1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№59
гр. София, 04.02.2013 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и девети януари през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ И.
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 202 по описа за 2012г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника Държавно предприятие „Строителство и възстановяване“ /с настоящ правоприемник Главно управление „Строителство и възстановяване“ при възникнало след подаване на касационната жалба правоприемство/ против решение № 1618/24.11.2011 г. по в. гр. дело № 2683/2011 год. на Пловдивски окръжен съд, въззивно гражданско отделение, VIII състав, с което е потвърдено решение № 2852 от 13.07.2011г. по гр. дело № 7522/2010г. на Пловдивски районен съд, X гр. състав, с коетона основание чл. 422 ГПК е признато за установено по отношение на Държавно предприятие „Строителство и възстановяване“ – Строително поделение П., че то дължи на [фирма], [населено място] сумата 10 113,05 лв. с ДДС – неплатено задължение за извършено строителство по договор за строителство, акт обр. 19 и фактура № 61/16.12.2008г., сумата 1 724,52 лв. – лихва за забава за определен период със законната лихва върху главницата от 04.02.2010г. до окончателното й плащане и разноски в размер 926,75 лв., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 673/05.02.2010г. по ч. гр. дело № 1394/2010г. на Пловдивски районен съд.
К. прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по правен въпрос от значение за спора, който се решава противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: дали поделенията на държавните предприятия са самостоятелни правни субекти и дали разполагат със самостоятелна процесуална правосубектност, различна от тази на самото държавно предприятие. К., позовавайки се на разпоредбите на чл. 307 ТЗ, чл. 20а ЗЗД и чл. 9 ЗЗД, излага съображения, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото е обстоятелството, че въззивният съд с решението си се е намесил в договорните взаимоотношения между страните.
Ответникът [фирма], [населено място] не изразява становище по касационната жалба.
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване допустим съдебен акт.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните доводи и прецени данните по делото, приема следното:
Искът с правно основание чл. 422 ГПК е предявен срещу Държавно предприятие „Строителство и възстановяване“ – Строително поделение П. в Районен съд Пловдив, срещу него е подаден отговор /„възражение“/ от ДП „Строителство и възстановяване“, [населено място], чието процесуално представителство е осъществявано от пълномощник с учредена от представляващия държавното предприятие представителна власт – М. Х. Д., юрисконсулт на Строително поделение П. към Държавно предприятие „Строителство и възстановяване“, е упълномощена да представлява Държавно предприятие „Строителство и възстановяване“, [населено място] от Главния директор на ДП „Строителство и възстановяване“, [населено място] Л. Хаинов. Видно от кумулативното обозначаване на предприятието – юридическо лице /Държавно предприятие „Строителство и възстановяване“/ и поделението като структурно подразделение на същото /Строително поделение П./ в титулната част на исковата молба, спазено и в постановените от Пловдивски районен съд и Пловдивски окръжен съд решения, посочването на поделението е с оглед вътрешно-организационната структура на държавното предприятие и обосноваването на подсъдността в Районен съд Пловдив на основание чл. 108, ал. 1 ГПК и чл. 20 ТЗ. Правосубектният ответник Държавно предприятие „Строителство и възстановяване“ е участвал в първоинстанционното и въззивното производство, изразил е становище по иска и е правил доказателствени искания, като във въззивната жалба е релевирал довод за липса на процесуална правосубектност на поделението.
Въззивният съд е констатирал наличие на сключен между страните рамков договор № 6/14.03.2008г. за изработка с предмет извършване на СМР за конкретни жилищни обекти при обща стойност 90 000 лв., изпълнение и приемане на работата с двустранно подписани протокол обр. 19, сметка обр. 22 общо на стойност 12 113,05 лв., за която сума е издадена от ищеца и подписана от ответника фактура № 61/16.12.2008г. и извършено плащане на част от възнаграждението, а именно на сума в размер на 2 000 лв., като останалата част е непогасена. Във връзка с договорната клауза на чл. 6.1 и чл. 6.2, предвиждаща, че разплащането на изпълнените СМР ще се извърши в срок от 3 работни дни след оформяне на протокол обр. 19 посредством сметка обр. 22, но не по-рано от разплащане от страна на инвеститора, решаващият съдебен състав е установил, че срещу инвеститора [фирма] са предприети действия по принудително изпълнение за събиране на процесните суми, но изпълнителното производство е спряно, като няма плащане от инвеститора, който към момента на приключване на устните състезания във въззивното производство е обявен в несъстоятелност.
Възражението за липса на процесуална легитимация на ответника е прието за неоснователно, с оглед на уредения в Закона за преобразуване на Строителните войски, Войските на Министерството на транспорта и Войските на Комитета по пощи и далекосъобщения в държавни предприятия и Правилника за дейността и структурата на Държавно предприятие „Транспортно строителство и възстановяване“, издаден на основание на чл. 11, ал. 1 и ал. 2 във връзка с чл. 7, ал. 1 ЗНА, правен статут на ДП „Строителство и възстановяване“. Въззивната инстанция е изложила съображения въз основа на чл. 34 и чл. 35, т. 10 от Правилника, че дори да се приеме, че ДП „Строителство и възстановяване“ – поделение П. не е самостоятелен правен субект, отделен от принципала, по силата на закона е предоставено специално процесуално право на поделението да води и отговаря по заведени срещу него дела от свое име и за своя сметка.
Неоснователността на възражението на ответника за недължимост на претендираната сума поради неизвършено плащане от страна на инвеститора е аргументирана с разпоредбите на чл. 6.1 и чл. 6.2 от договора, тълкувани в тяхната взаимна връзка, и на основание чл. 20 ЗЗД, въз основа на които е прието, че падежът на задължението по процесния договор настъпва от момента на приемане на работата с протокол обр. 19 и сметка обр. 22.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, от който зависи изходът на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1- т. 3 от ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е този въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор – предмет на иска и който е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция. Преценката за наличието на основанията за допускане на касационно обжалване следва да се извърши от въззивния съд въз основа на релевираните от касатора доводи.
Предвид данните по делото и доводите на въззивния съд, настоящият съдебен състав счита, че посоченият от касатора правен въпрос „дали поделенията на държавните предприятия са самостоятелни правни субекти и дали разполагат със самостоятелна процесуална правосубектност, различна от тази на самото държавно предприятие“ е важен, но е без значение за спора, тъй като искът не е предявен срещу Строително поделение П., а срещу юридическото лице Държавно предприятие „Строителство и възстановяване“, като посочването на поделението е с оглед вътрешно-организационната структура на държавното предприятие и обосноваването на подсъдността на иска в Районен съд Пловдив на основание чл. 108, ал. 1, изр. 2 ГПК и чл. 20 ТЗ. Освен това в исковото производство и пред двете инстанции е участвало именно юридическото лице Държавно предприятие „Строителство и възстановяване“, [населено място] чрез пълномощник с учредена от представляващия държавното предприятие представителна власт, като допълнението на Строително поделение П., предвид обстоятелството, че спорът произтича от преки отношения с поделението, не променя процесуалната правосубектност на ответника по иска.
Относно оплакването, че въззивният съд в противоречие на чл. 307 ТЗ, чл. 20а ЗЗД и чл. 9 ЗЗД с решението си се е намесил в договорните взаимоотношения между страните, което обстоятелство от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, настоящият съдебен състав счита, че представлява касационно основание за обжалване на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Освен това, по приложението на чл. 20 и чл. 20а ЗЗД е формирана трайноустановена съдебна практика в смисъл, когато клаузите на сключената търговска сделка са неясни или двусмислени, налагащи по необходимост да бъде издирена истинската обща воля на съконтрахентите, решаващият съд следва да приложи общото тълкувателно правило на чл. 20 ЗЗД. Тълкуването на волята на страните, изразена в договора, е дейност на съда, която се осъществява при спазване на критериите, определени в нормата на чл. 20 ЗЗД, и при зачитане на принципа на договорната автономия и на обвързващата сила за страните на предоставените права и поетите задължения по сделката. Конкретният резултат от тълкувателната дейност на въззивния съд намира израз в решението по съществото на спора – отхвърлянето или уважаването на претенцията с оглед доказването или недоказването на релевантните за спора факти и обстоятелства. Грешките на съда при формиране на вътрешното му убеждение, включително и при разкриване на действителната обща воля на страните, представляват основание за отмяна на въззивното решение като неправилно в хипотезата на чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване. В конкретния случай въззивната инстанция съобразно закона и трайноустановената съдебна практика е обсъдила клаузите на чл. 6.1 и чл. 6.2 от договора, въз основа на което е приела, че падежът на задължението по процесния договор настъпва от момента на приемане на работата с протокол обр. 19 и сметка обр. 22, които са изготвени и двустранно подписани от страните.
Поради липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото, разноски на касатора не се дължат, а на ответника не се присъждат, тъй като не са налице данни, че са направени за настоящото производство и не са поискани.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1618/24.11.2011 г. по в. гр. дело № 2683/2011 год. на Пловдивски окръжен съд, въззивно гражданско отделение, VIII състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.