е собственик на описания недвижим имот и за отмяна на нотариалния акт, издаден в негова полза с № 18/2016 год. и са присъдени в полза на [фирма] направените по делото разноски.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срок от [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от управителя му Кр. Т., чрез пълномощника му адв. В. Р. от АК – П., с оплаквания за неговата недопустимост, респ. неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Моли за неговата отмяна и вместо това се постанови друго решение, с което предявеният срещу него отрицателен установителен иск бъде отхвърлен, а предявеният от касатора насрещен отрицателен установителен иск бъде уважен. Претендира присъждане на направените разноски.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, и ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Счита, че по формулираните материалноправни въпроси, касаещи обобщено възможността за придобиване на собственост по давност върху сграда, респ. строеж върху имот, частна държавна собственост, с оглед забраната по чл. 86 ЗС и наложения с параграф 1 ЗД на ЗС мораториум, респ. приложението на чл. 92 ЗС /въпроси № № 1 и 4 от изложението/, за зачитане на правните последици на присъединяване на владението по чл. 82 ЗС необходимо ли е владелецът да се позове изрично /в. № 3/ произнасянето на въззивния съд противоречи на приложената съдебна практика-решения на ВКС, постановени по чл. 290 ГПК. Същото основание се поддържа и по поставените процесуалноправни въпроси относно начина на процедиране на „съда, сезиран с отрицателен установителен иск за собственост, когато правният интерес на ищеца от предявения иск произтича от претенцията му да е титуляр на правото, което отрича на ответника” /в. № 2/ и в. № 6 от изложението: „Има ли възможност въззивният съд да приема за установени по делото факти, за чието съществуване ищецът няма твърдение в исковата си молба и в хода на цялото първоинстанционно производство? Може ли въззивният съд да прави фактически изводи относно обстоятелства, които не са посочени в исковата молба, дори и да са му служебно известни и в тази връзка допустимо ли е въззивният съд едва в мотивите на решението си да обявява, че зачита присъединяването на владението, чрез простото му предаване след като това не е направено до приключване на съдебното дирене и обявяване на делото за решаване и по отношение на тези факти не е спазено изискването на чл. 155 ГПК”. По тези въпроси се поддържа процедирането на въззивния съд да е в противоречие с представените решения № 9 от 10.02.2017 год. по гр. д. № 6320/2015 год. ІІ г. о. / по в. № 2/ и № 288 от 29.12.2015 год. по гр. д. № 2293/2015 год. на ІІІ г. о. на ВКС. По поставения въпрос № 5: „От какъв критерий следва да изхожда съда за да се счита една сграда за погинала” касаторът се позовава на необходимост от тълкуване с оглед допринасяне за точното прилагане на закона и за развитието на правото, без да се сочи кои законови разпоредби подлежат на такова тълкуване.
Очевидната неправилност на въззивното решение се обосновава с довод за изключване придобиване право на собственост по давност върху постройка, изградена без отстъпено право на строеж върху имот, частна държавна собственост, с оглед приложението на чл. 92 ЗС – собственикът на земята е собственик и на постройките и насажденията върху нея, освен ако не е установено друго.
Ответникът [фирма], представляван от управителя му и едноличен собственик на капитала С. Чекръкчиев, чрез пълномощника му адв. Ел. Д.- Р. от АК-С., оспорва наличието на сочените основания за допускане на касационното обжалване по съображенията в представено като приложение към писмения му отговор „изложение по основанията за недопускане на касационното обжалване”. Поддържа, че формулираните шест въпроса представляват „точна извадка от посочени съдебни решения”, същите „обаче не са обвързани по никакъв начин с обжалваното съдебно решение, като не се сочи в какво се изразява конкретното противоречие между постановения съдебен акт и цитираната съдебна практика”. Поддържа се искане да не се допуска касационното обжалване на въззивното решение, евентуално същото да се потвърди по изложените в писмения отговор съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа на данните по делото, намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявения от [фирма] срещу [фирма] отрицателен установителен иск за собствеността върху спорния имот, за който и двете страни са се снабдили с нотариални актове за собственост, като е признато за установено, че [фирма] не е собственик на сградата в к. П., в м. „А.”, землището на [населено място], с идентификатор 69345.6.114.1, а предявеният от [фирма] срещу [фирма] насрещен отрицателен установителен иск за собствеността на същия имот е отхвърлен, въззивният съд приел, че първоначалният ищец е установил придобивното си основание – давностно владение върху процесната постройка от построяването й през 2005 год. до снабдяването му с нотариален акт през 2016 год. Изводът е основан на събраните и обсъдени свидетелски показания, вкл. са кредитирани и част от показанията на свидетелите на ответното дружество, като доводът на ответника, сега касатор, за наличие на наемни отношения между страните по повод експлоатацията на постройката е приет за неоснователен поради липса на доказателства за плащан наем за спорния имот. Въззивният съд е подложил на анализ и събраните в тази насока писмени доказателства, както и заключението на приетата експертиза относно записванията по сметките на дружеството [фирма] /разходи за придобиване на дълготрайни активи и дълготрайни нематериални активи/, а преди това на едноличния търговец със същата фирма, осчетоводяване на инвестиционни разходи по изграждане и подобрения на процесния обект, в т. ч. и такива за възстановяване на сградата след пожара през 2011 год., при липса на движение по сметките на [фирма] след тази дата. За неоснователен е приет доводът на [фирма] за възникването на нов обект след пожара през 2011 год., обосновавайки липса на необходимия срок на давностното владение, с оглед преценка на свидетелските показания относно възстановяване на изгорялото заведение в предишните му очертания при наличието на част от стените му, колони и бетонна основа. Въз основа на събраните и преценени доказателства въззивният съд приел, че ищецът, като владелец, с ясно изразено намерение за своене е упражнявал фактическа власт върху спорния имот, в т. ч. и по възстановяването му, поради което и с оглед на необходимия десетгодишен срок по чл. 79, ал. 1 ЗС приел да са настъпили правните последици на давностното владение. Обратният извод е направен относно твърдението на [фирма] за осъществявано владение в необходимия срок до снабдяването му с нотариалния акт на 4.11.2016 год., обоснован с липсата на представени доказателства в тази насока, както и с позоваване на подадената от това дружество искова молба по чл. 108 ЗС срещу [фирма], съдържаща признание относно наличието на обективиране на намерението у другата страна да свои имота като собствен към 2015 год. Поради това и въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което предявеният срещу него отрицателен установителен иск е уважен, с отмяна на нотариалния му акт, а предявеният от него такъв срещу първоначалния ищец е отхвърлен.
Произнасянето на въззивния съд в горния смисъл при извода му относно установяване на принадлежността на правото на собственост на основание релевирания придобивен способ в патримониума на [фирма] и изводът за отричането на това право у касатора, и с оглед предявените обективно съединени отрицателни установителни искове за собственост поставят въпроса относно предпоставките за допустимостта на всеки от исковете, съгласно разясненията по т. 1 на ТР № 8 от 27.11.2013 год. по т. д. № 8/2012 год. на ОСГТК на ВКС. Както е посочено в този тълкувателен акт, когато ищецът твърди, че определено право не съществува, предмет на спора и на исковия процес е отричаното от него право, поради което и е релевантен въпроса за придобивното основание, като индивидуализиращ белег на това отричано от ищеца право, на което ответникът по отрицателния установителен иск ще основава защитата си. Правният интерес от предявяването на отрицателния установителен иск винаги произтича от конкретните обстоятелства, в които спорът се изразява и чрез които всеки от спорещите твърди, че се засяга правната му сфера, като в настоящия случай установяването на правен интерес е необходим за всяка от страните при насрещно заявените претенции за защита правото на собственост при избрания способ чрез предявяване на отрицателни установителни искове, при възникналия спор за собствеността върху сграда, построена в имот, представляващ частна държавна собственост. Характерът на спора между страните относно суперфициарната собственост обосновава необходимостта от обосноваване на правния интерес у всяка от страните да отрича претендираното от ответната страна право, като именно спецификата на спора поставя и въпросът дали е достатъчно обосноваването на този правен интерес с претендиране на същото право на собственост въз основа на нотариалния акт, с който се е снабдила всяка от страните, или е необходимо допълнително обосноваване с оглед възможността всяка от страните по спора да придобие собствеността върху сградата, при данните по делото за собствеността на терена в лицето на държавата и при липса на отстъпено право на строеж. Тези обстоятелства поставят въпроса за допустимостта на производството по предявения отрицателен установителен иск на всяка от страните по делото с оглед наличието на правен интерес от отричане на претендираното от другата страна право, без да се сочат други релевантни за спора факти.
Необходимостта от допускане на касационното обжалване за проверка на евентуалната недопустимост на обжалваното решение поради липсата на правен интерес от предявяване на исковете се обосновава и от поставените в изложението правни въпроси за възможността да се придобие по давност сграда, респ. строеж върху имот, частна държавна собственост, при наличието на забрана в закона и наложен мораториум, както и относно обосноваване на правен интерес от отрицателен установителен иск с претенция на ищеца да е титуляр на същото право, което отрича на ответника в контекста на основание за вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение, съгласно чл. 280, ал. 2 предл. 2 ГПК.
Водим от горното, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 112 от 23.03.2018 год. по гр. д. № 20/2018 год. по описа на Смолянския окръжен съд по подадената от [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от управителя Кр. Т., чрез пълномощника му адв. В. Р. от АК – П., касационна жалба против него.
Указва на касатора в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена държавна такса по сметка на ВКС общо в размер на сумата 106.10 лв., след което делото да се докладва на председателя на ІІ г. о. на ВКС за насрочването му в открито съдебно заседание.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: