2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 59
София, 31.01.2019 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на пети декември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1779/2018г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Би Си Си 1997” ООД, гр. Велико Търново (с предишно фирмено наименование „Би Си Си Хандел” ООД) срещу решение № 22 от 13.02.2018 г. по в. т. д. № 225/2017 г. на Великотърновски апелативен съд, потвърждаващо постановеното от Великотърновски окръжен съд решение № 111 от 27.03.2017 г. по т. д. № 86/2016 г. в обжалваната му част, с която дружеството-касатор е осъдено да заплати на Държавно предприятие „Фонд Затворно дело”, гр. София сумата 416 623.46 лв., представляваща цена на доставено краве мляко по договор за доставка от 01.04.2011 г. в периода м. 07.2011 г. – м. 07.2012 г. и за заплащане на разходите за поддръжка на хладилната техника и доилната инсталация, за осеменителен материал, консумативи за поддръжка хигиената на млякото и за изследване на качеството му, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 15.06.2016 г., както и сумата 127 094.47 лв., представляваща обезщетение за забава върху дължимата главница в размер на законната лихва за периода от 16.06.2013 г. до датата на завеждане на исковата молба – 16.06.2016 г.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо поради обстоятелството, че въззивният съд се е произнесъл по един иск, като е присъдил общо сумата 416 623.46 лв., независимо от приетото от него наличие на две различни правоотношения – това за заплащане цената на млякото, основано на договора за доставка на мляко от 01.04.2011 г. и това за поемане разходите за поддръжка на хладилната техника и на доилната инсталация, за осеменителен материал, консумативи за поддръжка хигиената на млякото и за изследване на качеството му, което обосновава съответно наличието на два отделни иска за претенциите за неизпълнение на всяко от тях.
В касационната жалба са развити подробни съображения и за неправилност на обжалвания акт на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Поддържа се, че въззивният съд не е изложил свои задълбочени мотиви по заявените във въззивната жалба оплаквания, а е повторил накратко мотивите на първата инстанция; че е тълкувал превратно доказателствата и не е съобразил част от тях (за извършено частично плащане по две от процесните фактури); че е допуснал противоречие между фактическите и правните си изводи относно основанието, от което произтичат задълженията за претендираните суми. Според касатора, решаващият състав неправилно е приложил материалния закон по отношение погасителната давност за вземането за главница, като е приел, че в случая не се касае за периодични доставки и поради това е приложима общата 5-годишна, а не кратката 3-годишна давност. Несъгласие изразява и с извода, че процесният договор не е срочен, както и досежно момента, от който вземането за цената е станало изискуемо. Релевира изрично оплакване и срещу преценката на въззивния съд за недоказаност на вземанията, с които е направено възражение за прихващане.
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. С каква давност се погасяват вземанията за доставка на сурово краве мляко; 2. Договорът за доставка на сурово краве мляко договор с периодично изпълнение ли е или е договор с продължително изпълнение; 3. Споразумение, в което няма индивидуализация, на дълга по основание и размер, представлява ли признание на дълга; 4. Може ли съдът без да извърши тълкуване на отделните договорни уговорки във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, без да се вземе предвид целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, да подмени волята на страните като приеме, че договорът е безсрочен вместо срочен; 5. Как следва да бъде определено дали един договор е срочен; 6. Длъжен ли е съдът да се произнесе по всеки един от обективно кумулативно съединените претенции в зависимост от твърденията, изложени в исковата молба; 7. Следва ли осъдителни претенции за заплащане, основани на няколко самостоятелни договора между двама търговци в един спорен период, да се приемат за разглеждане като няколко обективно съединени иска с отделна цена на всеки от тях; 8. Длъжен ли е съдът да обсъди събраните по делото доказателства, извършвайки съпоставка на доказателствения материал с фактите по спорното материално право, като се произнесе по всички искания, възражения и доводи на страните в рамките на предмета на делото и да изложи правните си доводи; 9. Задължен ли е въззивният съд да произнесе собствени мотиви във въззивното производство, ако приема мотивите на първоинстанционния съд; 10. Ако въззивният съд е изложил единствено декларативни мотиви, въззивното решение счита ли се за надлежно мотивирано; 11. Задължен ли е въззивният съд, съгласно чл. 236, ал. 2 ГПК, да обсъди всички доводи и възражения на страната във въззивната й жалба и да изложи свои собствени решаващи мотиви по предмета на спора, като не допуска противоречие между фактически и правни мотиви от една страна, и от друга – противоречие между мотиви и диспозитив”.
По отношение на така поставените въпроси касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдението, че са решени в противоречие с практиката на ВКС, съответно: Тълкувателно решение № 122 от 01.12.1986 г. на ОСГК на ВС и Тълкувателно решение № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС (за първите два въпроса); решение № 100 от 20.06.2011 г. по т. д. № 194/2010 г. на ІІ т. о. (за третия въпрос); решение № 167 от 26.01.2012 г. по т. д. № 666/2010 г. на І т. о., решение № 115 от 01.11.2010 г. по т. д. № 939/2009 г. на І т. о., решение № 89 от 17.07.2009 г. по т. д. № 523/2008 г. на ІІ т. о., решение № 16 от 28.02.2013 г. по т. д. № 218/2012 г. на ІІ т. о. и решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ІV г. о. (за четвърти и пети въпрос); решение № 17 от 24.03.2011 г. по т. д. № 382/2010 г. на І т. о., определение № 114 от 04.03.2014 г. по т. д. № 2401/2013 г. на ІІ т. о., определение № 495 от 12.06.2012 г. по ч. т. д. № 357/2012 г. на т. о., определение № 123 от 12.03.2015 г. по т. д. № 1448/2014 г. на ІІ т. о. и решение № 208 от 25.02.10`0 г. по т. д. № 635/2008 г. на ІІ т. о. (за шести и седми въпрос); т. 3 от ППВС №1/53 г. на ВС, решение № 91 от 21.04.2016 г. по гр. д. № 4497/2015 г. на ІІІ г.о., решение № 24 от 28.01.2010 г. на І г. о. и решение № 331 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г. на ІV г. о. (за осми, девети и десети въпрос) и решение № 187 от 07.07.2016 г. по гр. д. № 1332/2015 г. на ІV г. о. (за въпрос № 11). За последния въпрос бланкетно е заявено и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК, без да е конкретизирано коя от трите предвидени в него хипотези се твърди, че е осъществена.
Ответникът по касация – Държавно предприятие „Фонд Затворно дело”, гр. София – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение като неоснователна, по съображения, изложени в писмен отговор от 28.06.2018 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че: Между страните са установени трайни търговски отношения, основани на два договора за доставка на сурово краве мляко от 23.09.2010 г. и от 01.04.2011 г.; В изпълнение на втория договор, ищцовото предприятие е доставило на ответника 490 575 литра мляко в периода от 01.04.2011 г. до 31.03.2012г. и 182 651 литра в периода от 01.04.2012 г. до 31.07.2012 г.; За доставеното мляко, а също и за разходите за поддръжка на хладилната техника и доилната инсталация, за осеменителен материал, консумативи за поддръжка хигиената на млякото и за изследване на качеството му са издадени фактури, които са отразени в счетоводството и на двете страни; По част от фактурите ответникът е извършил плащане на цената; Със споразумение от 06.07.2012 г. страните са приели, че по двата договора ответното дружество дължи на ДП „Фонд Затворно дело” сумата 523 217.67 лв. (с ДДС), конкретно посочена във фактурите, описани в Приложение № 1, представляващо неразделна част от споразумението; С последващо споразумение от 03.12.2015 г. е прието, че дължимата по сключените между страните два договора сума възлиза на 456 623.46 лв. (с ДДС) съгласно фактурите, описани в Приложение № 1 към споразумението; Предмет на двете споразумения са и сумите по фактурите за дължими от ответника разходи във връзка с производството на млякото; Ответникът е извършил частично плащане по тези споразумения, съответно сумата 134 500 лв. – по първото споразумение и сумата 42 000 лв. – по второто.
При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е направил извод, че претенциите на ищеца за главница, включваща стойността на доставеното мляко и разходите във връзка с производството му, са изцяло основателни. Неизпълнението на задълженията на ответника за сумата 416 623.46 лв. е счетено за доказано от неоспореното заключение на изслушаната по делото счетоводна експертиза. С оглед на това, съдът е преценил за дължима и съответната законна лихва за забава върху неплатените суми по главницата за периода от настъпване на падежа на сумата по всяка от фактурите до датата на исковата молба, възлизаща общо на 183 406.97 лв. След тълкуване на неясната уговорка в т. 9 от процесния договор за доставка от 01.04.2011 г. по реда на чл. 20 ЗЗД, е приел, че забавата на длъжника е настъпила след изтичане на 15 дни от датата на издаване на всяка от фактурите.
Като неоснователно съдът е счел възражението за погасяване по давност на вземанията за главница. Приел е, че доколкото процесният договор е с продължително, а не с периодично изпълнение, то за вземанията по него е приложима общата 5-годишна, а не специалната 3-годишна давност. Отделно от това, според решаващия състав давността е била прекъсната със сключените между страните две споразумения от 2012 г. и от 2015 г., с които ответникът е признал задълженията си към ищеца. За частично основателно е преценил само възражението за погасяване на вземанията за лихви, за които приложимата 3-годишна давност по чл. 111, б. „в” ЗЗД е изтекла за периода, предхождащ три години преди датата на исковата молба, т. е. вземанията за периода преди 15.06.2013 г., възлизащи на сумата 56 201.23 лв.
Решаващият състав не е уважил и направеното във въззивната жалба възражение за недопустимост на първоинстанционния акт поради това, че в него съдът се е произнесъл с един общ диспозитив, а не с отделни диспозитиви по всеки от предявените 48 иска, като се е аргументирал с факта, че отношенията между страните са основани на един договор.
Въззивният съд изцяло е споделил извода на първата инстанция и досежно направеното от ответното дружество възражение за прихващане по съображения, че твърдението му за претърпени вреди и пропуснати ползи в резултат от неизпълнение на задълженията на ищеца по процесните договори за доставка на мляко е недоказано.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Поставените от касатора въпроси – както материалноправните, така и процесуалноправните, не отговорят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК да са обуславящи за изхода на конкретното дело в смисъла на това понятие, разяснен в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. По-конкретно:
По отношение на първите два въпроса, касаещи характера на процесния договор като такъв за периодично изпълнение и съответно приложимата към произтичащите от него вземания погасителна давност, изводът за липса на общата предпоставка следва от обстоятелството, че отговорът на тези въпроси е обусловен изцяло от съдържанието на сключения между страните договор за доставка на сурово краве мляко, т. е. от конкретните уговорки за начина, по който ще се осъществяват доставките. Или, отговорът на въпросите е предпоставен от обсъждането и тълкуването на процесния договор като доказателство по делото, което, с оглед указанията в цитираното тълкувателно решение, лишава същите от обуславящия им характер.
Третият въпрос, свързан с признанието на дълга, съдържа твърдението на самата страна, че процесните споразумения „нямат индивидуализация на дълга по основание и размер”, което е в противоречие с приетото от въззивния съд, че вземанията на ищеца са индивидуализирани по основание и размер във фактурите, приложени към всяко от двете сключени между страните споразумения. А дали така направеният извод от решаващия състав съответства на доказателствата, това е въпрос, който е относим към обсъждането на същите и следователно не може да обоснове допускане на касационния контрол.
Характер на обуславящи нямат също въпроси № 4 и № 5 – петият въпрос е поставен само теоретично, а четвъртият въпрос представлява в действителност оплакване за неправилно тълкуване на процесния договор относно това дали е срочен или не, т. е. въпросът обективира несъгласието на страната с извода на съда, формиран въз основа на извършеното от него тълкуване.
Оплаквания за неправилност на обжалвания акт поради допуснати съществени процесуални нарушения представляват по своята същност и процесуалноправните въпроси, касаещи мотивирането на акта (въпроси № 8 – № 11). Освен това, съдържащото се в тях твърдение, че въззивният съд не е изложил собствени мотиви и че изложените от него мотиви са „декларативни”, не отговаря на действителността – към съдебното решение са изготвени 15 страници мотиви, в които решаващият състав е изложил конкретни съображения по всички заявени от страните доводи и възражения и е обсъдил задълбочено относимите към всеки от спорните въпроси доказателства.
Настоящият състав намира, че значими за изхода на делото и съответно за преценката по чл. 280, ал. 1 ГПК се явяват единствено въпроси № 6 и № 7, свързани с твърдението на касатора за недопустимост на обжалваното решение поради произнасянето на съда с един диспозитив въпреки констатацията му, че между страните съществуват няколко, а не само едно правоотношение.
Действително, както първоинстанционният, така и въззивният съд са приели, че вземанията за сумата по главницата – за цената на доставено сурово краве мляко и за разходите във връзка с производството му – произтичат от различни договори, като обаче не са разграничили същите в диспозитива на постановените от тях актове. Сам по себе си, този пропуск не може да обоснове недопустимост на актовете. Недопустимост би била налице, ако съдът се е произнесъл извън заявеното или по незаявено от страната искане, каквато настоящата хипотеза не е. В случая, съдът е разгледал поотделно всяка от претенциите – както за цената на доставеното мляко, така и за разходите за производството му; приел е, че същите произтичат от различни договори (първата произтича от договора за доставка на сурово краве мляко от 01.04.2011г., а втората – от договорите, обективирани в конкретно посочени фактури, осчетоводени при двете страни); обсъдил е релевираните от ответника възражения срещу всяка от тези претенции и е уважил същите в пълния претендиран размер, преценен за установен от доказателствата по делото. Следователно, съдът се е произнесъл по исковете, с които е сезиран и в обема, в който същите са предявени, което именно обстоятелство, а не разграничаването им в диспозитива на решението, е от значение за неговата допустимост.
Отделно от изложеното, по отношение на посочените два въпроса не е доказано и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Представените в тази връзка три определения не представляват практика на ВКС по смисъла на указанията в т. 2 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, а представените две решения на касационната инстанция, постановени по реда на чл. 290 ГПК, са неотносими към поставените въпроси, тъй като касаят допустимостта на съдебното решение при допуснато нарушение на правилата за родова подсъдност, а не поради липса на разграничаване на уважените претенции в диспозитива на акта.
По посочените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Независимо от този изход на делото, на ответника по касация не следва да бъдат присъждани разноски за настоящото производство, тъй като не е заявил искане за това.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 22 от 13.02.2018 г. по в. т. д. № 225/2017 г. на Великотърновски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: