О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№59
гр. София, 04.02.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и осми януари през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева ч.т.д. № 2237 по описа за 2019г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на „С. И.” Е., представлявано от адв. А. Б. и адв. Н. П., срещу определение № 311 от 26.07.2019г. по в.ч.т.д. № 405/2019г. на Апелативен съд – П., с което е протвърдено определение № 1105 от 20.05.2019г. по т.д. № 267/2018г. на Окръжен съд Пловдив. С потвърденото първоинстанционно определение е оставена без уважение молбата на частния жалбоподател за освобождаването му от заплащане на държавна такса за подадената въззивна жалба с вх. № 13124/23.04.2019г.
Частният жалбоподател поддържа, че въззивният съд, макар да е приел, че в практиката на ЕСПЧ и С. е признато правото на юридическите лица да бъдат освободени от плащането на държавна такса, неправилно е счел, че това право не е гарантирано от императивна разпоредба на правото на ЕС. Излага съображения, че уредбата на таксите в ГПК създава предпоставки за нарушения на правото на достъп до съд на юридическите лица, доколкото нейното стриктно прилагане винаги ще има за резултат отхвърляне на искането за освобождаване от такса, без оглед на конкрентите обстоятелства по делото и на финансовите възможности на съответното юридическо лице, какъвто е и настоящия случай. Поддържа, че с постановяване на обжалваното определение съдът ограничава правото му на достъп до съдебен процес. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният жалбоподател прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК поради произнасяне на въззивния съд по следните процесуалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото:
1. С оглед ефективността на правото на защита в гражданското съдопроизводство, съобразено с изискванията за пропорционалност на националните разпоредби по смисъла на чл.47 от Х. на основните права на ЕС, в случаите, когато се касае за упражняването на права, произтичащи от общностното право, следва ли юридическото лице, страна в гражданското съдопроизводсство, да бъде освободено от задължение за авансово внасяне на държавна такса по упражняваната от него защита пред съда на правата, предоставени от разпоредбите на общностното право, в случаите, когато това е необходимо с оглед ефективното осъществяване на закитата в гражданското съдопроизводство?
2. При доказателства за обективна невъзможност на юридическото лице да осигури средства за държавна такса и при висящ спор за незаконосъобразност на извършени действия, но фактите изключват предположение за неплатежоспособност и не са налице доказателства, които да налагат обявяване в неплатежоспосолбност, следва ли съдът да съобрази тези факти, както и законодътелството и практиката на ЕС?
3. Следва ли съдът да съобрази значителните финансови затруднения на юридическото лице да се раздпорежда със средства и материални активи и не съставлява ли това поведение нарушение на чл.6, т.1 от Конвенцията, която не разграничава физическите и юридическите лица?
4. Следва ли съгласно принципите на равностойност и ефективност, заложени в правото на Съюза, съответно правото на ефективен и справедлив съдебен процес, съобразно чл.47, ал.2 и ал.3 от Х. на основните права на ЕС и практиката по дело С-279/09 от 22.12.2010г., DEB D. E. срещу B. D. да допуснат в настоящия случай търговското дружество да бъде освободено от държавна такса, с оглед невъзможността за заплащане на същата?
Частният жалбоподател сочи, че се присъединява и към поставените от „В. Г.” ЕАД в този смисъл въпроси и по-конкретно, тъй като ищците са заплатили една държавна такса с подаването на исковата молба, допустимо ли е ответниците като въззивни жалбоподатели да бъдат задължени всеки от тях да заплаща отделна такса за въззивна жалба.
Ответниците Апостол С. Б., С. А. Б. и П. А. Д. не представят отговор на частната касационна жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.3, т.2 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК.
В обжалваното определение въззивният съд е приел, че с разпореждане от 24.04.2019г. първоинстанционният съд е оставил без движение подадената от „С. И.” Е. въззивна жалба с указания за внасяне на държавна такса в размер на 50 000 лева и че таксата не е внесена, а е направено искане за освобождаване от държавна такса, обосновано с твърдения, че дружеството няма достатъчно средства, за да я заплати, тъй като : паричните средства от банкови сметки на дружеството са предварително изтеглени от бившия управител; дружеството не притежава налични парични средства в каса; водени са редица искови производства срещу дружеството, по които същото е обременено с разноски, образувани са изпълнителни дела срещу дружеството, вследствие на което банковите сметки и всички движими вещи на същото са запорирани, недвижимите имоти са възбранени и търговската му дейност реално е замразена и същото не може да реализира приходи. Приел е, че предвидената от законодателя възможност за освобождаване на юридически лица от задължението за внасяне на държавна такса обаче не означава ограничаване на правото на достъп до правосъдие и лишаване от ефективна правна защита и не противоречи на основните права, прокламирани в Конституцията, тъй като спрямо тях е предвидена възможност за освобождаване от предварително внасяне на държавна такса в изрично посочени в закона хипотези /чл.83, ал.1, т.4 ГПК, чл.84 ГПК, чл.620, ал.1 и ал.5 ТЗ, чл.649, ал.6 ТЗ, чл.694, ал.7, изр.първо ТЗ/, за каквито хипотези не се касае в случая. Посочил е, че според практиката на ЕСПЧ и С. националният съд следва да провери дали условията за освобождаване от плащането на държавна такса представляват ограничение на правото на достъп до съдилищата, което накърнява самата същност на това право, дали са насочени към постигането на легитимна цел и дали съществува разумно съотношение на пропорционалност между използваните средства и поставената цел, като в рамките на тази преценка може да вземе предвид предмета на спора, доколко има основания да се очаква, че молителят ще спечели делото, значимостта на неговия интерес, сложността на приложимото право и производство и възможността му ефективно да защитава позицията по делото. Изложил е съображения, че правото на юридическите лица за освобождаване от задължението за заплащане на такси и разноски в общия граждански процес не е гарантирано от императивна разпоредба на правото на ЕС, като подобни гаранции са предвидени само при спор за нарушаване на правото на ЕС, а гарантираното на страните по граждански спор с разпоредбата на чл.6, пар.1 от Конвенцията за основните права на ЕС право на достъп до съдилищата се реализира с предоставения на държавите-членки свободен избор на средства за постигане на тази цел, а разпоредбата на чл.47, пар.3 от Х. може да се тълкува в аналогичен смисъл на разпоредбата на чл.83, ал.2 ГПК. По тези съображения въззивният съд е счел за неоснователни оплакванията, че отказът на първоинстанционния съд да освободи жалбоподателя от заплащане на държавна такса противоречи на Конституцията на РБ и не е съобразено с наднационалното право.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което според чл.274, ал.3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Поставените процесуалноправни въпроси се отнасят до правото на юридическо лице да бъде освободено от заплащане на държавна такса и са обусловили решаващите изводи на въззивния съд. По този въпрос е формирана трайна практика на ВКС, обективирана в определение № 285 от 05.07.2019г. по ч.т.д.№ 1234/2019г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 193 от 24.04.2019г. по ч.т.д. № 810/2019г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 141 от 20.02.2019г. по ч.т.д. № 52/2019г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 122 от 12.02.2019г. по ч.т.д. № 114/2019г. на ВКС, ТК, II т.о. Съгласно тази практика, гарантираното на страните по граждански спор с разпоредбата на чл.6 Е. и чл.47 от Х. на основните права на ЕС право на достъп до съдилищата се реализира с предоставения на държавите – членки свободен избор на средства за постигане на тази цел. Правото на юридическите лица за освобождаване от задължението за заплащане на такси и разноски в общия граждански процес не е гарантирано от императивна разпоредба на правото на ЕС, като подобни гаранции са предвидени само при спор за нарушаване на правото на ЕС. Прието е, че когато предявеният иск от или срещу юридическо лице няма за предмет такъв спор или искът и/ или самото юридическо лице не попадат в някоя от изключителните хипотези на разпоредбите на чл.83, ал.1, т.4, чл.84 ГПК или на особена разпоредба в друг закон (например чл.620, ал.1 и ал.5, чл.649, ал.6, чл.694, ал.2 ТЗ), то внасяне на държавна такса се дължи предварително предвид общото правило на чл.71, ал.1, изр.1 вр. чл.73, ал.3 ГПК, тъй като съгласно изричната формулировка на разпоредбата на чл.83, ал.2 ГПК съдът може да признае липсата на достатъчно средства за заплащане на държавна такса и да освободи страната от внасянето й, само ако тя е физическо лице. Констатирано е, че в практиката на Европейския съд по правата на човека е признато правото на юридическите лица да бъдат освободени изцяло или частично от плащането на държавна такса (решение от 24.12.2009 г. по дело „А.” О. срещу България (жалба № 68334/01), решение от 26.07.2005 г. по дело P. и P. P. срещу Полша (жалба № 39199/98), решение от 10.01.2006 г. по дело T. – C. срещу Полша (жалба № 48140/99), като е прието, че достъпът до съд може да бъде обект на ограничения от различно естество, в това число и финансови, когато става дума за изискването да се плати на гражданските съдилища държавна такса и само по себе си това ограничение на правото на достъп не е несъвместимо с чл.6 §1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, когато преследва законна цел и е налице разумно съотношение на съразмерност между използваните средства и преследваната цел, така че правото на достъп да не е накърнено в самата си същност. В тази връзка факторите, които се преценяват са: размер на таксите, преценен в светлината на специфичните обстоятелства според случая, както и платежоспособността на заинтересованото лице и стадий на производството, в който въпросното ограничение е наложено. Съобразена е и практиката на С., обективирана в Определение от 13.06.2012г. по дело С –156/12 G./F. B., според което принципът на ефективна правна защита, закрепен в член 47 от Х. на основните права на Европейския съюз, може да обхваща правото на освобождаване от заплащане на разноските във връзка с производството и/или на разноските за адвокатска помощ в производството по такава жалба. В тази връзка националният съд следва да провери дали условията за предоставяне на такава помощ представляват ограничение на правото на достъп до съдилищата, което накърнява самата същност на това право, дали са насочени към постигането на легитимна цел и дали съществува разумно съотношение на пропорционалност между използваните средства и поставената цел. В рамките на преценката си националният съд може да вземе предвид предмета на спора, доколко има основания да се очаква, че молителят ще спечели делото, значимостта на неговия интерес, сложността на приложимото право и производство и възможността му ефективно да защитава позицията си по делото. За да прецени пропорционалността, националният съд може също да вземе под внимание размера на разноските във връзка с производството, които трябва да се платят предварително, и дали те представляват непреодолимо препятствие пред достъпа до правосъдие. Когато става дума за юридически лица, националният съд може да вземе под внимание положението им, например правно-организационната форма и дали съответното юридическо лице преследва стопанска цел, както и финансовите възможности на неговите съдружници или акционери и възможността им да си набавят необходимите средства за предявяването на иска или подаването на жалбата.
Така формираната практика, от която въззивният съд не се отклонил, изключва наличието на соченото от частния жалбоподател допълнително основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Следва да се посочи, че с въззивната жалба, освобождаване от държавна такса по която е поискано от частния жалбоподател „С. инвест“ Е., е обжалвано първоинстанционно решение, с което е прогласена нищожността на основание чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД като противоречаща на добрите нрави на клауза за неустойка, съдържаща се в сключен предварителен договор между „С. инвест“ Е. и „В. Г.“ ЕАД, с която при наличие на предвидените в нея предпоставки „С. инвест“ Е. дължи неустойка в размер на 2 500 000 лева /50% от продажната цена по предварителния договор/. С оглед предмета на делото и етапа, на който се намира производството, целеният с въззивната жалба резултат и значимостта на интереса на жалбоподателя, както и правно-организационната му форма и факта, че е юридическо лице, преследващо стопанска цел, с регистриран капитал 600 000 лева, следва да се приеме, че липсват възприетите във формирана практика основания за освобождаване на частния жалбоподател от заплащане на държавна такса по въззивната жалба в размер на 50 000 лева.
Допълнението към изложението е подадено след изтичане на срока по чл.275, ал.1 ГПК, поради което не следва да се обсъжда наличието на релевираното в него основание за допускане на касационно обжалване. Н. от това следва да се отбележи, че формулираните в него процесуалноправни въпроси не са обсъждани от въззивния съд и не са обусловили решаващите му извод с оглед предмета на настоящото производство.
По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 311 от 26.07.2019г. по в.ч.т.д. № 405/2019г. на Апелативен съд – П..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: