ОП Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 588
гр. София, 07.12.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание от двадесет и осми ноември две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
изслуша докладваното от съдия Бояджиева ч. гр. дело № 4673/ 2017 г., и за да се произнесе, взема предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал.3, т.2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба вх. № 140837/24.10.2017 г. на „Р. 07“- О., представлявано за нуждите на процеса от адв. Л. А., срещу определение № 25499 от 04.10.2017 г. на Софийски градски съд по ч.гр.д. № 12374/2017 г., с което след отмяна на определение № 218451 от 20.09.2017 г. на Софийския районен съд по гр.д. № 66155/2017 г., срещу парична гаранция е допуснато обезпечение на бъдещ иск по чл. 114 З., обективно съединен с евентуален иск по чл. 122 З., чрез налагане на запор върху банкови сметки на дружеството жалбоподател.
Иска се отмяна на определението като неправилно. Поддържа се незаконосъобразност в изводите на градския съд, че е налице обезпечителна нужда, тъй като не били представени доказателства, че процесната вещ – лек автомобил, била закупена с недостатъци, в определянето размера на гаранцията под 10 % от цената на бъдещия иск, както и в необсъждането на твърденията на бъдещия ответник, че недостатъците на автомобила може да са резултат от нормалната му експлоатация или от намеса на самия ищец. В отделно представеното изложение като обуславящи изхода на делото се формулират общо пет въпроса като се твърди , че произнасянето на въззивния съд по тях е в противоречие с практиката на ВКС, както и че произнасянето от касационния съд ще е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Първите три въпроса касаят начина на определяне размера на гаранцията при допускане на обезпечение, в частност дали се отчитат вредите, които ще претърпи ответника при евентуално отхвърляне на иска, както и статута на ищеца, както и кои са критериите за размера на гаранцията и допустимо ли е тя да е в размер под 10 % от цената на иска, като за тях се твърди произнасяне от СГС в противоречие с практиката обективирана в определение № 61 от 26.01.2009 г на ВКС, II-ро т.о., по ч.т.д. № 15/2009 г., определение № 180 от 02.04.2009 г. на ВКС IV -то г.о., по ч.гр.д № 111/2009 г., определение № 892 от 16..12.2011 г. на ВКС, I-во т.о., по ч.т.д. № 812/2011 г., както и с определение № 446 от 30.07.2015 г. на ВКС, II-ро т.о., по ч.т.д. № 1832/2015 г и определение № 431 от 24.09.2015 г. на ВКС, I-во г.о., по ч.гр.д № 4669/2015 г. Четвъртият въпрос е за това дали въззивният съд дължи собствена преценка и произнасяне по наличието на предпоставките за допускане на обезпечението, за който не се цитира съдебна практика. Петият въпрос е за това дали писмените доказателства се преценяват само с оглед преценката на допустимостта на исканото обезпечение и за неговата вероятна основателност при липса на достатъчно убедителни доказателства, като се твърди противоречие с определение № 143 от 27.03.2008 г. на ВКС, IV – то г.о по ч.гр.д. № 9/2009 г. и определение № 746 от 30.09.2011 г. на ВКС II -ро т.о по ч.т.д. № 601/2011 г..
Ответната по жалбата страна, чрез адв. Т. К., в срок я оспорва като просорчена, а под евентуалност в съответната поредност оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване и нейната основателност.
Върховният касационен съд, състав на IV-то г.о., с оглед данните по делото, намира, че жалбата е подадена в срок, като доводите на ответника за просрочие не се споделят предвид подаването и чрез оператор на универсални пощенски услуги на 23.10.2017г. Същата е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съгласно чл. 396 . ал. 2, изр. 3 то и чл. 280, ал.2, т.1- т.3 вр чл. 274, ал. 4 ГПК в приложимата редакция ( ДВ бр. 50/2015 г. ) въззивен съдебен акт и редовна, така допустима.
Относно наличието на предпоставките по чл. 280, ал.1 ГПК в приложимата редакция ( ДВ бр. 50/2015 г.) за допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобразява и намира следното:
С молба от 20.09.2017 г. Ю. С. Н. е поискал от Софийския районен съд допускане на обезпечение, чрез налагане на запор, на бъдещи искове срещу „ Р. 007“- О. по чл. 114 , ал. , т.2 З. за намаляване на продажната цена с 11691, 61 лв. на закупен от ответника автомобил, марка К., модел С., обективно съединен при условията на евентуалност с иск по чл. 112 ал.1 З. за осъждане на ответника да извърши ремонт на автомобила за своя сметка привеждайки го в годно и безопасно за употреба състояние. Към молбата са приложени договор с ответника за покупка продажба на автомобила от 09.05.2017 г. , фактура от същата дата, платежно нареждане за плащане на цената по договора , протокол за технически преглед на автомобила от 11.05.2017 г. в оторизиран сервиз на „К. М. – Б.“- АД с констатиирани дефекти, протокол за извършен технически преглед на автомобила от 12.07.2017 г. за констатирани несъответсвия и дефекти по двигателя в сервиз на „Л. А.“- Е., с приложена към него проформа- фактура за резервни части за отстраняване на неизправностите на обща стойност 11691, 61 лв , нотариална покана от 31.07.2017 г. до ответника „Р. 007 „- О. за отстраняване на констатираните дефекти по автомобила в рамките на едномесечния срок по чл. 113, ал.3 З., връчена, съгласно удостовереното от нотариуса, на 09.08.2017 г., разпечатка от СМС до ответника, с което го уведомява, че двигателят е с неоригинални, преправяни части.
Първоинстанционният съд, след като е квалифицирал иска по чл. 195 ЗЗД, е отхвърлил молбата за допускане на обезпечение поради непредставяне на доказателства дали описаните дефекти са били известни на купувача при осъществяване на продажбата и дали, въпреки тях, той не се е съгласил да закупи автомобила на посочената в договора цена, както и заради възможност дефектите да се дължат на обичайната употреба на автомобила, което прави иска вероятно неоснователен.
За да отмени първоинстанционното определение и допусне исканото обезпечение чрез налагане на запор върху банкови сметки на ответника в „У. Б.“- АД , въззивният съд на първо място е квалифицирал бъдещите искове като такива по чл. 114 и чл. 112 З., приемайки, че ищецът е потребител по смисъла на същия този закон, така дали дефектите по автомобила съгласно приложените протоколи са му били известни към момента на продажбата е ирелевантно за вероятната им основателност. Отхвърлил е и втория мотив на районния съд, че съществува вероятност дефектите да се дължат на употребата на автомобила, изтъквайки, че това е довод от защитата на ответника, верността на който следва да се проверява в исковото производство. След като приел, че твърдяните дефекти са подкрепени с необходимите доказателства, както и за доказани фактите на рекламация пред ответника и бездействието на последния, достигнал до извод за вероятна основателност на бъдещите искове. С оглед липсата на изходящи от ответника документи за признаване на вземането по иска, и след положителна преценка за наличието на обезпечителна нужда и адекватност на поисканата обезпечителна мярка, отчитайки размера на заявената претенция, определил гаранция в размер на 1000 лв., с разпореждането след представянето на документ за внасянето и, да се издаде обезпечителна заповед за налагане на запор.
При този предмет на делото и при тези мотиви на въззивния съд, първите три въпроса, които логически се свеждат до един, а именно за начина на определяне на гаранцията, в това число за размера и, в производството по допускане на обезпечение безспорно са обуславящи по смисъла на т. 1 от ТР № 1/ 2009г. на ОСГТК на ВКС. Те обаче не са разрешени в противоречие с цитираната от касатора практика по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК на ВКС. В определение №61 от 26.01.2009 г на ВКС, II-ро т.о., по ч.т.д. № 15/2009 г. касационното обжалване е допуснато по въпроса кои са предпоставките за допускане на обезпечение на бъдещ иск и следва ли да има изрично искане от страната допускането да е срещу гаранция или е изцяло в дискреция на съда да допусне обезпечение срещу представяне на парична гаранция, като е прието, че когато ищецът не разполага с убедителни писмени доказателства, той може да удостовери вероятната основателност на иска, като изрази готовност да представи гаранция, а съгласно чл. 391 ал. 2 ГПК съдът може да задължи ищеца да представи гаранция и в случая, когато са представени убедителни писмени доказателства, като именно по начина в последната хипотеза е процедирал и СГС в обжалваното определение. В определение № 180 от 02.04.2009 г. на ВКС, IV- г.о., по ч.гр.д. № 111/2009 г., по въпроса за критериите за определяне размера на паричната гаранция, е прието, че размерът и се определя от размера на преките и непосредствени вреди, които ответникът ще претърпи, ако обезпечението е неоснователно – така е процедирал и СГС, като е съобразявал и размера на ищцовата претенция. В определение № 892 от 16..12.2011 г. на ВК, I-во т.о. по ч.т.д. № 812/2011 г. е прието, че при определяне размерa на гаранцията съдът взема предвид вредите, които ще настъпят за ответника при евентуална неоснователност на иска, като съди за тях от размера на ищцовата претенция, или определя гаранция в размер на 10 процента от цената на иска- следователно и с тази практика не е налице твърдяното противоречие, тъй като определената от СГС сума на гаранцията, е приблизително в размер на 10% от цената на иска от 11 691.69 лв., като незначителни отклонения в сумата са ирелевантни за преценката спазена ли е практиката за десетте процента. В определение № 446 от 30.07.2015 г. на ВКС, II-ро т.о. по ч.т.д. № 1832/2015 г. е прието, че размерът на гаранцията следва да е съобразен с размера на вредите, които ответникът ще търпи от неоснователно допуснато обезпечение или с обема на претендираните от ищеца по бъдещия иск права и евентуалната продължителност на процеса, като липсва противоречие и с това определение. В определение № 431 от 24.09.2015 г. на ВКС I-во г.о., по ч.гр.д.№ 4669/2015 г. е прието, че размерът на гаранцията следва да съответства на размера на вредите, които би търпял ответника по обезпечения иск – евентуален ищец по бъдещ иск за тяхното обезщетяване, като при запор върху сметка те са резултат от невъзможността да се оперира със сумите по сметката които са набрани по нея и които ще постъпят след налагане на обезпечението и от продължителността на процеса, така и тази практика не обоснова наличието на специалното основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК в приложимата редакция ( ДВ бр. 50/2015 г.).
Четвъртият въпрос, касаещ правомощията на въззивния съд като втора инстанция по съществото на спора по чл. 271, ал. 1 вр чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК, поставен при непосочване на съдебна практика в противоречие с която да се твърди , че се е произнесъл градският съд, изцяло е въпрос по правилността на обжалвания акт. С този въпрос ВКС може да се занимава едва след положителна преценка за допускане на касационното обжалване. Въпросът не е обуславящ , защото нито е включен в предмета на делото пред градския съд, нито съдът се е произнасял по него, следователно е негоден да обоснове наличието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, която само в кумулативна даденост с една от специалните предпоставки по чл. 280, ал.1, т.1- т.3 ГПК в приложимата редакция( ДВ бр. 50/2015 г.) изпълнява условията за допускане на обжалвания акт до касация.
Петият въпрос не е формулиран ясно, но предвид приложената практика, а и оплакванията в жалбата, може да се направи извод, че е зададен в контекста на това дали при липса на убдеителни доказателства за наличие на обезпечителна нужда и вероятна основателност на иска, съдът все пак може да допусне обезпечение на иска. В този смисъл той е обуславящ. Не е налице обаче наведеното основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК в съответната редакция, тъй като практиката на която се позовава касатора е по чл. 274, ал. 2 ГПК, така незадължителна и която съгласно т. 2 на ТР № 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС е ирелевантна при преценката дали е налице произнасяне в противоречие с практиката на касационния съд. Специалното основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК в приложимата редакция (ДВ бр. 50/2015 г.) обхваща тълкувателните решения на ВКС, тълкуватекните постановления на пленума на Върховния съд, както и решенията по чл. 290 ГПК и определенията по чл. 274, ал. 3 ГПК, с които след е допуснато касационното обжалване е даден, в мотивите, отговор на обуславящия за делото въпрос. Цитираната практика не може да обоснове и основанието по чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК в посочената по-горе редакция, тъй като липсва противоречие между приетото от въззивния съд в обжалваното определение и приетото в двете определения на ВКС. В определение № 143 от 27.03.2008 г. на ВКС, IV – то г.о., по ч.гр.д. № 9/2009 г. е прието, че при липса на данни опровергаващи наличието на обезпечителна нужда, същата се предполага, и именно този подход е възприел и градският съд в обжалваното определение. В определение № 746 от 30.09.2011 г. на ВКС II -ро т.о., по ч.т.д. № 601/2011 г. е прието, че положителната преценка за вероятна основателност на иска, изисква той да е подкрепен с писмени доказателства, доказващи факта, пораждащ претендираното право, като когато ищецът не разполага с такива документи, той може да удостовери вероятната основателност на иска си чрез изразената готовност да представи гаранция, която замества липсата на убедителни писмени доказателства, а също, че дори когато въз основа на доказателствата съдът е приел, че искът е вероятно основателен, той въпреки това може да разпореди допускане на обезпечението срещу парична гаранция, и именно съгласно последната практика е процедирал и градския съд в обжалваното определение.
В обобщение на изложеното, не са налице предпоставките визирани в чл. 280, ал. 1 ГПК в приложимата редакция ( ДВ бр. 50/2015 г.) за допускане на касационното обжалване, поради което Върховният касационен съд, състав на IV- то г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 25499 от 04.10.2017 г. на Софийски градски съд по ч.гр.д. № 12374/2017 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: