6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 587
С., 29.06. 2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи юни две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: К. ЮСТИНИЯНОВА
Д. СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Д. СТОЯНОВА
гр.дело № 804/2017 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Център за спешна медицинска помощ – С. (Ц.-С.), подадена чрез гл. юрисконсулт. В. Л., срещу въззивно решение № 4972 от 15.06.2016г. на Софийски градски съд, постановено по в.гр.д.№ 3314/2016г., поправено по реда на чл. 247, ал.1 ГПК с решение № 8469/22.11.2016г., в частта, с която е отменено решението от 26.12.2015г. по гр. д. № 46256/2015г. на Софийски районен съд, в частта, с която предявените искове по чл.344 ал.1, т.1 и т.2 от КТ са отхвърлени, както и в частта, с която предявеният на основание чл.344 ал.1, т.3 от КТ, вр.чл.225 ал.1 от КТ иск е отхвърлен за сумата от 5721,60лв., вместо което е признато за незаконосъобразно и отменено на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ уволнението на В. К. И., извършено със Заповед № ЗП 43/10.07.2015г., с която на основание чл.330, ал.2, т.6 от КТ е прекратено трудовото правоотношение между страните, поради налагане на дисциплинарно наказание уволнение, извършено със Заповед № ЗН 72 от 10.07.2015г. на Директора на Ц.-С.; ищецът е възстановен на заеманата при ответника длъжност „шофьор на линейка“ и Ц.-С. е осъден да заплати на ищеца сумата от 5721,60лв.- обезщетение за оставане без работа, поради незаконното уволнение за периода 10.07.2015г. – 09.01.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 04.08.2015г. до окончателното й изплащане, както и сторените на основание чл.78 ал.1 от ГПК разноски в размер на 400 лв., а на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК да заплати по сметка на СГС сумата от 388,85лв. – дължима държавна такса за предявяване на уважените срещу него искове, както и по сметка на СРС сумата от 150 лв. – разноски за възнаграждение за вещо лице, изплатено от бюджета на съда.
В частта, с която е потвърдено решението от 26.12.2015г. по гр. д. № 46256/2015г. на Софийски районен съд, 74 състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният иск по чл.344 ал.1, т.3 от КТ, вр.чл.225 ал.1 от КТ за сумата над 5721,60 лв. до претендираните 5925,48 лв. въззивното решение не е предмет на касационна проверка.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, като постановено в разрез с нормите на материалния закон и събраните по делото доказателства. Искането е за неговата отмяна в обжалваната част.
В приложеното изложение на основания за допускане на касационното обжалване касаторът твърди, че наличието на основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК обуславя допускането на касационно обжалване. Релевира довод, че въззивният съд при постановяване на решението не е съобразил и преценил правилно критериите по чл. 189, ал. 1 КТ, при определяне на дисциплинарното наказание. Обосновава, че негово задължение е в производство по спор за законност на дисциплинарно уволнение да обсъди обстоятелствата, при които е извършено нарушението, поведението на служителя и възможните вредни последици от неизпълнението на възложената задача. Счита, че извършеното тълкуване на правната норма не съответства на данните по делото и на константната съдебна практика, обезпечаваща точно и последователно прилагане на закона.
Ответната страна В. К. И., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, изразява становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:
Предявените искове са с правно основание чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 от КТ.
Въззивният съд е приел за безспорно, че страните са субекти на трудово правоотношение с правопораждащ юридически факт – трудов договор за неопределено време, по който работодател е ответникът, а служителят – ищецът, е заемал длъжността „шофьор на линейка“, което трудово правоотношение е прекратено по инициатива на работодателя – ответник, на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ, вр. с чл.190, ал.1, т. 2 от КТ, поради дисциплинарно уволнение, наложено на 10.07.2015г. Обосновал е, че дисциплинарното уволнение е най-тежкото по вид дисциплинарно наказание, което работодателят налага на работника или служителя за виновно неизпълнение на задълженията му, произтичащи от сключения трудов договор, като същото се налага при спазване на процедурата по чл. 193 КТ, обуславяща законността на уволнението. Изискванията на сочената норма са наказанието да е наложено с писмена мотивирана заповед, в която се посочват нарушителя, нарушението, кога е извършено, наказанието и законния текст, въз основа на който се налага. Съдът е приел, че уволнението на ищеца е наложено при спазване на процедурата по чл. 193 от КТ, тъй като в заповедта е описано конкретното неизпълнение на законовите разпореждания на работодателя, а именно при попълване на пътната книжка на управлявания лек автомобил на 23.05.2015г. ищецът е посочил, че автомобилът е тръгнал от Центъра за [населено място], докато разпечатка от G. системата показала, че автомобилът е тръгнал в 7, 25ч. от Центъра до[жк], където е пристигнал в 7,31 ч., за да вземе ищецът забравения си личен телефон. При преценката дали това нарушение на трудовата дисциплина е тежко по смисъла на чл.22 ал.2, т.6 от Правилника за вътрешния трудов ред, съдът въз основа на събраните доказателства е приел, че ответникът не установил по делото, повереният на ищеца санитарен автомобил, който бил „трупен“, да е разполагал с мобилно устройство за връзка с централната радиостанция. Напротив, съобразно показанията на разпитания по делото свидетел, ищецът е работил на автомобил, който е бил снабден с G. устройство, но само шофьорът е могъл да избира, не и диспечерите, които подавали адресите по личните телефони. Обсъдени са и свидетелските показания, според които возенето на трупове се налага спешно, когато по най-бързия начин следва да се вземат от обществено място. Въззивният съд приел, че ответникът не е ангажирал доказателства за твърдението си, че ищецът бил запознат с Правилника за вътрешния ред, според който като тежко дисциплинарно нарушение е предвидено отклонението на автомобила за лични цели. Приел също, че ищецът действително се е отклонил от маршрута на посочената в заповедта дата, за да си вземе личния телефон, по който получавал от диспечерите адресите, които следва да посети през деня, след като е получил разрешение за това от завеждащия смяна д-р П., в който смисъл били и свидетелските показания. Счел е, че не се установило в резултат на това отклонение от маршрута, на ответника да са причинени вреди, поради което и съобразявайки, че не е установено наложеното на ищеца предходно дисциплинарно наказание „забележка“ да е влязло в сила, въззивният съд достигнал до извод, че наложеното на ищеца с атакуваната заповед дисциплинарно наказание не съответства на тежестта на нарушението.
Основателността на главния иск обусловила уважаването и на акцесорния иск с правно основание чл.344 ал.1, т.2 от КТ, доколкото трудовият договор на ищеца е бил сключен за неопределено време. Съдът е приел за основателен и предявеният иск по чл.344 ал.1, т.3 от КТ, вр.чл.225 ал.1 от КТ за периода от 10.07.2015г. до 09.01.2016г., през който ищецът не е работил по трудово правоотношение при друг работодател, за сумата от 5721, 60 лв. определена на основата на последното получено от ищеца брутно трудово възнаграждение, съобразно заключението на приетата ССЕ.
При тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните :
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото – чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
В случая касаторът не обосновава приложението на чл. 280, ал. 1 ГПК по поставения въпрос относно критериите при определяне на дисциплинарното наказание, въведени в нормата на чл. 189, ал. 1 КТ. Правният въпрос е обуславящ решаващите изводи на съда, но даденото от въззивния съд правно разрешение е съобразено с формираната константна съдебна практика, обективирана в решение № 227 от 29.06.2012 г. по гр.д. № 1417/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 293 от 21.11.2011 г. по гр.д. № 238/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение № 149 от 08.06.2011 г. по гр.д. № 1884/2009 г. на ВКС, ІV г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК. В тях е прието, че преценката по чл. 189 КТ е задължителна за наказващия орган и нейното извършване е изискване за законност на наложеното дисциплинарно наказание. При спор относно законността на наложено дисциплинарно наказание съдът следва да извърши съдебен контрол по въпроса за съответствието между наложеното дисциплинарно наказание и извършеното нарушение като вземе предвид – тежестта на нарушението, обстоятелствата при които е извършено, както и поведението на работника или служителя. В случай, че при съобразяване на тези обстоятелства, съдът констатира несъответствие на наложеното дисциплинарно наказание с нарушението, дисциплинарното наказание следва да се отмени. В съответствие с тази задължителна съдебна практика въззивният съд е приел, че в случая наложеното на ищеца най-тежко дисциплинарно наказание „уволнение” не съответства на извършеното нарушение на трудовата дисциплина, тъй като от него за работодателя не са причинени вреди, а същевременно не се установило наложеното на ищеца предходно дисциплинарно наказание „забележка“ да е влязло в сила, поради което е уважил предявения иск. Наличието на формирана константна съдебна практика по приложението на чл. 189 КТ, която е съобразена от въззивния съд изключва приложението на поддържаното основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото по въпроса е налице задължителна съдебна практика, която е съобразена от въззивния съд, а и не се обосновава необходимост от промяна на така създадената съдебна практика, поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
Предвид изхода на спора на касатора не следва да се присъждат разноски, а ответникът не е претендирал такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 4972 от 15.06.2016г. на Софийски градски съд, постановено по в.гр.д.
№ 3314/2016 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: