О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 587
гр.София, 30.04.2015г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми април, две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N1502 описа на ВКС за 2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288, ал.1 ГПК.
Обжалвано е решение от 27.11.2014г. по гр.д.№503/2014г., с което ОС Ловеч е уважил частично иск по чл.211, ал.5, т.2 във вр.с ал.6 ЗМВР(отм.).
Жалбоподателят – Г. Д. ”И. , чрез процесуалния си представител поддържа, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по правен въпрос, по който има противоречиво разрешение на съдилищатаи който е от значение за точното приложение на закона и развитие на правото.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил първоинстанционното решение в частта, с която Г. д. “И. .”- [населено място] е осъдена да заплати на Р. В. за положен извънреден труд в рамките на 168 часа за периода от 01.01.2010 г. до 31.12.2012 г. за разликата над 4877,27 лева и до уважения размер от 6142,55 лева главница или за сумата 1265,28 лева; в частта за мораторната лихва за разликата над 770,62 лева и до уважения размер от 932,41 лева или за сумата 161,79 лева, както и в частта за държавните такси и разноски, е отхвърлил предявените от Р. В. срещу Г. д. “И. .”, иск по чл.211, ал.5, т.2 във вр.с ал.6 ЗМВР(отм.) във вр. с чл.19, ал.2 ЗИНЗС, за заплащане на сумата 2956,77 лева главница, представляваща обезщетение за положен извънреден труд в рамките на 103 часа за периода от 01.01.2010 г. до 31.12.2012 г. , както и иска по чл.86 от ЗЗД за сумата 219,90 лева, представлява обезщетение за забавеното плащане на главницата за периода от 01.04.2010 г. до 31.12.2012 г. Със същото решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта му, с която исковете са отхвърлени до пълните им предявени размери.
Прието е по делото, че за исковия период от 01.01.2010 г. до 31.12.2012 г. страните са били обвързани от служебно правоотношение, като ищецът Р. В. е заемал длъжността „главен надзирател” с месторабота – ЗО „А.” [населено място], подразделение при Затвора [населено място]. Установено е от приложена към делото заповед № 18-03-1182/10.10.2007 г. на Министъра на правосъдието относно реда за разпределяне на работното време в ГД”ИН”, ГД”Охрана” и териториалните им звена, издадена на основание чл.393 ал.1 ЗСВ чл.20 ал.4 ЗИН във връзка с §10 от ПЗР ЗМВР, че нормалната продължителност на работното време на служителите в ГД”ИН” и ГД”Охрана” и териториалните им звена е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5 дневна работна седмица. Установено е, че в заповедта е посочено, че за държавните служители в структурните звена, в които характерът на работата изисква да се работи непрекъснато, включително в почивни дни и в празнични дни, се разработва месечен график, като в тези случаи им се осигурява 48 часа непрекъсната седмична почивка, като при възможност единият от почивните дни е събота или неделя. Прието е, че в т.18 от същата заповед е разписано, че работното време на служителите, работещи на смени се изчислява сумарно за тримесечен период от време, а изчислението на нормата работно време в часове се извършва като броя на работните дни, включени в периода се умножава по нормалната продължителност на работния ден. Посочено е, че в т.28 е регламентирано, че работата над редовното работно време на държавните служители по т.10 се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 50 часа на отчетен период с 50 на сто увеличение върху основното месечно възнаграждение и допълнителен платен годишен отпуск до 12 работни дни за отработеното време над 50 часа.
Установено е, че работното време на ищеца е било изчислявано на тримесечие на база 20 часа, а предвидените за почивка 4 часа от всяко дежурство не са отчитани и заплащани като положен труд, както и 15-те минути за инструктаж преди и след дежурство и времето на задължителните ежемесечни учебни занятия от три часа.
За установяване на действително отработеното от ищеца време след приспадане на часовете, за което му е заплатено обезщетение за извънреден труд, съдът е съобразил заключение на вещото лице по приетата и неоспорена съдебно-счетоводна експертиза, като съдът е възприел вариант четвърти от заключението на вещото лице, при който извънредният труд, изчислен при 24,5 часа дежурство и до 50 часа в тримесечието за периода от 01.01.2010 г. до 31.12.2012 г. е в размер на 650 часа, включително и часовете извънреден труд за занятия. Приел е, че за този извънреден труд за посочения период жалбоподателят дължи заплащане на обезщетение, което е общо 4877,27 лева. В посочения размер съдът е счел искът за присъждане на обезщетение за извънреден труд за основателен и доказан и го е уважил, като до предявения размер от 7834,04 лева го е отхвърлил. Счел е за неоснователна претенцията за заплащане на обезщетение за извънреден труд за разликата над 650 часа и до претендираните 753 часа. На основание чл.86 от ЗЗД върху главницата съдът е счел, че жалбоподателят дължи законна лихва за забава, начиная от предявяване на исковата молба – 15.01.2013 година и до окончателното изплащане на сумата.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правен въпрос от значения за спора, а именно следва ли четирите часа време на разположение в рамките на 24-часово дежурство да се отчитат като част от работното време. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1,т.2 и 3 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че по поставеният от жалбоподателя въпроси не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване. В практиката на ВКС, изразена в ТД№8/2014г. ОСГК на ВС и в постановени по реда на чл.290 ГПК решения от от 22.10.2014г. по гр.д.№2157/2014г., ІІІ г.о на ВМКС и от 18.12.2014г. по гр.д.№5169/2014г., ІІІ г.о. на ВКС се приема, че ако работникът или служителят има задължение да е на разположение, цялото дежурство, включително и неактивната част /време за спане, храна и физиологични нужди/, се счита за работно време. Посочва се, че разграничителният критерий за включване на почивките в работното време е дали по време на дежурството работникът или служителят е длъжен да бъде на разположение на място, определено от работодателя. Приема се, че след прекратяване на служебното правоотношение, се дължи обезщетение за неползвания допълнителен платен годишен отпуск, с който се компенсира работата над нормативно определените часове, заплащани като извънреден труд по чл.211, ал.5, т.2 ЗМВР/ отм. /.
Върховният касационен съд намира, че практиката по поставения от жалбоподателят въпрос е уеднаквена и не е неправилна, поради което на следва да бъде променяна, поради което не са налице основания по чл.280, ал.1,т.2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 27.11.2014г. по гр.д.№503/2014г. на ОС Ловеч.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: