1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 587
гр. София, 14.07.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на петнадесети март през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1891 по описа за 2015г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Многопрофилна болница за долекуване, продължително лечение и рехабилитация – Д.“ Е. /в несъстоятелност/, [населено място] чрез процесуален представител адв. В. Н. и [община], [населено място] чрез процесуален представител адв. Г. Н. срещу решение № 57 от 05.03.2015г. по в. т. дело № 293/2014г. на Апелативен съд Велико Т., Гражданска колегия, с което са потвърдени решение № 129 от 22.05.2014г. по т. дело № 41/2013г. на Габровски окръжен съд и определение № 337 от 22.07.2014г. по същото дело и [община] е осъдена да заплати по сметка на Великотърновски апелативен съд държавна такса в размер на 1 960 лв. и на синдика Б. А. М. сумата 2 892 лв. – направени разноски за въззивното производство.
С потвърденото първоинстанционно решение са отхвърлени предявените от Б. А. М. като синдик на „Многопрофилна болница за долекуване, продължително лечение и рехабилитация – Д.“ Е. /в несъстоятелност/ искове с правно основание чл. 645, ал. 3 и ал. 4 ТЗ и чл. 647, ал. 1, т. 1 ТЗ против „Многопрофилна болница за долекуване, продължително лечение и рехабилитация – Д.“ Е. /в несъстоятелност/ и [община] като неоснователни и недоказани; обявено е за недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „Многопрофилна болница за долекуване, продължително лечение и рехабилитация – Д.“ Е. /в несъстоятелност/ споразумение за погасяване на дълг от 10.05.2011г., сключено между „Многопрофилна болница за долекуване, продължително лечение и рехабилитация – Д.“ Е. и [община], с което „Многопрофилна болница за долекуване, продължително лечение и рехабилитация – Д.“ Е. продава на [община] изброените в т. 2 и т. 3 от същото движими вещи за сумата 88 000 лева по т. 2 и сумата 10 000 лева по т. 3, по предявения с правно основание чл. 647, ал. 1, т. 6 ТЗ иск от синдика на „Многопрофилна болница за долекуване, продължително лечение и рехабилитация – Д.“ Е. Б. М. против „Многопрофилна болница за долекуване, продължително лечение и рехабилитация – Д.“ Е. /в несъстоятелност/ и [община]; [община] е осъдена да върне на „Многопрофилна болница за долекуване, продължително лечение и рехабилитация- Д.“ Е. /в несъстоятелност/ за попълване масата на несъстоятелността получените движими вещи по т. 2 и т. 3 от споразумение за погасяване на дълг от 10.05.2011г., както и да заплати на синдика Б. А. М. – синдик на „Многопрофилна болница за долекуване, продължително лечение и рехабилитация – Д.“ Е. /в несъстоятелност/ направените по делото разноски в размер 5 302 лв.; синдикът Б. А. М. е осъден да заплати на [община] направените по делото разноски в размер 803 лв. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
С потвърденото определение № 337 от 22.07.2014г. по т. дело № 41/2013г. на Габровски окръжен съд е оставена без уважение молбата на [община] за изменение на решението в частта за разноските като неоснователна.
Касаторите правят оплакване за недопустимост на въззивното решение поради няколко съображения: 1/ въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск, защото е излязъл извън спорния предмет, като е разгледал друг иск, различен от предявения – противоречие с решение № 1261/29.08.1956г. по гр. д. № 5482/1956г. на ВС, ГК, І г. о. и решение № 246/20.11.2008г. по в. гр. д. № 402/2008г. на ВТАС, ГК; 2/ синдикът няма процесуално право да предявява искове за обявяване на недействителност по чл. 26 и чл. 135 ЗЗД; 3/ въззивният съд се е произнесъл по нередовна искова молба, тъй като е подадена след изтичане на преклузивния срок по чл. 649 ТЗ – с вх. № 19611/22.05.2013г. Позовават се на противоречие с определение № 196/02.11.2006г. по т. д. № 113/2006г. на Окръжен съд Велико Търново, потвърдено с определение № 69/23.04.2007г. по в. ч. гр. т. д. № 157/2007г. на Апелативен съд Велико Т., и определение № 765/10.10.2003г. по ч. гр. д. № 704/2003г. на ВКС, V г. о. Поддържат, че решението следва да се допусне до касационно обжалване за проверка на неговата допустимост съгласно т. 10 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001г. на ОСГК на ВКС и определение № 794/15.08.2011г. по гр. д. № 217/2010г. на ВКС, ГК, I г. о.
Касаторите правят и евентуално оплакване за неправилност на въззивния съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложени към касационните жалби изложения по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевират доводи за допускане на касационно обжалване на съдебния акт на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
„1. Има ли процесуално право синдикът да предявява искове за обявяване на недействителност по чл. 26 и чл. 135 ЗЗД?
2. Счита ли се за спазен срокът за извършване на процесуално действие, ако то е извършено чрез частна куриерска фирма?
3. Подадена ли е била исковата молба в законоустановения едногодишен срок от постановяване на решението за откриване на производство по несъстоятелност?
4. Налице ли е сделка, сключена в двугодишния срок преди откриване на производството по несъстоятелност?
5. Сделката по пункт 4 уврежда ли кредиторите?
6. Сделката по пункт 4 сключена ли е от страна, която е свързано лице с длъжника?
7. Кой факт е релевантен за преценката на съда досежно увреждането на кредиторите – датата, на която е възникнало вземането на [община] или датата на сделката /констативния протокол/, с която това вземане само е констатирано?
8. Било ли е налице задължение, което да е погасено с оспорената сделка в двугодишен срок преди откриване на производството по несъстоятелност, съществуващо ли е било то и в кой момент е възникнало?
9. Налице ли е бил несъществуващ дълг на Болницата към Общината?
10. На кого следва да се присъдят разноските по делото – в полза на синдика или в полза на дружеството в несъстоятелност?
11. Разноските по делото и дължимата държавна такса следва ли да се възложат в тежест само на единия ответник – [община] или следва да се възложат между двамата ответници по равно?
12. Следва ли да се присъждат разноски в полза на синдика, когато в платежните документи фигурират имената на трети лица – дружество и физическо лице, посочени като наредител и платец, без да е посочен синдикът или дружеството в несъстоятелност?
13. Произнесъл ли се е Апелативния съд по непредявен иск?”
Касаторите поддържат, че посочените въпроси са решени в противоречие с Решение № 138 от 28.07.2014 г. по т. д. № 213/2013 г. на ОС Плевен, Решение № 149 от 11.10.2013 г. по т. д. № 28/2013 г. на ОС София, Решение № 15 от 11.03.2014 г. по т. д. № 34/2013 г. на ОС Ямбол, Определение № 794 от 15.08.2011 г. по гр. д. № 217/2010 г. на ВКС, ГК, I г. о., Решение № 1261 от 29.08.1956 г. по гр. д. № 5482/1956 г. на ВКС, ГК, I г. о. и Решение № 246 от 20.11.2008 г. по в. гр. д. № 402/2008 г. на ВтАС. Обосновават основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК със следните доводи: изясняването на релевантните правни въпроси има съществено значение за теорията и практиката по прилагането на закона, произнасянето по тях е свързано с тълкуване на закона, което ще доведе до отстраняване на непълнота, неяснота и противоречия в него; по повечето от поставените въпроси няма създадена съдебна практика; въпросите изискват съобразяване на множество обстоятелства, прилагане и тълкуване на смисъла и духа на закона и определяне критериите при преценка от съда за осъществяване или не на определен фактически състав и определена правна хипотеза.
Синдикът на „Многопрофилна болница за долекуване, продължително лечение и рехабилитация – Д.“ Е. Б. А. М. чрез процесуален представител адв. Е. С. оспорва касационната жалба. Поддържа становище, че въззивното решение е допустимо по следните съображения: въззивната инстанция не дължи произнасяне по иска по чл. 647, ал. 1, т. 1 ТЗ поради това, че този иск е отхвърлен и решението на първоинстанционния съд не е обжалвано от страната, която има интерес от отмяната му – ищеца; не е налице произнасяне по непредявен иск. Синдикът прави възражение за липса на сочените от касаторите предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като касаторите не са посочили по какъв начин всеки от формулираните въпроси е обусловил изхода на конкретното дело; всеки от въпросите касае оценката на доказателствата и е въпрос по същество за правилността на решението; цитираните от касаторите решения не са относими и няма доказателства, че са влезли в сила; не са налице въпроси относно приложимостта на конкретни правни норми, които да бъдат съпоставени с произнасянето относно същите норми в посочената от касаторите съдебна практика или тълкуването им да е от значение за развитието на правото и точното прилагане на закона; въпроси № 10, 11 и 12 се отнасят до произнасянето на съда по разноските, което не е по съществото на спора и не подлежи на обжалване по общия ред, а по реда на чл. 248 ГПК; въпроси № 1 и 2 не са формирали решаващите изводи на съда, тъй като синдикът не е предявил искове по чл. 26 и чл. 135 ЗЗД, и исковата молба не е подадена чрез куриер, а по пощата; налице е съдебна практика, в която е потвърдена възможността за извършване на процесуално действие чрез куриерска служба – решение № 440/31.05.2010 г. по гр. д. № 1504/2009 г. на ВКС, ГК, III г. о.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните доводи и прецени данните по делото, приема следното:
Касационните жалби са подадени от легитимирани страни в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок и са насочени срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, от който зависи изходът на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Правният въпрос следва да е от значение за решаване на възникналия между страните спор – предмет на иска и да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касаторите твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Въззивният съд е констатирал, че с решение № 140 от 19.05.2012г. по т. дело по несъстоятелност № 79/2011г. на Габровски окръжен съд „Многопрофилна болница за долекуване, продължително лечение и рехабилитация – Д.“ Е. е обявено в неплатежоспособност с начална дата 01.01.2010г. и е открито производство по несъстоятелност; назначен е синдик на болницата; правомощията на последния вписан управител на болницата д-р П. М. Л. са прекратени, считано от 18.01.2013г.; с решение по чл. 710 ТЗ от 18.01.2013г. по същото дело болницата е лишена от правото да управлява и да се разпорежда с имуществото, включено в масата на несъстоятелността. Съдебният състав е установил, че едноличен собственик на капитала на болницата е [община], която упражнява правото си на собственост чрез Общинския съвет. Въззивната инстанция е приела, че на 10.05.2011г. между „Многопрофилна болница за долекуване, продължително лечение и рехабилитация – Д.“ Е. чрез управителя д-р П. Л. и [община] чрез Кмета на Общината И. Н. е сключено споразумение за погасяване на дълг, съгласно което болницата продава на [община] подробно описано свое медицинско оборудване и апаратура за цена 88 000 лв. /т. 2/, своя медицински и болничен инвентар по приложена справка и наличните СМЦ за цена 10 000 лв. с включен ДДС /т. 3/, като страните са уговорили, че цена по т. 2 и т. 3 се прихваща срещу дълга, който болницата има към Общината на обща стойност 409 218,49 лв., установен с констативен протокол от 10.05.2011г., от която сума остатъкът 1 218,49 лв. остава да се дължи от болницата на Общината, а дългът на болницата към Общината се счита намален с 408 000 лв. Съгласно сключения на 10.05.2011г. между болницата и Общината констативен протокол задължението към Общината в размер 409 218,49 лв. включва предоставени от Общината на болницата парични средства през периода 2003г. – 2009г. в размер на 374 568 лв. /неконкретизирани/, дължим данък сгради и битови отпадъци към 31.12.2009г. в размер 34 560,49 лв. Въззивният съд е обсъдил и протокол № 53 от 26.04.2011г. на Общински съвет [населено място] в частта, с която е взето решение № 587 от същата дата за отмяна на предходно решение от 29.03.2011г., като всички субсидии, дарения, помощи, финансирания, включително дарения на имущество и капиталови разходи за строителство и ремонт и други, предоставени от [община] на болницата за периода 01.01.2003г. – 31.12.2009г., както и дължимите местни данъци и такси към 31.12.2009г. общо в размер на 409 218, 49 лв. се трансформират в безлихвен кредит, който болницата незабавно следва да възстанови с наличното си движимо и недвижимо имущество.
Възражението на ответниците по иска за недопустимост на исковата молба поради подаването й след изтичане на едногодишния преклузивен срок, считано от датата на постановяване на решението за откриване на производство по несъстоятелност на болницата, е прието за неоснователно по аргументи, че исковата молба е подадена чрез куриерска фирма [фирма] на 20.05.2013г. в [населено място] до Окръжен съд Габрово, решението за откриване на производство по несъстоятелност на болницата е от 19.05.2012г. – неделя, поради което визираният в чл. 649, ал. 1 ТЗ изтича на 20.05.2013г.
След като се е произнесъл по исковете в последователността, в която са предявени и е приел за неоснователни исковете по чл. 645, ал. 3, ал. 4, чл. 647, ал. 1, т. 1, въззивният съд е разгледал евентуално съединения иск за обявяване на недействителността на процесното споразумение – т. 2 и т.3, на основание чл. 647, ал. 1, т. 6 ТЗ. За да направи извод за основателност на иска, съдебният състав е приел, че са налице предвидените в чл. 647, ал. 1, т. 6 ТЗ предпоставки: 1/ между страните е сключена сделка в двугодишен срок преди откриване на производството по несъстоятелност – споразумението е сключено на 10.05.2011г., а решението за откриване на производство по несъстоятелност на болницата е от 19.05.2012г.; 2/ страните са свързани лица по смисъла на § 1 ДР на ТЗ, тъй като едноличен собственик на „Многопрофилна болница за долекуване, продължително лечение и рехабилитация – Д.“ Е. е [община] чрез Общински съвет – [населено място], който упражнява правата на Общината като едноличен собственик на капитала, т. е. кредиторът на болницата и едноличният собственик на капитала на болницата е един и същ – [община]; 3/ сделката уврежда кредиторите на несъстоятелността, тъй като е договорен несъществуващ дълг.
Решаващият съдебен състав е приел, че синдикът е активно процесуалноправно легитимиран да предяви иска по чл. 648 ТЗ на основание чл. 658, ал. 1, т. 7 ТЗ, както и че е допустимо съединяването на исковете по чл. 647 ТЗ с иска по чл. 648 ТЗ, тъй като целта на исковете е връщане на даденото по недействителната сделка в масата на несъстоятелността. Поради основателността на иска по чл. 647, ал. 1, т. 6 ТЗ въззивният съд е направил извод, че [община] трябва да върне получените движими вещи по т. 2 и т. 3 от споразумението за погасяване на дълг в масата на несъстоятелността на [фирма], [населено място].С оглед изхода на спора въззивната инстанция се е произнесла и по отношение на претенциите за разноски.
По въпросите, свързани с оплакването на касаторите за недопустимост на въззивното решение:
Първият, посочен от касаторите процесуалноправен въпрос „има ли процесуално право синдикът да предявява искове за обявяване на недействителност по чл. 26 и чл. 135 ЗЗД” е ирелевантен, тъй като искове за нищожност на споразумението за погасяване на дълг от 10.05.2011г. на някое от основанията, визирани в чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, както и иск за обявяване за недействителни по отношение на кредиторите на несъстоятелността на действията, с които „Многопрофилна болница за долекуване, продължително лечение и рехабилитация – Д.“ Е. /в несъстоятелност/ ги уврежда на основание чл. 135 ЗЗД не са предявени и не са разгледани от първоинстанционния и въззивния съд.
Вторият и третият процесуалноправни въпроси „счита ли се за спазен срокът за извършване на процесуално действие, ако то е извършено чрез частна куриерска фирма” и „подадена ли е била исковата молба в законоустановения едногодишен срок от постановяване на решението за откриване на производство по несъстоятелност” са от значение за изхода на делото поради това, че касаят допустимостта на иска. Съгласно разпоредбата на чл. 649, ал. 1 ТЗ и предвид данните по делото /решението за откриване на производството по несъстоятелност на болницата е от 19.05.2012г./, едногодишният срок за предявяване на иска по чл. 647, ал. 1, т. 6 ТЗ е до 19.05.2013г., но тъй като този ден е неприсъствен – неделя, съгласно чл. 60, ал. 6 ГПК последният ден от срока е 20.05.2013г. В настоящия случай съдебният служител на Окръжен съд Габрово е удостоверил върху исковата молба, че същата е постъпила в съда с пощенски плик № РS 1000 0261Т0 К с пощенско клеймо 20.05.2013г. П., с който е изпратена исковата молба, е запазен по делото /лист 138 от т. дело № 41/2013г. на Окръжен съд Габрово/ и върху него е поставен печат на [фирма] /БП/ – София, пощенски код 1000. Обстоятелството, че пощенска пратка № РS 1000 0261Т0 К е подадена в Български пощи – София на 20.05.2013г. в 21.21.00 часа се установява и от разписка № 006802/ РS 1000 0261Т0 К. При тези факти изводът на въззивната инстанция, че едногодишният срок, визиран в разпоредбата на чл. 649, ал. 1 ТЗ изтича на 20.05.2013г., и същият е спазен, е съобразен с постоянната практика на ВКС по приложението на чл. 60, ал. 6 ГПК и с доказателствата по делото, като допуснатата грешка, че исковата молба е изпратена чрез куриерска фирма [фирма] не обуславя недопустимост на иска.
Посоченият от касаторите въпрос № 13 „произнесъл ли се е Апелативният съд по непредявен иск” не обосновава допускане на касационно обжалване за проверка на допустимостта на въззивното решение. Съгласно задължителната практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 9 от ППВС № 1/10.11.1985г., съдът дължи произнасяне и защита в рамките на заявеното искане и по начина, който е поискан от ищеца. Решението е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Съдът е длъжен да разгледа иска на предявеното основание и когато се е произнесъл по непредявен иск, по незаявена претенция постановеният съдебен акт е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно. Съгласно Тълкувателно решение № 1/17.07.2001г. на ВКС, ОСГК дейността на въззивната инстанция има за предмет разрешаване на материалноправния спор, произнасяне по спорния предмет на делото, който предмет се въвежда с исковата молба. Предмет на делото е спорното материално право, индивидуализирано от ищеца с основанието и петитума на иска. Съдът е длъжен да определи правната квалификация на спорното право съобразно въведените от ищеца твърдения и заявеното искане. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. В настоящия случай са предявени в обективно и субективно съединение главни и евентуални искове с правно основание чл. 645, ал. 3 ТЗ и чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД /погрешно квалифициран по чл. 648 ТЗ/ – главни искове, чл. 645, ал. 4 ТЗ, чл. 647, ал. 1, т. 1 ТЗ, чл. 647, ал. 1, т. 6 ТЗ, чл. 646, ал. 2, т. 3 ТЗ и чл. 647, ал. 1, т. 3 ТЗ – евентуални искове. Въззивният съд е определил поредността и правната квалификация на предявените искове съобразно изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства и заявения петитум. Допуснатата грешка при квалифициране на иска за връщане на продадените на [община] движими вещи по чл. 648 ТЗ вместо по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД не води до извод за недопустимост на въззивното решение, тъй като въззивната инстанция се е произнесла по иска на предявеното основание въз основа на изложените факти и обстоятелства и формулиран петитум. В съответствие със задължителната практика на ВКС съдебният състав е разгледал исковете в заявената от ищеца поредност и след като е приел за неоснователни исковете по чл. 645, ал. 3, ал. 4 и чл. 647, ал. 1, т. 1 ТЗ, се е произнесъл по иска с правно основание чл. 647, ал. 1, т. 6 ГПК с оглед твърдените в исковата молба факти и обстоятелства и петитум. Поради изложените съображения настоящият състав счита, че въпросите не са решени в противоречие с цитираната от касаторите съдебна практика, нито се решават противоречиво от съдилищата.
По въпросите на касаторите, свързани с оплакването за неправилност на въззивното решение:
Посочените от касаторите четвърти, пети, шести, осми и девети въпроси, а именно „налице ли е сделка, сключена в двугодишния срок преди откриване на производството по несъстоятелност; сделката по пункт 4 уврежда ли кредиторите; сделката по пункт 4 сключена ли е от страна, която е свързано лице с длъжника; било ли е налице задължение, което да е погасено с оспорената сделка в двугодишен срок преди откриване на производството по несъстоятелност, съществуващо ли е било то и в кой момент е възникнало; налице ли е бил несъществуващ дълг на Болницата към Общината“ не отговарят на първото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Следователно значението на поставения въпрос се определя от правните изводи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и закона, а не до преценката на приетата по делото фактическа обстановка. Горепосочените въпроси № 4, 5, 6, 8 и 9 са относими към предмета на делото, доколкото са обвързани от фактите по конкретния спор и са обусловени от доказателствата и в този смисъл касаят правилността на въззивното решение, която от своя страна е предмет на проверка във фазата на произнасяне от ВКС по основателността на касационната жалба, а не по допускане до касационно обжалване. Преценката дали спразумението – предмет на иска е сключено в двугодишния срок преди откриване на производството по несъстоятелност, дали същото уврежда кредиторите, дали [община] е свързано лице с „Многопрофилна болница за долекуване, продължително лечение и рехабилитация – Д.“ Е. /в несъстоятелност/ и дали съществува задължение на болницата към общината, което е могло да бъде прихванато с цената на продаденото оборудване, апаратура и инвентар, се извършва въз основа на събраните по делото доказателства. В настоящия случай въззивният съд в съответствие с практиката на ВКС е обсъдил представените доказателства в тяхната взаимна връзка и въз основа на тях е установил фактическата обстановка, като е приел, че са налице предпоставките, визирани в чл. 647, ал. 1, т. 6 ТЗ. Доколко при установяване на фактическата обстановка въззивната инстанция е приложила правилно правилата на логическото мислене, е въпрос, свързан с правилността на въззивното решение и оплакването за неправилното му решаване съставлява касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, а не основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Посоченият от касаторите седми въпрос „кой факт е релевантен за преценката на съда досежно увреждането на кредиторите – датата, на която е възникнало вземането на [община] или датата на сделката /констативния протокол/, с която това вземане само е констатирано“ не съответства на данните по делото и на установената от въззивния съд фактическа обстановка, тъй като въззивният съд е приел, че е договорен несъществуващ дълг на болницата към Общината, т. е. че не съществува задължение на „Многопрофилна болница за долекуване, продължително лечение и рехабилитация – Д.“ Е. по отношение на [община]. Въпросът би бил релевантен за спора, ако по делото беше установено наличието на насрещно вземане на [община] към болницата, което да бъде прихванато с вземането на болницата за цената на продаденото медицинско оборудване и инвентар.
По този въпрос не са налице и твърдените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК. Цитираното от касаторите определение № 794 от 15.08.2011 г. по гр. д. № 217/2010 г. на ВКС, ГК, I г. о. не представлява постоянна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а решение № 1261 от 29.08.1956 г. по гр. д. № 5482/1956 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 138 от 28.07.2014 г. по т. д. № 213/2013 г. на ОС Плевен и решение № 149 от 11.10.2013 г. по т. д. № 28/2013 г. на ОС София са неотносими, защото разглеждат други въпроси и други казуси, които не са сходни с процесния. Решение № 15 от 11.03.2014 г. по т. д. № 34/2013 г. на ОС Ямбол и решение № 246 от 20.11.2008 г. по в. гр. д. № 402/2008 г. на ВтАС не са представени от касаторите.
По отношение на седмия материалноправен въпрос не е налице и предпоставката на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Разпоредбата на чл. 647, ал. 1, т. 6 ТЗ относно наличието на увреждане на кредиторите е достатъчно ясна и не създава съмнение, че увреждането следва да се преценява към момента на сключване на сделката – предмет на иска. Като е приел, че споразумението от 10.05.2011г. за продажба на медицинското оборудване и инвентар уврежда кредиторите на несъстоятелността, тъй като е договорен несъществуващ дълг на болницата към [община], който да бъде погасен чрез прихващане с цената на продаденото медицинско оборудване и инвентар, въззивният съд не е тълкувал разпоредбата на чл. 647, ал. 1, т. 6 ТЗ по друг начин, различен от съдържанието й, както и не се е отклонил от постоянната практика на ВКС относно материалноправното изявление за прихващане на насрещни задължения.
Посочените от касаторите десети, единадесети и дванадесети въпроси са относими към решението в частта за присъдените разноски за въззивното производство и в частта, с която е потвърдено определение № 337 от 22.07.2014г. по т. дело № 41/2013г. на Габровски окръжен съд. Въззивното решение в частта, с която е потвърдено определението на първоинстанционния съд по чл. 248 ГПК има характер на определение по чл. 274, ал. 1 във връзка с чл. 248, ал. 3 ГПК, а касационната жалба срещу решението на Апелативен съд Велико Т. в посочената му част има представлява частна касационна жалба по смисъла на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
По отношение на тези въпроси касаторите не са доказали наличието на твърдените основания за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради това, че по приложението на разпоредбата на чл. 649, ал. 6 ТЗ е формирана трайна съдебна практика, съгласно която при уважаване на предявените от синдика искове, посочени в чл. 649, ал. 1 ТЗ, направените от ищеца разноски се присъждат в полза на масата на несъстоятелността, а държавната такса се събира от осъдената страна. Ако предявеният от синдика иск бъде отхвърлен, държавната такса се събира от масата на несъстоятелността. Когато ответникът е осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски на синдика, се счита, че разноските са присъдени в полза на масата на несъстоятелността, а не лично на физическото лице. В настоящия случай [община] е осъдена да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на синдика на „Многопрофилна болница за долекуване, продължително лечение и рехабилитация – Д.“ Е. /в несъстоятелност/ Б. А. М. направените разноски, съответно с първоинстанционното решение за първоинстанционното производство, а с въззивното решение за въззивното производство, а не лично на Б. М. като физическо лице. Предвид обстоятелството, че исковете по чл. 647, ал. 1, т. 6 ТЗ и чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД са уважени и [община] е осъдена за върне движимите вещи в масата на несъстоятелността в съответствие с трайноустановената съдебна практика Общината е осъден да заплати и дължимата държавна такса.
Дванадесетият въпрос се отнася до присъдените от първоинстанционния съд разноски в размер 2 410 лв., представляващи платено възнаграждение за особен представител – част от присъдените разноски общо в размер 5 302 лв. По този въпрос не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не отговаря на конкретните данни по делото. Установено е, че разноските са направени от [фирма] – кредитор на болницата именно за заплащане на възнаграждението за особения представител по т. дело № 41/2013г. на Габровски окръжен съд, а не по друго дело, поради липса на средства в масата на несъстоятелността. В този смисъл е и представената в първоинстанционното производство молба на синдика вх. № 4037/06.11.2013г. /лист 229 от първоинстганционното дело/.
Поради изложените съображения се налага изводът, че не са налице поддържаните от касаторите основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. С оглед изхода на спора разноски на касаторите не са дължат. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК [община] трябва да заплати в масата на несъстоятелността на „Многопрофилна болница за долекуване, продължително лечение и рехабилитация – Д.“ Е. /в несъстоятелност/ чрез синдика Б. А. М. сума в размер общо 2 894,05 лв. – направени разноски за настоящото производство, от която 2.05 лв. представляват платена пощенска такса за изпращане на отговора на касационната жалба до Апелативен съд Велико Т. и 2 892 лв. – платено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 25.08.2015г.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 57 от 05.03.2015г. по в. т. дело № 293/2014г. на Апелативен съд Велико Т., Гражданска колегия.
ОСЪЖДА [община], [населено място], [улица] да заплати в масата на несъстоятелността на „Многопрофилна болница за долекуване, продължително лечение и рехабилитация – Д.“ Е. /в несъстоятелност/, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] чрез синдика Б. А. М. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сума в размер 2 894,05 лв. /две хиляди осемстотин деветдесет и четири лева и пет стотинки/ – направени разноски за настоящото производство, представляващи платени пощенска такса за изпращане на отговора на касационната жалба до Апелативен съд Велико Т. и адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: