1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 588
С., 29.04. 2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести март, през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 713 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от [фирма] [населено място], чрез процесуалния си представител юриск. П. Л., против въззивно решение № 1932 от 04.10.2013 г., постановено по в.гр.д. № 285/2013 г. на Варненския окръжен съд, ГО, 8 с-в, с което като е потвърдено решение № 4426 от 07.11.2012 г. на Варненския районен съд, 35 с-в, постановено по гр.д. № 36/2012 г., са уважени предявените от Женя Д. З. от [населено място] срещу [фирма] [населено място], искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, за заплащане на сумата 13 496,47 лв., представляваща незплатено в цялост трудово възнаграждение за периода м. януари 2009 г. – 15.02.2011 г., ведно със законната лихва, считано от 30.12.2011 г. до окончателното изплащане и с правно основание чл. 86 ЗЗД, за заплащане на сумата 2510,46 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода м. януари 2009 г. – 15.02.2011 г. В останалата му част, с която исковете са отхвърлени до предявените размери, като необжалвано въззивното решение е влязло в сила на основание чл. 296, т. 2 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което са уважени предявените срещу него искове по чл. 128, т. 2 КТ и по чл. 86 ЗЗД, съдът се е произнесъл по материалноправни въпроси, от значение за изхода на делото, които са решавани противоречиво от съдилищата – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, както и същите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Изведените от касатора правни въпроси са – приетите вътрешни правила за организация на работната заплата имат ли сила за заварени трудови отношения или действат занапред по отношение на новопостъпили работници/служители и при условие, че същите са приети със срок на действие, може ли да се приеме, че действат и след изтичане на срока без да има такава уговорка; каква е обвързващата сила на щатното разписание и вписаната в него работна заплата, както и на вътрешните правила за организация на работната заплата в дружествата и индивидуалния трудов договор, с който работникът/служителят се съгласява да престира своя труд при предложените условия; какво е съотношението между уговореното в индивидуалния трудов договор и вписаното във вътрешните правила за организация на работната заплата, респ. кой от двата документа обвързва в по-голяма степен страните по трудовото правоотношение; при условие, че постигнатото съгласие относно трудовото възнаграждение в индивидуалния трудов договор противоречи на вътрешните правила за организация на работната заплата, какви са последиците от това несъответствие и следва ли уговорките в трудовия договор да се заместват от тези, посочени в правилата без това да има законова уредба; при установено противоречие между уговореното в индивидуалния трудов договор и вътрешните правила за организация на работната заплата/В./, как следва да се уредят отношенията – занапред или и за минал период при условие, че служителят е бил наясно с противоречието и не е сезирал работодателя с искане за коригиране на възнаграждението; докъде се простира предимството на В. пред индивидуалния трудов договор и необходимо ли е да се съобразява по-благоприятния режим за работника или служителя, след като няма нормативно задължение за прилагането му. Противоречието с уговорките, заложени във В. не е уредено от законодателя като предпоставка за недействителност на трудовия договор или негови отделни клаузи. Позовава се и представя съдебна практика – четири първоинстанционни и едно въззивно решения, за които липсват данни, че са влезли в законна сила, поради което не представляват противоречива съдебна практика, предвид приетото разрешение със задължителен характер в т. 3 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК.
Ответницата по касационната жалба Женя Д. З. от [населено място], в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, оспорва жалбата, и изразява становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – уважени оценяеми искове по чл. 128, т. 2 КТ и обусловен от него иск по чл. 86 ЗЗД, с цена над 5 000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че между страните по делото съществува валидно трудово правоотношение по силата на сключен между тях трудов договор от 06.03.2009 г., допълнителни трудови споразумения за длъжността „юрисконсулт”, а считано от 01.07.2010 г. – „главен юрисконсулт”, както и че актуалното от 10.06.2010 г. основно месечно трудово възнаграждение на ищцата е определено в размер на 700 лв. и допълнително месечно трудово възнаграждение в размер на 1,1% за всяка година трудов стаж, с период на изменение – 1 година, съгласно чл. 25 К., като във всеки един от договорите като източник на права и задължения между страните е цитиран К. на работещите в системата на [фирма] и В., утвърдени в дружеството. Приел е за установено също така от данните по делото и изслушаните заключения на ССчЕ, че е установена разлика между начисляваното на ищцата трудово възнаграждение и дължимото й се, съгласно К. и В. за процесния период – м.01.2009 г. – 15.02.2011 г. възлизаща на сумата от 13 496,47 лв., а от правна страна, че работодателят дължи на работника трудово възнаграждение и обезщетения, съобразно уговореното в индивидуалния трудов договор, но разпоредбите на К. и В. са приложими, когато са по-благоприятни за работника като се е позовал на утвърдена съдебна практика на ВКС. В тази връзка е приел, че в конкретния случая така се е съгласил и задължил работодателят, видно от разпоредбите на чл. 39 К. от 31.10.2007 г., съгласно която приложение към него са В., както и § 2 В., съгласно който е разпоредено в индивидуалния трудов договор, в други условия, да се запише, че индивидуалната работна заплата се формира съобразно В..
На касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е основополагащ за изхода на спора и който е решен в противоречие с практиката на ВКС – т. 1, решаван е противоречиво от съдилищата – т. 2, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3. В конкретния случай като основание за допускане до касация на въззивното решение в обжалваната част се сочат хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.
За да е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК следва даден правен въпрос да е решаван противоречиво от съдилищата, при отчитане на обстоятелството, че решенията са постановени по различни дела, което означава, че различни факти са правнорелевантни и различни факти са доказани. Т.е. този правен въпрос следва да е свързан с решаващите изводи на съда, обосновали изводите му за съществуването или не на спорното право и се явява съществен с оглед изхода на делото. В настоящия случай не е налице тази хипотеза за допускане на касационното обжалване, тъй като не е представена противоречива съдебна практика по поставените материалноправни въпроси от касатора, защото както се посочи по-горе, представените невлезли в сила съдебни решения не съставляват такава практика.
Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т. 3 ГПК – разрешен от въззивния съд правен въпрос, обусловил изхода на спора, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Това е така, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, с които съдът се е произнесъл по правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Под „точно прилагане на закона“ най-общо се разбира еднородно тълкуване на закона, т.е. точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на непоследователна и противоречива съдебна практика или към преодоляване на постоянна, но неправилна такава. В случая жалбоподателят е посочил това основание, но не се е позовал нито на противоречива практика на ВКС, нито на постоянна, но неправилна практика, в които случаи би било налице основание за издаване на тълкувателно решение. Липсва и обосновка, че разглеждането на касационната жалба е от значение за развитие на правото, тъй като в тази хипотеза предпоставките са липса на практика на ВКС и наличие на непълнота, неяснота или противоречивост на самия закон. В случая тези предпоставки не са налице, тъй като по поставените материалноправни въпроси относно предимството и приложимостта на определеното с индивидуалния трудов договор трудово възнаграждение спрямо това по К. и В., в съответствие с трайната съдебна практика на ВКС, на която се е позовал, въззивният съд е приел, че утвърждаването на В., включени като неразделно приложение на К., им придава качеството на закон за отношенията между страните и има предимство пред индивидуалния трудов договор, след като осигурява по-благоприятен режим на заплащане на работниците и служителите в предприятието. Следователно, така както са формулирани правните въпроси от касатора по съществото си обосновават касационни оплаквания относно порочността на постановеното въззивно решение по чл. 281, т. 3 ГПК. А твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необосноваността му, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон не могат да аргументират приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1932 от 04.10.2013 г., постановено по в.гр.д. № 285/2013 г. на Варненския окръжен съд, ГО, 8 с-в, по касационна жалба с вх. № 33832/13.11.2013 г. на [фирма] [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: