1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 588
[населено място], 20.07.2012г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на трети май през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. № 798/2011 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Обжалвано е решение №58 от 14.03.2011г., постановено по в.т.дело №53/2011г. на Великотърновския апелативен съд, с което след частична отмяна на решението на Русенския окръжен съд е отхвърлен като неоснователен иска на Ж. Д. Д. от [населено място] за сумата от 2352.80 лв., представляваща обезщетение за забава върху сумата от 25 000 лв. за времето от 4.09.2009г. до 22.07.2010г. като неоснователен. Решението на Русенския окръжен съд е потвърдено в частта, с която искът на Д. е уважен за сумата от 25 000 лв., предявен като частичен за сумата 40 000 лв. от 83 300лв.
Решението на Великотърновския апелативен съд е обжалвано от [фирма] – [населено място] в частта, с която е потвърдено решението на окръжния съд за сумата от 25 000 лв., ведно със законната лихва върху същата и в частта за разноските, с искане да бъде отменено като неправилно поради нарушение на материалния закон, съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът поддържа критериите за селекция по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК.
Ответникът Ж. Д. Д. чрез пълномощника си адв. В. Н. излага подробни доводи за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване, алтернативно за неоснователност на касационната жалба. Направено е искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в процеса, в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу валидно решение на въззивен съд.
Предпоставка за допустимост на касационното обжалване е наличието на разрешен от въззивния съд правен въпрос от материалното и процесуално право при наличието на някоя от допълнителните предпоставки по тт.1-3 на ал.1 на чл.280 ГПК. От това следва, че релевантността на поставения от касатора въпрос се ограничава до правните изводи на съда по същество досежно съобразяването им с практиката и закона, и не обхваща и преценката на приетата по делото за установена фактическа обстановка.
За да потвърди решението на първоинстанционния съд в осъдителната му част за сумата от 25 000 лв., представляваща дивидент част от печалбата на събирателното дружество към 2008г., ВтАС се е позовал на решението на ОС на съдружниците от 3.09.2009г., според което Д. има право на печалба в размер на 83 300 лв., от която с частичен иск е предявена сумата от 40 000 лв. След уважаване на възражението на дружеството за прихваща със сумата от 15 000 лв. – изплатен дивидент от 7000 лв. за 2008г. и получен от Д. заем от 8000 лв., осъдителния иск е уважен за 25 000 лв. и отхвърлен като неоснователен за разликата до 40 000 лв. В отхвърлителната част, поради необжалването му, решението е влязло в сила. По делото не е имало спор, че ищецът Ж. Д. е съдружник в [фирма] заедно със съдружниците В. Г. и К. А.. Предявеният инцидентен установителен иск на СД за признаване за установено по отношение на ищеца, че събранието на съдружниците от 3.09.2009г. е нищожно защото е прието от ОС на съдружниците извън неговата компетентност, е отхвърлен като неоснователен и в тази част решението на съда също е влязло в сила. Въззивният съд е направил подробен анализ на решението на събранието от 3.09.2009г. за начина на формиране на размера на печалбата към 2008г., начина на разпределението й между съдружниците, обсъдено е възражението на ответника – касатор, че разпределението на касовата наличност след облагане с данък не представлява печалба, че в правомощията на управителя на дружеството е разпределението на касовата наличност. Обсъден е чл.4.3.3 от Учредителния договор на СД и чл.5.1 от действащия в момента Дружествения договор на СД, който възлага в правомощията на ОС разпределение на формираната в дружеството печалба.
Следва да се посочи, че законът разграничава основанията по чл.280 ГПК от тези по чл.281 ГПК, както и последователността на произнасянето по тях. Недопустимо е с основанията по чл.281 ГПК да се подменят въпроси по чл.280 ГПК.
По касационните основания по чл.280, ал.1 ГПК:
По първия въпрос: възникнало ли е правото на дивидент в полза на съдружниците в СД при липса на годишен финансов отчет касаторът се позовава на допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и конкретно на решение № 1360 от 26.09.2002г. по гр.д. № 2249/2001г. на ВКС, V гр.о., на определение № 1502 от 3.11.2009г. по гр.дело №1186/2009г. на ІV г.о., на решение №206 от 19.2.2002г. по гр.дело № 1023/2001г. на V г.о. Посочените съдебни актове не са задължителни за съдилищата, съгласно приетото в т.2 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС, поради което следва допълнителния критерии да бъде преценяван по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
Въззивният съд е приел, че правото на ищеца да претендира заплащането на дивидент от печалбата на дружеството произтича от правото му на съдружник и приетото от съдружниците решение за разпределение на формираната в дружеството печалба към 2008г. Счетен е за ирелевантен за спора факта, кога е приет финансовия отчет на дружеството.
Настоящия състав намира, че не е осъществена допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1, т.2 ГПК Въпросът е разрешаван противоречиво от съдилищата, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. В случая между конкретното дело и посочената съдебна практика не е налице такова противоречия с оглед на различната правноорганизационна форма на търговските дружества и специалните норми, които регламентират правото на дивидент, предпоставките за изплащането му и от момента в който вземането е станало изискуемо на участниците в тях / съдружници и акционери/. Във всички посочени от касатора съдебни решения, ВКС се е произнасял по искове предявени от акционер срещу акционерното дружество за заплащане на правото му на дивидент и по прилагането на специалните правни норми регламентиращи това право в акционерното дружество – чл.181, чл.221,т.7 ТЗ. По конкретното дело правноорганизационната форма на дружеството е събирателно дружество. Съгласно чл. 80 ТЗ отношенията между съдружниците се уреждат според приетото в учредителния договор, със задължението да бъде съобразена задължително императивната разпоредба на чл.87 ТЗ, определяща начина на вземане на решенията от съдружниците.
В т.2 касаторът поддържа “неправилния извод на въззивната инстанция, че не е необходимо непременно да е налице годишен финансов отчет, е по съществен материалноправен въпрос, обусловил изводите на въззивната инстанция, който е решен в противоречие с практиката на ВКС”, а в т.3 като материалноправен въпрос се сочи налице ли е годно за претендиране облигационно вземане за дивидент при липса на годишен финансов отчет. Поддържа се, че възприетото от въззивния съд становище не държи сметка нито за данъчното третиране на дивидента, а още по – малко за функциите и значението на финансовия отчет. Д., формулиран като въпрос, касае сочената от самия касатор неправилност на решението, поради нарушение на материален закон – чл.19 ДОПК. Изразява се несъгласие с извода на съда, че печалбата отчетена в годишната декларация на дружеството и кога е приет годишния отчет на дружеството са факти ирелевантни за спора, все довод за неправилност на решението поради противоречието му с материалния закон и необоснованост/ чл.281, т.3, пр.първо и трето ГПК/. Третият въпрос не се явява обуславящ изхода на спора, тъй като съдът е приел, че правото на вземане за дивидент възниква с приемането на решението на ОС на съдружниците. Дори да се приеме, че поставените въпроси са обуславящи изхода на делото, не е налице специалната предпоставка на чл.280, ал.1, т.2 ГПК по отношение на актовете, на които жалбоподателят се позовава като противоречива съдебна практика тъй като липсва идентичност на разрешените правни въпроси. Не е налице противоречие с решение №1584 по гр.дело № 927/2000г., с което ВКС се е произнесъл по иск по чл. 125, ал.3 ТЗ упражнено право на напусналия съдружник срещу дружеството на дружествен дял и дивидент. Неотносимо е решение № 481 от 14.03.1967г. по гр.дело № 38/67 на І.о., в който е разгледан въпроса от кога започва да тече срока на напусналия кооперацията кооператор за дяловия си капитал и дивидент, както и отнасящи до приложението на конкретни норми на Примерния устав на Т. за изплащане на дял от капитала и дивидент на напуснал кооператор. В решение № 1567 по гр.дело № 2440/2002г. е извършена преценка за законосъобразност на решение на ОС на АД по иск по чл.74 ТЗ за отсрочване разпределението на дивиденти на акционер въз основа на взето преди това решение на ОС, влязло в сила, при особената защита на имущественото право на акционера в чл.247а ТЗ. Решение №42 от 25.02.2004г. по гр.дело № 485/2003г. на ВКС и решение № 70 от 1.07.2002г. на БАС не следва да се обсъждат, тъй като не са представени с касационната жалба, съгласно т.3 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС.
Като противоречиво разрешаван от съдилищата и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото е поставен въпросът за допустимостта в персоналното дружество да бъде уговорена органова структура и може ли да се разглежда като сделка – решение изявената воля на съдружниците, като специфичен вид сделка, в която се формира волята на органа или се касае до многостранна сделка, по отношение на която не се прилагат правилата на решенията на колективните органи на ТД. Според приетото от ОСГТК на ВКС в ТР №1/2010г. материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Произнасянето на съда по действително съществуване на твърдяното субективно право или правоотношение, представлява разрешаване на значимия за конкретния спор правен въпрос, изведено в чл. 280, ал. 1 ГПК като общо основание за допускане на касационно обжалване.Така поставен въпросът, както сам посочва касаторът, е общо теоретичен, не е обуславящ решаващия извод на съда за правото на дивидент на ищеца по делото, поставя се за първи път в касационното производство и е извън предмета на спора, поради което не осъществява общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. В случая съдът е обосновал решаващия си извод за уважаване на иска както с качеството на ищеца на съдружник в СД и произтичащите от това права, вкл. имущественото право на дивидент, така и на изявената от съдружниците обща воля в решението от 3.09.2009г. за разпределение на формираната в дружеството печалба към 2008г. Въззивният съд се е произнесъл по изложените във въззивната жалба на дружеството оплаквания за отмяна на първоинстанционното решения. В нея / жалбата/ не са правени доводи дали решението на съдружниците е гражданскоправна сделка с невъзможен предмет – липса на валидно формирана печалба за 2008г., респ. нищожна поради неспазване на процедурата за сключване на такива сделки, с което е изчерпан въззивния контрол за законосъобразност на първоинстанционното решение. Освен това по действителността на приетото решение от съдружниците съдът се е произнесъл с влязло в сила решение по инцидентния установителен иск. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, съгласно т.1 на ТР №1/2010г.
С оглед на изхода от касационното обжалване на основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника ще следва да се присъдят документираните разноски за адвокатско възнаграждение от 1500лв.
В заключение, липсват предпоставките на закона за касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1 ГПК.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №58/14.03.2011г., постановено по в.т.дело №53/2011 г. на Великотърновския апелативен съд, гражданско отделение.
ОСЪЖДА СД “Б. – А. и сие “ –гр. Р. да заплатят на Ж. Д. Д. от [населено място] разноски 1500 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: