6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№59
гр. София, 29.01.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1826 по описа за 2017г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] и Г. И. М., [населено място], представлявани от адв. И. Н., срещу решение № 40 от 16.03.2017г. по т.д. № 6/2017г. на Апелативен съд Велико Т., с което е потвърдено решение № 188 от 03.12.2014г. по т.д. № 223/2013г. на Плевенски окръжен съд в частта, с която е прието за установено по реда на чл.422 ГПК съществуването на вземане на [фирма] към Г. И. М. и [фирма] – като солидарни длъжници – в размер на 53 063,57 евро по запис на заповед № 84154/01.08.2008г., ведно със законната лихва върху тази сума от 09.07.2013г. до окончателното изплащане, за което вземане е издадена заповед № 2120 от 10.07.2013г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 3585/2013г. на Плевенски районен съд, както и в частта за разноските. С въззивното решение касаторите са осъдени да заплатят на [фирма] разноски в размер на 10 994,50 лева, направени пред въззивната и пред касационната инстанция.
Касаторите поддържат, че обжалваното решение е неправилно. Считат, че от приетите по делото съдебно-графически експертизи не се доказва по несъмнен начин подписът, положен върху договора за финансов лизинг и върху записа на заповед, да е на касатора Г. М., а напротив – установява се, че подписът е прост и лесно може да бъде подправен. Излагат довод за неправилност и на извода на въззивния съд за неоснователност на възражението, че не е доказано изпълнение на процесния договор от страна на ищеца, като сочат, че по делото не са представени доказателства за предоставяне на лизингополучателя на лизинговия автомобил и пълномощно, с което той да се легитимира пред органите на МВР и трети лица. Твърдят, че лизинговият автомобил е върнат на лизингодателя от трето лице, а не от лизингополучателя, както и са ангажирани доказателства, установяващи ползването на лизинговия автомобил от трето лице след смъртта на лизингополучателя. Считат за неправилен и извода на въззивния съд, че договорът за лизинг е прекратен предсрочно по вина на лизингополучателя, както и че прекратяването е настъпило с връщането на автомобила, като сочи, че договорът е бил прекратен със смъртта на лизингополучателя и заличаването му от търговския регистър. Поради това поддържат, че лизингодателят няма право да претендира заплащане на лизингови вноски и лихви, както и други разходи, а може да търси единствено предвидената в чл.30, ал.1, б. „в“ от договора неустойка. Сочат, че въззивният съд е приел за неоснователен и довода за неспазване на срока по чл.147, ал.1 ЗЗД, като не е изложил мотиви в тази насока. Излагат и твърдения за неправилност на извода, че с продажбата на лизинговия автомобил са били погасени част от лизинговите вноски, както и че се дължат суми за застраховки, наложени глоби и данъци, като сочат, че не са представени доказателства за заплащане на застрахователни премии и че в договора няма задължение за лизингополучателя за плащане на местен данък за автомобила. По отношение на наложените глоби сочат, че нарушенията са извършени, след като лизингополучателят вече е бил починал, както и че не са представени доказателства за заплащане на глобите. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите твърдят наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК и поддържат, че въззивният съд се е произнесъл по важни материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, както и че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Сочат следните правни въпроси:
1. Приложим ли е чл.147 ЗЗД към менителничното поръчителство по Търговския закон? Касаторите твърдят, че въпросът е решен в противоречие с решение № 149 от 05.11.2010г. по т.д. № 49/2010г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 5 от 02.02.2012г. по т.д. № 75/2011г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 173 от 12.01.2011г. по т.д. № 901/2009г. на ВКС, ТК, I т.о. В тази връзка излагат съображения, че при липсата на самостоятелен характер на записа на заповед, издаден като обезпечение по конкретна каузална сделка, а именно – по договор за финансов лизинг, по която е налице договорно поръчителство, по отношение на поръчителството по процесния запис на заповед е приложимо възражението, направено на основание чл.147, ал.1 ЗЗД.
2. Налице ли е изпълнение на задълженията на лизингодател по чл.6 от договора за финансов лизинг да предаде на лизингополучателя лизинговия обект, независимо че по делото няма представен приемо-предавателен протокол?
3. Развален или прекратен е договорът за финансов лизинг и към кой момент? Може ли да се счита, че договорът за финансов лизинг се прекратява с връщане на лизинговия автомобил?
Твърдят, че последните два въпроса са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото и излагат доводи за неправилност на изводите на въззивния съд във връзка с тях.
Ответникът по касация [фирма] оспорва касационната жалба. Релевира възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, тъй като не е изложена ясна и точна формулировка на правните въпроси, от значение за изхода по конкретното дело. Сочи, че по първия поставен въпрос ВКС се е произнесъл в отменителното си решение по настоящото дело, а посочените от касаторите решения разглеждат различни въпроси. По отношение на останалите въпроси счита, че са с неясна и непрецизна формулировка и че касаторите по никакъв начин не са обосновали по какъв начин същите са свързани с точното прилагане на закона и за развитието на правото. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
С решение № 216 от 03.01.2017г. по т.д. № 3204/2015г. на ВКС, ТК, I т.о. е отменено постановеното при предходното разглеждане на делото от въззивния съд съдебно решение в частта, в която са отхвърлени предявените искове по чл.422 ГПК за установяване на вземане в размер на 53 063,57 евро, ведно със законната лихва от 09.07.2013г., на основание запис на заповед от 01.08.2008г. и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Касационно обжалване е било допуснато по въпроса: „Приложим ли е чл.147 ЗЗД към менителничното поръчителство по ТЗ?“ С решението е възприета създадената по въпроса постоянна съдебна практика и е даден отговор, че погасяването на поръчителството на основание чл.147, ал.1 ЗЗД не предпоставя погасяване и на задължението на авалиста, независимо че авалът, аналогично на даденото поръчителство от същото лице, обезпечава същото каузално правоотношение.
При повторното разглеждане на делото въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната му част, след като е съобразил дадените в отменителното решение на ВКС указания, е събрал доказателства във връзка с направеното оспорване на подписа на Г. М., действащ лично и като управител на [фирма], положен върху процесния запис на заповед, и е приел за безспорно установена чрез допуснатата във въззивното производство тройна съдебно-графологична експертиза автентичността на подписа.
С оглед въведените от ответника възражения, основани на конкретното каузално правоотношение, във връзка с което е издаден записът на заповед, въззивният съд е приел за безспорно установено, че записът на заповед е издаден за обезпечаване на точното изпълнение на задължението за заплащане на дължимите суми по договор за финансов лизинг от 01.08.2008г., сключен между ищеца и трето лице – лизингополучател, като ответниците са поръчители по договора. Счел е за неоснователни доводите, че ищецът не е изпълнил задължението си по чл.6 от договора да предаде на лизингополучателя лизинговия обект, като е посочил, че независимо от липсата на представен протокол съгласно изискването на чл.6, ал.2, предаването на автомобила се установява и от други обстоятелства, установени по делото – плащането на първоначалните вноски от страна на лизингополучателя и връщането на автомобила през 2012г. от неговия син. Приел е за установено и неизпълнението на задължението на лизингополучателя по чл.5, ал.1 от договора за заплащане на дължимите лизингови вноски, като се е позовал на заключението на СИЕ, според което след 20.08.2009г. лизингополучателят е спрял плащането на лизингови вноски и неплатената част от главницата е 81 092,04 лева. Препратил е към мотивите на първоинстанционния съд за дължимост и на сумата 3 942,81 евро, основан на събраните доказателства и СИЕ, представляващи платени застрахователни премии, данък за автомобила и фишове за глоби, които съгласно чл.12, ал.2 от договора са за сметка на лизингополучателя. Приел е, че просрочената възнаградителна лихва за периода до 04.01.2013г. е в размер на 14 979,81 лева, равняващи се на 7 659,06 евро, и е счел за неоснователено възражението за погасяване по давност на лихвата за периода до 09.07.2010г. Въззивният съд е приел, че договорът е бил прекратен на 01.10.2012г. с връщане на лизинговия автомобил от сина на лизингополучателя, поради което и на основание чл.35, ал.2 от договора са дължими всички лизингови вноски до този момент. Счел е за необоснован акцента, който ответникът поставя върху начина на преустановяване на договорната връзка – чрез разваляне на основание чл.32 или чрез прекратяване, като е посочил, че съгласно чл.35, ал.2 от договора и в двата случая се дължи пълно заплащане на всички лизингови вноски до датата на прекратяването. Посочил е, че през декември 2012г. автомобилът е бил продаден от лизингодателя за сумата 77 283,83 лева, с която са погасени задължения за лихви, неустойки и застраховки, данъци и такси. Счел е за неоснователни и доводите за неспазване на срока по чл.147, ал.1 ЗЗД, съображения за което са изложени подробно в отменителното решение на ВКС.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият материалноправен въпрос е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, но е разрешен от него в съответствие с постановеното по делото по реда на чл.290 ГПК отменително решение на ВКС след допуснато касационно обжалване по същия въпрос. Не е налице соченото от касаторите допълнително основание по чл.2801, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въпросът е разрешен в съответствие с формираната постоянна съдебна практика – решение № 120 от 30.07.2010г. по т.д. № 988/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 11 от 11.03.2013г. по т.д. № 234/2012г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 17 от 21.04.2011г. по т.д. № 213/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 26 от 24.04.2014г. по т.д. № 1027/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 2 от 12.08.2014г. по т.д .№ 984/2012,г. на ВКС, ТК, II т.о.. Посочените от касаторите в изложението им решение № 149 от 05.11.2010г. по т.д. № 49/2010г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 5 от 02.02.2012г. по т.д. № 75/2011г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 173 от 12.01.2011г. по т.д. № 901/2009г. на ВКС, ТК, I т.о. са постановени по други правни въпроси и не съдържат отговор на формулирания обуславящ изхода на настоящото дело материалноправен въпрос.
Вторият и третият материалноправни въпроси са обсъждани от въззивния съд, но по отношение на тях не е налице поддържаното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Според указанията в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК предполага произнасянето на Върховния касационен съд по разрешения в обжалвания акт правен въпрос да допринася за промяна на неправилна съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия или за създаване на съдебна практика по прилагането на непълни, неясни или противоречиви закони. В настоящия случай касаторите само формално са се позовали на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, без да обосноват защо считат, че отговорът на въпросите е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. От друга страна, разрешаването на въпросите е обусловено от конкретните факти по делото – от клаузите на договора и от събраните по делото доказателства. Следва да се посочи още, че третият въпрос в първата му част има характера на фактически, а не на правен въпрос. Във втората му част въпросът не съответства на мотивите на въззивния съд, който е приел, че във всички случаи до връщането на лизинговия автомобил се дължи заплащане на лизингови вноски, с оглед на което е без значение дали договорът е развален или прекратен.
При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски. На ответника следва да бъдат присъдени направените в настоящото производство разноски в размер на 4 372,20 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 40 от 16.03.2017г. по т.д. № 6/2017г. на Апелативен съд Велико Т..
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], ет.2, ап.4 и Г. И. М., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ет.2, ап.4, съд. адрес: [населено място], [улица], ет.1, ап.2, адв. И. Н. да заплатят на [фирма], ЕИК[ЕИК], съд. адрес: [населено място], [улица], ет.7, адв. Н. Д. сумата 4 372,20 лева /четири хиляди триста седемдесет и два лева и двадесет стотинки/ – разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: