О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№589
София, 30.11.2018 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети ноември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА
ЕМИЛИЯ ДОНКОВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 2541 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. И. М., З. Ю. М. и В. Д. С. чрез пълномощника им адвокат П. Н. против решение № 43 от 27.04.2018 г., постановено по гр.д. № 272 по описа за 2017 г. на Окръжен съд-Силистра в частта, с която е потвърдено решение № 161 от 29.07.2016 г. по гр.д. № 551/2015 г. на Районен съд-Дулово за признаване за установено по отношение на Д. И. М., З. Ю. М. и В. Д. С., че П. С. А. е собственик на 2/4 ид.ч. и С. И. А. е собственик на ? ид.ч. в качеството им на наследници на Ф. А. И., починала на 27.12.1993 г. от поземлен имот с пл. № 185 в кв.15, представляващ по ПУП на [населено място], общ.Д., обл.С. от 1980 г. УПИ II-185 с площ 1230 кв.м. с участие на собствено дворно място от 1210 кв.м. и е отменен на основание чл.537, ал.2 ГПК нотариален акт за собственост по давностно владение № 99, том VII, рег. № 6668, дело № 107 от 2.11.2012 г. на нотариус рег. № 351, с който за собственици на имота са признати Д. И. М. и З. Ю. М.; обявен е за относително недействителен на основание чл.76 ЗН спрямо ищците С. И. А. и П. С. А. договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 82, том VIII, рег. № 7344, дело № 1162 от 5.12.2012 г. на нотариус рег. № 351, сключен между Д. И. М. и З. Ю. М. в качеството им на продавачи и В. Д. С. в качеството й на купувач и е допуснато извършването на съдебна делба на имота между съделителите и при права в съсобствеността: П. С. А. – 2/4 ид.ч., С. И. А. /С. И. А./ – ? ид.ч. и Д. И. М. – ? ид.ч.
П. С. А. и С. И. А. чрез пълномощника си адвокат Н. Д. са подали отговор на касационната жалба по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК, с който оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване и претендират възстановяване на направените разноски.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване съдът съобрази следното:
Въззивното производство се е развило по реда на чл.294 ГПК, след като предходно въззивно решение е отменено с решение № 189 от 29.11.2017 г. по гр.д. № 734/2017 г. на ВКС, I г.о. и делото е върнато за ново разглеждане с указания за даване възможност на страните за ангажиране на доказателства за спорния въпрос била ли е общата им наследодателка Ф. А. И. собственик на процесния имот.
След събиране на гласни, писмени доказателства и експертно заключение въззинният съд е приел за установено, че имотът е бил собственост на Ф. А. И. – в нотариални актове № 184 от 1981 г. и № 154 от 1981 г., касаещи съседни имоти, наследодателката е посочена при описание на границите им като собственик на процесния имот и свидетелите на ищците А. К. А. и Н. Н. А., както и свидетелят на ответниците Ш. Х. А. твърдят, че имотът е бил на баба Ф., като и самите ответници не са оспорили в отговора на исковата молба, че до 1975 г. имотът е бил на Ф. А. И., а са заявили, че са го завладели след този момент.
По отношение на заявеното от ответниците Д. И. М. и З. Ю. М. възражение за придобиване на собствеността по давност, съдът е обсъдил събраните гласни доказателства, както и установеното при огледа на имота от 31.03.2016 г., при който е констатирано, че е засят с люцерна и наличие на плодни дървета и бразда с дълбочина около 20 см, разделяща имота почти на две, изложил е съображения защо дава вяра на свидетелите А. К. А., Д. И. У. и Ю. А. К. и свидетеля на ответниците Ю. С. А., както и защо счита, че от показанията на свидетелите А. Г. А., Ф. А. Х., Ш. Х. А. и Ф. Р. В. не е ясно нито от кога и до кога ответникът Д. И. М. ползва самостоятелно имота, нито за какво време е отсъствал от селото и как е предоставил стопанисването н земята на брат си и при какви уговорки е било обработването от негова страна, както и защо показанията на последната група свидетели следва да се преценяват по правилата на чл.172 ГПК. Формирал е извод, че двамата братя са владели по равно процесния имот, което изключва и намерението за своене у ответниците. Единствено декларирането и плащането на данъци на имота, без да се взимат предвид всички останали данни по делото, не може да обоснове наличието на анимус за придобиване от страна на ответниците. Следва да се отбележи, че всички свидетели са категорични, че между страните не е имало никакви спорове относно ползването и собствеността на имота, вероятно до момента, в който ищците са узнали, че първите двама ответници са се сдобили с нотариален акт за наследствения имот и са се разпоредили с него в полза на третата ответница, което е станало повод за настоящия съдебен процес.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите поставят въпросите:
1) при поддържано становище, че Д. И. М. е установил фактическа власт /завладял/ целия имот от 1975/1982 г., приживе на наследодателката и го владее и до настоящия момент, то може ли той да придобие имота по давност и прилага ли се в случая презумпцията на чл.69 ЗС;
2) за значението на представения констативен нотариален акт за собственост от 2012 г. и какви факти, действия или поведение следва да докажат ищците, за да се приеме, че констатациите в нотариалния акт на ответницие са опровергани;
3) при делба на наследствен имот във всички случаи на първо място трябва да се установи, че общият наследодател е бил собственик на имота, а ако няма титул за собственост – че е бил владелец, чието владение е продължено от наследниците му и чрез присъединяване на отделните срокове на владение те са придобили собствеността върху имота;
4) допустимо ли е със свидетелстващи документи доказването на право на собственост върху определен имот, за което законът изисква нотариален акт – чл.18 ЗЗД.
Първият въпрос е обоснован с тезата на касаторите, че Д. И. М. е завладял имота и е неотносим към мотивите на съда, че липсва установено завладяване, а двамата братя са ползвали имота общо.
По втория въпрос се поддържа противоречие с ТР № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, тъй като въззивният съд не се е съобразил с тълкуването, че при оспорване на признато с акта право на собственост, тежестта за доказване се носи от оспорващата страна. С. противоречие не е налице, тъй като съдът не е формирал извод, че ответниците не са доказали осъщественото владение, довело до придобиване на удостоверените в констативния нотариален акт права, а че представените по делото доказателства установяват, че братята съвместно са ползвали имота, който факт опровергава констатациите за придобито от Д. И. М. и З. Ю. М. право на собственост по давност.
По третия въпрос се твърди противоречие на въззивното решение с посочените решения на ВКС и на ВС на РБ. Твърдяното противоречие не се констатира, тъй като разрешението по решение № 1370 от 13.01.2009 г. по гр.д. № 5708/2007 г., IV г.о. е дадено по спор между лице, което е било взискател по изпълнително производство и на което е възложен имота и длъжника по изпълнението, който впоследствие се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост по наследство, а тълкуването по решение № 64 от 22.07.2014 г. по гр.д. № 6757/2013 г., II г.о. е по иск за делба на движими вещи. Липсва и противоречие с решение№ 131 от 4.11.2015 г. по гр.д. № 2393/2015 г., II г.о., което дава тълкуване, че при спор е необходимо при предявяване на иска да е ясно на какво основание е възникнала съсобствеността и при липса на твърдения на какво основание наследодателят е придобил собствеността исковата молба е нередовна, тъй като в случая при предходното разглеждане на делото от касационния съд не само не е констатирана нередовност на исковата молба, а и са дадени указания за събиране на доказателства за установяване собствеността на Ф. А. И.. Въззивното решение съответства на разрешението в решение № 996 от 4.01.1995 г. по гр.д. № 878/94 г. на ВС на РБ, I г.о., в което е прието, че принадлежността на имот към наследството може да се докаже с удостоверение или други писмени доказателства за наследствените имоти или с гласни доказателства, като именно в съответствие с тази практика съдът е ценил свидетелските показания и представените косвени писмени доказателства, установяващи притежаваното от общата наследодателка право на собственост.
Отговорът на четвъртия въпрос е даден в цитираната от касаторите и посочена по-горе съдебна практика, че принадлежността на правото на собственост може да се докаже не само с нотариален акт, а и с други доказателства.
В обобщение не е налице основание по чл.280 ГПК и не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
Касаторите следва да възстановят направените от ответниците по касационната жалба разноски в размер на 500.00 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат Н. Д..
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 43 от 27.04.2018 г., постановено по гр.д. № 272 по описа за 2017 г. на Окръжен съд-Силистра.
ОСЪЖДА Д. И. М., З. Ю. М. и В. Д. С., тримата с адрес: [населено място], [улица] да заплатят на С. И. М., [населено място], [улица] П. С. А., [населено място], [улица], двамата със съдебен адрес: [населено място], [улица], вх.Б, ет.1, ап.2, адвокат Н. Д. разноски по повод касационната жалба в размер на 500.00 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: