4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 588
С., 26,06,2014 година
Върховният касационен съд на Република България,ТК, първо търговско отделение, в закрито заседание на шестнадесети юни две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело №2233/2013 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на на [фирма] – [населено място] против решение №342 от 20.12.2012г. по т.д. 267/2012г.на Великотърновски апелативен съд.
С определение №419 от 30.05.2014г. по ч. т. д. №1575/14г. на ВКС, І т.о. е отменено определение № 62 от 24.02.2014г. по т.д. 2233/13г. на ВКС, І т.о., в частта му, с която на основание чл. 264,ал.1 ГПК е било прекратено производството по делото, образувано по касационна жалба на [фирма]– [населено място].С това определение е дадено указание, да се изследва, чрез назначаване на експертиза дали молбата за оттегляне на касационната жалба на този касатор е била подписана от законния му представител. Извън това, че производството по повдигнатия процесуален спор във връзка с неговата допустимост, с оглед оттегляне на касационните жалби е бил разрешен от състава, на ВКС І т.о. с отмяна на определението за прекратяване на производството по жалбата на дружеството и по него е постановено цитираното определение, то и даденото указание не може да бъде изпълнено, поради това, че вписаният към настоящият момент изпълнителен директор / в кориците на образуваното пред същия състав дело се е намирало и фирмено досие, установяващо факта на промяна на изпълнителния директор след подаване на жалбата/ е оспорил обстоятелството, че е подадена молба по чл.264, ал.1 ГПК, а същият към момента на подаването й дори и да я е подписал не е бил законен представител на дружеството, като липсват други твърдения от него за авторството на подписа под молбата, който да подлежи на изследване от експерт.
С оглед изложеното и във връзка с отмяната на прекратителното определение в обсъжданата част, настоящият състав следва да разгледа по реда на чл.288 ГПК постъпилата касационна жалба, с която е бил сезиран.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК,касаторът е посочил основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, по което е формулирал въпрос- „ за валидността / нищожността на неустоечната клауза, поставен в контекста на стореното възражение за противоречие с добрите нрави”. Така поставеният въпрос не отговаря на критерия по чл.280, ал.1 ГПК тъй като е фактически, а не правен и не е изведен от конкретен извод на въззивния съд а е очертал предмета на спор, с оглед направеното от страната правозащитно възражение. Освен това не е обоснован и допълнителен критерий във връзка със соченото за противоречие на изводите на съда и задължителното тълкуване в тази насока с т.3 на ТРОСТК №1/10г.Противоречието, страната е обосновала не с конкретното отклонение на изводите на съда от приетото в този тълкувателен акт, а с интерпретиране на част от мотивите на тълкувателното решение, с които е прието, че преценката за нищожност на клаузата на неустойка, поради противоречие с добрите нрави следвало да бъде извършена към датата на неизпълнение на договора. Извод в тази насока е развил първостепенния съд, който е извършил преценката си изцяло в съответствие с цитираното тълкувателно решение, на което се е позовал. Пред въззивния съд и с въззивната си жалба, обаче, настоящия касатор- въззивник в производството пред ВТАпС не е правил такова оплакване, поради което и въззивният съд е разгледал само оплакването във връзка с твърдението му за нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави, заявено като твърдение за прекомерност на нейния размер. Съдът в контекста и при пълно съответствие с цитираната задължителна практика, на която също така се е позовал е разгледал така заявеното оплакване на страната, съобразно конкретните факти и обстоятелства и е направил извод, че неустойката би била нищожна само ако излиза от присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, а тъй като в случая с процесното споразумение са уредени търговски отношения между страните за задължения на ответника за годините – 2002, 20003, 2004, 2005 и 2006г., то това условие не е налице. Следователно, страната не обосновава валиден довод за наличие на соченото противоречие, респективно по допълнителния критерий на основанието.
Във частта на изложението, обозначена с ІІ, страната е направила оплакване за това, че съдът се е произнесъл „ позитивно относно дължимостта на неустойка, въпреки, че в сключеното споразумение не фигурира договорка за неустойка върху цялото признато вземане, като последното е фиксирано с датата 15.11.2008г. „. Това изявление, касаторът е счел за „ втори съществен по делото въпрос”. Поддържал е, че съдът го е разрешил в противоречие с решение по т.д. №470/09г. на ВКС, ІІ т.о., с което са били уточнени предпоставките по чл.92 ЗЗД, а именно/ както е посочено от касатора/ –„ 1/Да съществува задължение, 2 /това задължение да не е изпълнено … 3 /неустойката да е уговорена между страните 4/ кредиторът да е изпълнил задължението си…” С оглед така развитото съображение следва да се отбележи, че въззивния съд в съотвествие с тази практика е разгледал всички факти относими към фактическия състав на чл.92 ЗЗД, за да направи своят извод за основателност на иска, а освен това съдът не е приемал нещо различно по правната дефинитивност на фактическия състав на нормата, за да се счита че е налице противоречие в тази насока. Твърдяното противоречие страната обвързва с оплакването, че неустойката не е изчислена правилно, което по принцип е неотносимо към производството по чл.288 ГПК, тъй като се квалифицира по чл.281 ГПК..
И в т.ІІІ на изложението си страната не е формулирала материалноправен въпрос, а е изложила оплакването си, че съдът бил приел „ едновременна дължимост на неустойка за вземане, за което кредиторът разполага с присъдена лихва за забава”, като именно това кумулиране, според касатора било в противоречие с приетото с решение №1823/95г. на ВС, което от своя страна обосновавало довод по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Така изложеното не установява наличие на соченото основание, не само поради липсата на поставен правен въпрос, но и поради това, че въззивният съд по това оплакване на страната/ направено и пред ВТАпС/ е приел, че с исковата молба ищецът изрично е намалил претендираната от него неустойка с изтеклата лихва за забава за същия период от време – 15.11.2008г.-14.11.2011г. със сумата 14485.94лв., която като размер не е била оспорена. Следователно, направеното оплакване не кореспондира с установените факти по делото, а още по-малко с направените изводи от въззивния съд и също така не влиза в противоречие с приетото по соченото решение, тъй като в случая липсва фактически идентитет между сравняваните актове. Освен това със задължителна практика – решение от 26.07.2013г. по т.д.944/12г. на ВКС ,І т.о., по същия въпрос е прието, че няма пречка за кредитора да претендира независимо от присъденото му с влязло в сила решение, предхождащо предявения иск по чл.92,ал.1 ЗЗД обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД за забавено изпълнение на едно и също парично задължение, ако размерът на лихвата се приспадне от размера на неустойката. Следователно приетото от съда не само, че не е в противоречие с практиката на ВКС, но е и в съответствие със задължителна такава, поради което и поддържаното за установено противоречие с казуална практика е ирелевантно за наличие на соченото основание.
С оглед изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на обжалваното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №342 от 20.12.2012г. по т.д. 267/2012г.на Великотърновски апелативен съд в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: