О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 589
София, 27.12.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на четиринадесети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 2336/2019 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на държавата чрез министъра на регионалното развитие и благоустройството, подадена от гл. юрк. А. Р. – пълномощник на областния управител на област с административен център [населено място], срещу въззивното решение № 34/02.04.2019 г. по в. гр. д. № 94/2019 г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 8/04.01.2019 г. по гр. д. № 2020/2017 г. на Варненския окръжен съд, с което са отхвърлени искове за защита правото на собственост върху недвижими имоти – жилища, апартаменти №№ 15, 7, 9, 14, 18 и 25, находящи се в жилищна сграда с идентификатор ………. по КККР на [населено място], предявени от касатора срещу „Домостроене – Инженеринг” АД [населено място], Р. Б. А., И. Н. Ч. и И. Т. Ч. и Д. А. Д..
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу въззивно решение, което не е изключено от обхвата на касационния контрол и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.
От ответниците по касация – ответници по делото, е подаден писмен отговор със становище, че касационно обжалване не следва да се допуска.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси: 1. имот, предоставен за изпълнение на функции на учебно заведение на държавна издръжка, съставлява ли публична държавна собственост; 2. след влизане в сила на Закона за държавната собственост /Обн., ДВ, бр. 44 от 21.05.1996 г., в сила от 01.06.1996 г./ нищожно ли е разпореждане с имот – публична държавна собственост, и може ли имот- публична държавна собственост, да бъде обект на разпореждане; 3. поемането на задължение за прехвърляне право на собственост върху конкретен имот от държавно дружество на държавно ведомство касае ли правото на собственост върху този имот и отразява ли се това задължение в процедурата по чл. 17а ЗППДОбП /отм./; 4. безвъзмездното прехвърляне на имот – частна държавна собственост, без решение на Министерския съвет по предложение на министъра на регионалното развитие и благоустройството, произвежда ли вещноправно действие. По първия въпрос се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с решение № 61/26.05.2014 г. по гр. д. № 7685/2013 г. на ВКС, ІІ-ро г. о. Същото основание се поддържа и по втория въпрос, като се твърди противоречие с решение № 135/30.03.2010 г. по гр. д. № 206/2009 г. на ВКС, І-во г. о. По третия и четвъртия въпроси се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради значението им за разрешаване на спора във връзка с приложението на чл. 17а ЗППДОбП /отм./, респективно чл. 54 ЗДС. Касаторът поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК поради очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.
Въззивният съд е приел за установено, че сградата, в която се намират спорните апартаменти, представлява самостоятелна част от сградата на построеното с билет за строеж № …/15.05.1969 г. и въведено в експлоатация с протокол от 19.06.1979 г. на Държавна приемателна комисия /образец 16/ през 1979 г. общежитие № 2 с площ от 705 кв. м., с идентификатор …………., на пет етажа и сутерен, изградено от Министерството на строителството и архитектурата като общежитие към ПТУ по сградостроене. Състои се от 30 самостоятелни обекта – жилища, апартаменти, сред които са и процесните апартаменти.
През 1975 г. освен общежитие № 2 е било построено и общежитие № 1 също с площ от 705 кв. м., ситуирано успоредно на първото. За двете общежития № 1 и № 2, както и за други сгради и земя, е бил съставен по реда на чл. 81, ал. 1 от Наредбата за държавните имоти – НДИ, отм., акт за държавна собственост No ……./30.06.1995 г. Според записаното в акта имотите са предоставени за оперативно управление на държавна организация – Министерство на териториалното развитие и строителството, Техникум по строителство „Васил Левски“.
Останалата част от сградата на бившето общежитие № 2 – извън сградата, в която се намират спорните апартаменти, представлява самостоятелен обект с идентификатор ………….. Общежитие № 1 също е самостоятелен обект с идентификатор …………. .
Техникумът по строителство „Васил Левски“ понастоящем е Професионална гимназия по строителство, архитектура и геодезия „Васил Левски” /ПГСАГ „Васил Левски“/.
Установено е, че Техникумът по строителство „Васил Левски“, на когото е предоставено правото на оперативно управление на общежитие № 2, е бил в системата на Министерството на териториалното развитие и строителството. Към 1996 г. „Домостроене-инженеринг” ЕАД е било еднолично търговско дружество с изцяло държавно имущество и правата на едноличния собственик на капитала са се упражнявали от министъра на териториалното развитие и строителството съгласно чл. 10, ал. 1 от Правилника за реда за упражняване правата на собственост на държавата в предприятията /отм./.
На 19.03.1996 г. министърът на териториалното развитие и строителството уведомил [община], Техникума по строителство и „Домостроене – инженеринг“ ЕАД, че техникумът притежава терен, отреден за жилищно строителство и общежития, но не разполага с възможностите, които дава ПМС № 180/21.09.1995 г. за изграждане на жилищни обекти, каквито има „Домостроене – инженеринг“ ЕАД. Поради това и правото на строеж за ново жилищно строителство, преустройство, реконструкция и надстрояване на общежитията следвало да бъде предоставено на дружеството. За уреждане на отношенията във връзка със собствеността на общежитията между техникума и търговското дружество е издадена заповед № РД…………../19.03.1996 г., допълнена със заповед No РД…………./24.07.1996 г. на министъра на териториалното развитие и строителството с включването и на парцел … с площ 3880 кв. м., на основание чл. 94, ал. 1, т. 1 и чл. 97 НДИ /отм./, според които разпоредби предаването на държавни имоти /в случая сградата на общежитие № 2/ за стопанисване и управление между държавни организации се извършва по решение на съответния министър, когато държавните организации са от едно министерство. Въззивният съд приел, че по този начин държавният имот – общежитие № 2, е бил предаден в оперативно управление на търговското дружество с изцяло държавно имущество, независимо, че в заповедта е вписано, че се прехвърля безвъзмездно правото на собственост от Техникума по строителство „Васил Левски“ на „Домостроене – инженеринг“ ЕАД. В заповедта е посочено фактическото предаване да стане с приемо-предавателен протокол, а също и „Домостроене – инженеринг“ ЕАД да извърши преустройство, реконструкция и надстрояване на общежитието с цел обособяване на самостоятелни жилищни обекти, които да бъдат продадени по реда на ПМС 180/1995 г.
Със заповед на кмета на [община] от 03.06.1996 г. е одобрено частично изменение на ЗРП за строителен техникум „В. Левски“ и общежитие на фирма „Домостроене“, като част от общежитие № 2 /извън процесната сграда/ е предвидена за жилищно строителство.
С протокол от 04.07.1996 г., подписан между представители на „Домостроене – инженеринг“ ЕАД, Строителен техникум „Васил Левски“ и СПТУ „К. Фичето“, е договорено общежитие No 2 и прилежащия терен от двора – 3 880 кв. м., да се предадат на „Домостроене – инженеринг“ ЕАД, което се задължава да разработи работен проект в две части /общежитието е разделено на две равни части по вертикална ос/ – първата част да бъде преустроена в жилища, а втората – в общежитие със самостоятелни санитарни възли, като след преустройството на частта за общежитие да бъде прехвърлена на Строителен техникум „В. Левски“.
По делото е установено, че преустройството на общежитието не е започнало към 26.09.1997 г., когато с решение No 611 на Агенция за приватизация е открита процедурата за приватизиране на „Домостроене – инженеринг“ ЕАД и е постановена забрана за разпореждане с имуществото му.
Преди това, със заповед No РД-………/16.01.1997 г. на министъра на териториалното развитие и строителство е увеличен капиталът на „Домостроене – инженеринг“ ЕАД чрез издаване на 15 373 броя нови поименни акции с номинална стойност 1 000 лева всяка, в резултат на внасяне в капитала му на правото на собственост върху общежитие № 2, част от което е и процесната сграда, и терен с площ 3 880 кв. м.
Въззивният съд приел, че с апортирането на общежитието в капитала на дружеството с изцяло държавно имущество е прехвърлена и собствеността му от държавата на търговското дружество. Заповедта е издадена на основание чл. 192 и чл. 193 ТЗ в предвидената от закона писмена форма, по предвидения ред и от компетентен орган – министъра на териториалното развитие и строителството, който упражнява правата на едноличния собственик на капитала в държавните предприятия – еднолични акционерни дружества с държавно имущество, в съответствие с чл. 15, т. 2 и чл. 10, ал. 1 и чл. 11 от Правилника за реда за упражняване правата на собственост на държавата в предприятията /отм./ и на база предоставеното със заповедта от 19.03.1996 г., допълнена на 24.07.1996 г., оперативно управление на дружеството върху тези държавните имоти. Увеличението на капитала с апортирането на общежитие № 2 и терен с площ 3 880 кв. м. със заповедта на министъра на териториалното развитие и строителство от 16.01.1997 г. е вписано в търговския регистър с решение от 21.02.1997 г. по ф. д. № 7637/1993 г. на Варненския окръжен съд. Апортирането е официално удостоверено и в специалната забележка по т. 15 в съставения на 17.01.1997 г. по реда на чл. 68 ЗДС /приложимата към този момент редакция от 1996 г./ акт за частна държавна собственост № …, одобрен от областния управител на В. област, в който е вписано, че имотът е включен в капитала на търговско дружество „Домостроене – инженеринг“ ЕАД на основание заповед № РД-………../19.03.1996 г. и заповед № РД…………./16.01.1997 г.
Въззивният съд приел, че към момента на прехвърляне на собствеността общежитието е било предоставено за стопанисване и управление на дружество с изцяло държавно имущество с оглед неговия предмет на дейност – за жилищно строителство и преустройство, и не е представлявало публична държавна собственост. За този извод съдът се позовал на чл. 2, ал. 2 ЗДС в сила от 01.06.1996 г. /в приложимата редакция от 1996 г./ и посочил, че общежитие № 2 не попада в нито една от посочените в разпоредбата хипотези, поради което и не е било публична държавна собственост и за него е съставен акт за частна държавна собственост от 21.02.1997 г. – за разлика от второто общежитие № 1 със същата площ и година на построяване, успоредно на бившето общежитие № 2, което е било преустроено в учебен корпус № 2 и ползвано от учебните заведения, актувано през 2003 г. като имот публична държавна собственост.
Въззивният съд обсъдил и съставените по реда на чл. 2, ал. 2, т. 2 ЗДС актове за публична държавна собственост № ………. от 10.07.2003 г. и № ……….. от 01.08.2003 г., с които са предоставени права върху посочените в тях имоти на Министерство на образованието и науката, съответно на ПГАГ „Кольо Фичето“ и на ПГСАГ „Васил Левски“, и приел, съобразно заключението на вещото лице А., че никой от описаните в тях имоти не е идентичен с процесната сграда. Последната не фигурира и в съставения на 21.03.2017 г. акт за публична държавна собственост № ………………
Въззивният съд приел също, че поетите от дружеството с протокола от 04.07.1996 г. задължения за реконструиране на общежитие № 2 в част за жилищна сграда и в част за общежитие и за прехвърляне на частта на общежитието обратно на Строителния техникум, както и посочването на това задължение в заповедта от 16.01.1997 г. на министъра на териториалното развитие и строителството за апортирането на имота в капитала на дружеството и в забележка към акта за частна държавна собственост от 17.01.1997 г., имат характер на облигационни такива и не касаят правото на собственост върху имота, придобито от търговското дружество.
Въззивният съд приел, че обстоятелствата по завеждането на имота в счетоводните книги на професионалната гимназия не са аргумент в подкрепа твърденията на ищеца за собствеността му, а освен това такова завеждане не е установено за спорното общежитие № 2 – в инвентаризационен опис и списък на материалните дълготрайни активи на ПГСАГ „Васил Левски“ от 2003 до 2016 г. /без 2009 г., за която няма опис/ фигурира общежитие № 1. Напротив, сградата на общежитие № 2 се води по баланса ответното дружество от 1997 г., като в тази насока са писмените доказателства и заключението на вещото лице П. по съдебно-счетоводната експертиза.
По делото е установено, че процедурата за приватизиране на дружеството е приключила през 2000 г. след продажбата на акции по реда на масовата приватизация и след сключване на договори за продажба на акции от 09.12.1998 г. и от 22.02.2000 г. с купувач. През 2003 г. е завършено преустройството и реконструкцията на едната част от бившето общежитие № 2 в 29 броя жилища, а останалата част, представляваща и процесната сграда, е реконструирана по-късно, въз основа на разрешение за строеж No …./26.03.2013 г. и е въведена в експлоатация на 21.12.2015 г.
Въз основа на горното въззивният съд приел, че ответникът „Домостроене – Инженеринг” АД е придобил собствеността върху процесната сграда, представляваща част от общежитие No 2, чрез апорта му през 1997 г. в капитала на дружеството, като въз основа на акт за частна държавна собственост No …/17.01.1997 г., заповеди No РД-…………../19.03.1996 г. и РД-………../16.01.1997 г. на министъра на териториалното развитие и строителството и приемо-предавателен протокол от 01.09.1997 г. се снабдил с констативен нотариален акт № …., том ….., рег. No ………., дело No …….. от 22.12.2009 г. за цялото общежитие № 2.
През 2016 г. дружеството се разпоредило с процесните апартаменти, с изключение на апартамент № …, за който е представил предварителен договор за продажба от 20.01.2017 г. с трето за спора лице. На 03.02.2016 г. с нотариален акт № ……… дружеството продало апартамент № …., ведно с принадлежащото избено помещение и 4.8438% ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху терена, на ответницата Р. Б. А.; на 04.02.2016 г. с нотариален акт № … продало апартамент № …, ведно с принадлежащото му избено помещение и 4.5781% ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху терена, на ответницата Д. А. Д.; на 12.02.2016 г. с нотариален акт № … продало апартамент № …, ведно с принадлежащото избено помещение и 3.4031% ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж, на ответниците И. Н. Ч. и И. Т. Ч.. Ответниците – купувачи на съответните имоти с договорите за продажба, обективирани в нотариални актове, са придобили собствеността им и ги владеят понастоящем.
Съобразно с всичко изложено въззивният съд заключил, че държавата не е собственик на процесните имоти на твърдяното основание, поради което исковете й по чл. 124 ГПК и чл. 108 ЗС са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
При този предмет на делото и тези мотиви на въззивния съд първият от поставените въпроси не обуславя допускане на касационното обжалване. Решение № 61/26.05.2014 г. по гр. д. № 7685/2013 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., на което касаторът се позовава, разрешава други въпроси: 1. кога държавният имот е предоставен на ведомство за изпълнение на функциите му по смисъла на чл. 2, ал. 2, т. 4 ЗДС като основание да притежава качеството на публична държавна собственост и 2. ползва ли се с обвързваща доказателствена сила удостоверяването в акта за държавна собственост относно публичния характер на собствеността в хипотезата, при която след съставяне на акта са настъпили обстоятелства, с оглед на които имотът е изгубил това си качество, но същите не са отразени в акта. Такива въпроси по настоящото дело не са поставяни и не са разрешавани от въззивния съд. Ето защо този въпрос не разкрива характеристиките на обуславящ изхода на спора съгласно постановките на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и по него не може да се допусне касационно обжалване. Освен това въпросът е намерил своето законодателно разрешение в чл. 10, ал. 2 и 3 от Закона за народната просвета /ЗНП- отм./, според които имотите, предоставени за ползване на държавните училища, са публична държавна собственост. С влизане в сила на Закона за предучилищно и училищно образование /ЗПУО/ това положение е запазено, като в чл. 302, ал. 1 е предвидено, че държавните и общинските недвижими имоти, предоставени за управление на държавните и общинските училища, детски градини и центрове за подкрепа за личностно развитие, са публична държавна, съответно публична общинска собственост. Макар да не се е позовал на тези разпоредби, въззивният съд е изходил от тяхното съдържание и е приел за публична държавна собственост второто общежитие № 1 /успоредно на спорното общежитие № 2/, което е било преустроено в учебен корпус № 2 и ползвано от учебните заведения, и именно поради това през 2003 г. е било актувано като имот публична държавна собственост.
Вторият поставен въпрос не кореспондира с данните по делото, по което е прието, че прехвърлянето на собствеността от държавата на търговското дружество е станало с апортирането на общежитието в капитала на дружеството с изцяло държавно имущество, след като преди влизането в сила на Закона за държавната собственост на 01.06.1996 г. имотът е преминал в оперативното управление именно на това дружество, т. е. не е бил предоставен на държавно училище и не е бил публична държавна собственост по критериите, въведени със Закона за държавната собственост /ЗДС/. Ето защо не може да се говори за разпореждане с имот- публична държавна собственост, което да е извършено при действието на ЗДС и поради това да е нищожно като противоречащо на чл. 7, ал. 1. Освен това с решението, на което касаторът се позовава – № 135/30.03.2010 г. по гр. д. № 206/2009 г. на ВКС, І-во г. о., касационното обжалване е допуснато по други въпроси, а именно за тълкуването на чл. 16, ал. 1 от ЗПКМ /отм./ – дали тази норма съставлява самостоятелно законово основание за възникване право на собственост за държавата директно и как се съотнася нейното действие към пар. 7, ал. 1, т.т. 3 и 4 ЗМСМА, уреждаща признаците, по които се отделят имотите – общинска собственост, от държавната собственост, как следва да се тълкува и какво е действието на чл. 2, ал. 2, т. 3 ЗДС в първоначалната й редакция, според която публична държавна собственост са държавните имоти и вещи, обявени по установения ред за паметници на културата от световно или национално значение. По настоящото дело такива въпроси не се поставят, поради което и не може да става дума за противоречие между въззивното решение и цитираната съдебна практика.
Третият въпрос е свързан с елементите от фактическия състав на придобивното основание по чл. 17а ЗППДОбП /отм./, които са изяснени в съдебната практика с характер на задължителна такава. Така, с т. 2Г на ТР № 4/2014 от 14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС е прието, че тези елементи са: държавата да е собственик на конкретно имущество; това държавно имущество да е било предоставено за стопанисване и управление на държавно предприятие и с акта на държавния орган за преобразуване на държавното предприятие в търговско дружество това имуществото да не е изрично изключено от имуществото, което се включва в капитала на търговското дружество. При наличието на тези предпоставки вещно-транслативният ефект настъпва по силата на самия акт за преобразуване на държавното предприятие в търговско дружество и от момента на възникване на това търговско дружество. В съответствие с тази съдебна практика въззивният съд е приел, че поетите от дружеството с протокола от 04.07.1996 г. задължения за реконструиране на общежитие № 2 в част за жилищна сграда и в част за общежитие и за прехвърляне на частта на общежитието обратно на Строителния техникум, както и посочването на това задължение в заповедта от 16.01.1997 г. на министъра на териториалното развитие и строителството за апортирането на имота в капитала на дружеството и в забележка към акта за частна държавна собственост от 17.01.1997 г., имат характер на облигационни такива и не касаят правото на собственост върху имота, придобито от търговското дружество. След като въззивното решение съответства на задължителната съдебна практика, то и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.
Четвъртият въпрос е поставен във връзка с приложението на чл. 54 ЗДС, според който безвъзмездно прехвърляне на собственост върху недвижим имот – частна държавна собственост, се извършва с решение на Министерския съвет по предложение на министъра на финансите /в първоначалната редакция/, а според изменението с ДВ, бр. 55 от 1997 г. – по предложение на министъра на регионалното развитие и благоустройството. Такъв въпрос по настоящото дело не е поставян, той не е част от предмета на спора и в този смисъл не е обусловил решаващия извод на съда, отразен в диспозитива на решението. Правоотношенията между страните са се развили при действието на Наредбата за държавните имоти от 1975 г. /отм./, като в съгласие с разпоредбата на чл. 94, ал. 1, т. 1 предаването на държавния имот, какъвто е било спорното общежитие № 2, за стопанисване и управление, е било извършено по решение на министъра на териториалното развитие и строителството, тъй като и двете държавни организации са били от системата на това министерство. Ето защо и по него не може да се допусне касационно обжалване.
На последно място в изложението касаторът поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК.
В решение № 15 от 06.11.2018 г. на Конституционния съд на РБ по конст. д. № 10/2018 г. е прието, че в приложното поле на предпоставката очевидна неправилност като отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационното обжалване, законодателят е включил всички пороци на въззивния акт, обуславящи неговата неправилност. Това налага разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт като касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК да бъде направено въз основа на обективни критерии.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В разглеждания случай тези предпоставки не са налице, а и касаторът не е обосновал защо според него обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно.
Ответниците не са претендирал присъждане на разноски по водене на делото във Върховния касационен съд и не са представили доказателства да са сторили такива.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 34/02.04.2019 г. по в. гр. д. № 94/2019 г. на Варненския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: