Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.2
5810_15_opr_288_124gpc_testament
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 59
София, 04.02. 2016 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 5810 /2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. В. И. и Н. Р. Атанасова срещу въззивно решение № 116 от 16.07.2015 г. по гр.д. № 196 /2015 г. по описа на Ямболския окръжен съд, г.о., с което е потвърдено първоинстанционно решение в частта, с която е уважен предявеният от А. С. Т. против двамата жалбоподатели установителен иск за собственост по чл.124,ал.1 ГПК, че ищецът е собственик на основание наследяване по частно завещателно разпореждане (завет) на 1 /7.5 ид.ч. от земеделски недвижим имот, находящ се в землището на [населено място] – нива с площ 93.952 дка, в местността „Г. (Г.) връх”, индивидуализирана в решението и на основание чл.537,ал.2 ГПК е отменен констативен нотариален акт, съставен по обстоятелствена проверка, в частта му, с която жалбоподателите са признати за собственици на 1 /7.5 ид.ч. от същия имот.
Жалбоподателите твърдят, че решението е неправилно и искат то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излагат основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу.
Насрещната страна А. С. Т. в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване.
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по иск за собственост, за което след изменението на чл.280,ал.2 ГПК с ДВ, бр. 50 от 2015 г. не съществува ограничение за касационно обжалване.
В. съд е обсъдил представеното по делото обявено саморъчно завещание от бабата на ищеца В. Д., в което тя е изявила воля да му завещае дворно място с къща, лозе и 40 дка ниви в землището на [населено място] по два нотариални акта с номера 136 и 137 /1998 на Елховския РС. В. съд е обсъдил и съдържанието на представените по делото два нотариални акта. Съдът е установил, че завещателката е придобила собствеността върху 1 /7.5 (2 /15) ид.ч. от процесните земи, възстановени по реда на ЗСПЗЗ на общия наследодател А. В. Ч., които са общо 200.015 дка и ги е притежавала към момента на смъртта си. Делът на завещателката от оставените в наследство от А. Ч. ниви е по-малък от 40 дка – съответен на 26.668 дка, но при откриване на наследството се наследява само това, което е в патримониума на наследодателката.
Въз основа на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел (л.10 от решението), че направеното оспорване на автентичността на саморъчното завещание не е доказано и че завещанието е написано и подписано от завещателката. Завещанието отговаря на изискванията на чл.25 ЗН. В. съд е изложил мотиви, че завещанието е действително и е тълкувал волята на наследодателката по реда на чл.20 вр. чл.44 ЗЗД и по-конкретно клаузата „ниви от 40 дка в землището на [населено място] по нотариални актове № 136 и 137 и двата от 1998 на Елховския РС”. съдът е приел, че действителната воля на завещателя трябва да бъде изведена, като отделните клаузи на завещанието се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия текст на завещанието, с оглед целта на завещанието, обичаите в практиката и добросъвестността. Съдът е приел извода, че от текста на завещанието и предвид уточнението чрез посочените два нотариални акта се установява воля на завещателката да завещае на ищеца собствения си дял от земеделските земи в землището на [населено място], които притежава като наследник на А. Ч., тъй като в двата нотариални акта са посочени всички земеделски земи в землището, на които тя е наследник. Така е приет изводът, че не е завещана една отделна нива, защото е написала ниви, а извод на съда, че е желала да остави своята 1 /7 5 ид.ч. от всички наследени ниви, а това се отнася и до нивата с площ 93.952 дка, в местността „Г. (Г.) връх”. Затова и искането за отмяна на констативния нотариален акт на основание чл.537,ал.2 ГПК е основателно.
Жалбоподателят извежда следните въпроси:
1) дали заветът на определена вещ е недействителен, ако завещателят не е собственик на тази вещ при откриване на наследството, като твърди, че разрешението на въззивния съд е в противоречие с решение № 268 /29.09.2012 г. по гр.д. 400 /2011 г. и решение № 855 /11.12.2010 г. по гр.д. 1497 /2009 г.
Въпросът не е обуславящ, защото както беше посочено по-горе, въззивният съд е приел в съответствие с правилото на чл.19,ал.1 ЗН, че завещанието (заветът) има действие само за това, което наследодателката е притежавала в момента на смъртта си.
Приетото от въззивния съд не е в противоречие с приетото в посоченото решение № 268 /29.09.2012 г. по гр.д. 400 /2011 г., постановено по реда на чл.290 ГПК, с което е разрешен различен въпрос – дали едно завещание, което има за предмет цялото недвижимо имущество, в това число и земеделски земи, следва да се приеме за универсално или за частно, ако има данни към момента на смъртта си наследодателят да е притежавал и друго имущество. В отговора си съдът е разграничил понятията „общо завещателно разпореждане” и „завет” и е приел, че въпросът се разрешава чрез тълкуване на волята на завещателя да се установи дали наследството не се изчерпва само с предмета на завещанието.
Няма противоречие и с посоченото решение № 855 /11.12.2010 г. по гр.д. 1497 /2009 г., постановено по реда на чл.290 ГПК, с което е отговорено на въпроса дали при тълкуване на волята на завещателя съдът следва да изхожда само от текста или и от други доказателства по делото. В отговора е разяснено, че тълкуването следва да се извършва в съответствие с правилата на чл.20 и чл.44 ЗЗД, които съдът е разяснил, като целта е изясняване на действителната воля на завещателя.
По-скоро има съответствие с приетото в това решение, че действителната воля на завещателя се установява чрез тълкуване по реда на чл.20 ЗЗД на съдържанието на отделните клаузи, но и от характеристиките на самия имот (дадени са примери) и с приетото, че във всички случаи тълкуването трябва да е такова, че да не оставя съмнение за действителната воля на завещателя.
Както беше посочено, въззивният съд е тълкувал съдържанието на завета след като е изяснил обема и вида на имуществото, което е притежавала завещателката в момента на смъртта и и по-конкретно нивите, които е наследила.
2) при тълкуване на кой критерий следва да се даде превес – този, посочващ точното посочване на индивидуализиращите белези на имота като предназначение, площ, граници, или посочване на документа за собственост, легитимиращ праводателя да има превес, който освобождава праводателя да посочва други белези, индивидуализиращи имота. Жалбоподателят не твърди, че този въпрос е разрешен в противоречие с посочено съдебно решение, а че въпросът има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК.
Въпросът не е обуславящ, доколкото при тълкуването въззивният съд не е давал превес на някой от посочените критерии. Както беше посочено първо е установил, че завещателката е наследила идеална част (2 /15 = 1.7.5) от точно индивидуализирани ниви – описани в два посочени нотариални акта с обща площ 200.015 дка. след това чрез тълкуване на съдържанието на завещанието (завета) е установил действителната воля да бъде завещана тази идеална част от точно индивидуализираните ниви.
Към това може да се добави и че видно от изложеното за мотивите на въззивния съд, изведеният въпросът е разрешен в съответствие с последователната практика на ВКС по приложението на нормите на чл.20 ЗЗД, включително на посочените по-горе от жалбоподателя две решения, че наличието на воля за завещание на имущество се установява чрез тълкуване на съдържанието на завещанието, като целта на тълкуването е да се зачете волята на завещателя, както и че за да се прецени действителността на един завет следва да се установи чрез обсъждане на събраните по делото доказателства дали завещателят е бил собственик на завещаната вещ към момента на смъртта си.
От изложеното следва извод, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК по изведените правни въпроси.
С оглед изхода от това производство жалбоподателите нямат право на разноски, а искането на насрещната страна за присъждане на разноските за адвокатско възнаграждение е основателно за сумата 200 лева, чието уговаряне и заплащане е удостоверено с представения договор за правна защита и съдействие (л.21).
Воден от изложеното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 116 от 16.07.2015 г. по гр.д. № 196 /2015 г. по описа на Ямболския окръжен съд, г.о. по касационна жалба на К. В. И. и Н. Р. Атанасова
Осъжда К. В. И. и Н. Р. Атанасова да заплатят на А. С. Т. сумата 200 (двеста) лева разноски за адвокатско възнаграждение в това производство.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.