О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 59
С., 23.01.2012 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.879 по описа за 2011г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
С решение от 18.05.11г. по гр.д.№1963/06г. на Софийски градски съд, постановено при повторно разглеждане на делото от въззивната инстанция, е било оставено в сила решението от 26.07.98г. по гр.д.№430/1993г. на Софийския районен съд, в частта, с която е бил отхвърлен предявеният иск по чл.7 от ЗВСОНИ за установяване нищожност на договор от 30.04.1963г. за покупко-продажба на апартамент, находящ се в [населено място], [улица], втори надпартерен етаж.
Въззивният съд е приел, че оспорената продажба е осъществена при действието на Н. /отм./. Към момента на извършването и купувачите М. Р. и О. Р. са имали качеството на наематели на процесното жилище. М. Р. е бил наемател заедно с баща си С. Р., съгласно наемен договор от 27.04.49г., след сключването на който е встъпил в брак с О. Р.. Обстоятелството, че след сключването на брака съпругата му О. е придобила таванско помещение с площ от 39 кв.м., състоящо се от две жилищни стаи и сервизни помещения, не е било пречка за осъществяване на оспорената продажба. От една страна тези тавански стаи са били продадени преди да се закупи процесното жилище. Но дори собствеността върху тях да бе запазена, те не са били пречка за закупуване на спорния апартамент. Този апартамент се е състоял от две стаи, кухня и сервизни помещения. Семейството на М. Р. е било шестчленно и се е състояло от него, съпругата му, двете им деца и неговите родители. Всички те са били нуждаещи се граждани по смисъла на чл.7, ал.2 от Н.. Притежаваното от О. Р. таванско помещение е имало само две стаи, които са били недостатъчни за шестчленното семейство, за което са били необходими поне три стаи, съгласно нормите на чл.8, б.”в” от ЗН от 1947г. /отм./. Добавен е аргумент, че целта на чл.7, ал.2 от Н. е била не да разделя семейства, а да задоволява жилищните им нужди. Затова не е приет доводът на ищците, че притежаваното от О. Р. жилище е било достатъчно за жилищните нужди само на купувачите и двете им деца.
Касационна жалба срещу въззивното решение са подали ищците – С. И. И., като правоприемник на починалия в хода на делото И. В. В., наследник на починалата по време на производството Маргарита Е. В.; Л. Й. В., правоприемник на починалия в хода на делото И. В. В.; А. Г. Н.-В., като наследник на починалия по време на производството В. В.; и В. В. В., като наследник на починалия В. В.. Те поддържат оплакване, че въззивният съд не изпълнил указанията на ВКС, дадени с отменителното решение, които са задължителни, и по този начин е действал в противоречие с практиката на ВКС – решение №24 от 18.03.09г. по гр.д.№528/07г. на ІV ГО; решение №750 от 04.11.10г. по гр.д.№1794/09г. на І ГО; решение №644 от 13.12.07г. по т.д.№327/07г. на ТК, І ТО. На следващо място – като не преценил всички доказателства, които са съществени за правилното разрешаване на спора по делото, въззивният съд действал в противоречие с практиката по чл.188, ал.1 от ГПК /отм./ – решение №1284 от 17.11.08г. по гр.д.№6328/07г. на V ГО, решение №1498/06.03.09г. по гр.д.№27/08г. на V ГО. И на последно място – като постановил решението при неизяснена фактическа обстановка, въззивният съд действал в противоречие с решение №80 от 26.02.09г. по гр.д.№119/08г. на ІІ ГО; решение 467/20.10.09г. по гр.д.№1653/08г. на ІІ ГО. В касационната жалба са изложени подробни мотиви какви указания на ВКС не са изпълнени от въззивния съд според жалбоподателите, както и кои доказателства не са обсъдени и кои факти не са изяснени.
Ответникът в производството В. М. Р., лично и в качеството му на наследник на ответниците М. Р. и О. Р., оспорва жалбата. Счита, че тя не следва да се допуска до разглеждане по същество.
Столична община, представлявана от кмета на общината и държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, не вземат становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение приема, че не са налице сочените основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Обжалваното решение не противоречи на практиката на ВКС по първия процесуалноправен въпрос – за задължението на въззивния съд, разглеждащ делото при условията на чл.218з от ГПК/отм./, сега чл.294 от ГПК, да се съобрази с указанията в отменителното решение на ВКС.
В настоящия случай делото е било върнато от ВКС за ново разглеждане за изясняване на обстоятелството дали притежаваният от О. Р. таван е имал характер на самостоятелно жилище и дали той е задоволявал жилищните нужди на нейното семейство. Това обстоятелство според предходния състав на Върховния съд е от значение за преценката дали купувачите са били нуждаещи граждани по смисъла на чл.7, ал.2 от Н.. Тези указания са били спазени от въззивния съд, който при новото разглеждане на делото изцяло ги е съобразил. Макар да не е посочил изрично в решението си, че въпросният таван е имал характер на самостоятелно жилище, въззивният съд е приел този факт, като е разгледал какво е отражението му към оспорената покупко-продажба на процесния апартамент. Развити са съображения, че и без да е бил продаден таванът, семейството на купувачите, включително децата и възходящите, е било нуждаещо се, тъй като двете стаи от тавана не са достатъчни за задоволяване на жилищните му нужди. Изводът, че при отчитане на жилищните нужди следва да се съобрази броят на членовете на семейството като цяло, съответства на чл.7, ал.2 от Н. и на практиката по прилагането му – т.е. че следва да се отчетат и нуждите на живеещите заедно със семейството възходящи. Не е вярно твърдението на жалбоподателите, че въззивният съд е имал задължение да тълкува нормата на чл.5, ал.2 от Н. и да прецени дали не е била нарушена, тъй като такива указания липсват в отменителното решение на ВКС. Напротив, в него е казано, че в качеството си на наематели, те ползват привилегията на Н. и затова съдът следва да провери само дали са отговаряли на изискването да бъдат нуждаещи се по смисъла на тази наредба.
Обжалваното решение не противоречи на практиката на ВКС и по останалите два процесуалноправни въпроса – за задължението на въззивния съд да обсъди всички относими и допустими доказателства по делото в тяхната взаимна връзка, както и за задължението да изясни всички факти, от които произтича спорното право.
В настоящия случай съдът е спазил изискването на чл.188, ал.1 от ГПК /отм./. Макар доказателствата да не са подробно обсъдени, съдът е извел от тях всички факти, които са от значение за правилното решаване на правния спор. Фактът, че купувачът М. Р. е бил наемател на процесното жилище се установява от съвкупната преценка на всички доказателства по делото. От една страна в договора за наем е посочено, че наемател е бащата С. Р., както и неговият син /без посочено име/. По делото няма никакви данни това отбелязване да важи за другия син на С. – С.. Напротив, в договора за наем е посочено, че въпросният син е юрисконсулт, какъвто е бил именно М., видно от данните по преписката за продажба. Именно семейството на М. е живяло в процесния апартамент, то е подало и молба за закупуването му. Всички тези доказателства в тяхната връзка сочат, че именно М. е синът, за който се отнася договорът за наем. Обстоятелствата, които според жалбоподателите водят до извод за нищожност на наемния договор /относно броя на настанените лица и броя на помещенията/ не са от значение за изхода на правния спор, тъй като са извън предмета на делото, очертан с основанието на предявения иск, което не включва твърдения за нищожност на наемния договор. Затова необсъждането им от въззивния съд не е в противоречие с практиката на ВКС по чл.188, ал.1 от ГПК /отм./. Независимо от това – нанесените зачерквания в договора и увеличаване на стаите, за които се отнася настаняването, се свързва с настъпилата промяна в обстоятелствата – сключването на брак от единия наемател, при което в жилището вече има две семейства, за които се полагат две отделни стаи. На следващо място – по делото няма данни за прекратяване на наемния договор след закупуване на друго жилище от О. Р., затова сам по себе си фактът на закупуване на тавана не се е отразил върху съществуването на наемното правоотношение. И на последно място – писмо изх.№П-42/62 от 14.03.62г. няма самостоятелно доказателствено значение относно отбелязването в него за броя на членовете на семейството на купувачката О. Р., както и за задоволената и жилищна нужда, при положение че самата наредба, по която е извършена продажбата, зачита и жилищните нужди на възходящите на съпрузите, които живеят с тях. Затова липсата на подробно обсъждане на това писмо не нарушава чл.188, ал.1 от ГПК /отм./ и практиката по прилагането му.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 18.05.11г. по гр.д.№1963/06г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: