4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 590
С., 26,06,2014година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на дванадесети май две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 3893/2013 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място] против решение №373 от 09.07.2013 г. по т.д. №670/2013 г. на Пловдивски апелативен съд.
Ответникът по касация – Д. Ж. А. от [населено място] е на становище, че не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът е посочил, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Очертал е решаващият според него мотив на въззивния съд – липсата на надлежно връчване на фирмените документи на настоящия адрес на съдружника. Разгледал е мотивите на решаващият състав в тази насока. Посочил е, че процесуалните въпроси били – „за приложението на глава VІ от ГПК „ Съобщения и призовки” в нотариалното производство на основание чл.540 ГПК и чл.50 ЗННД и в частност приложението на чл.47, ал.5 ГПК при връчване на нотариална покана”. Посочил е, че по така формулираните въпроси имало установена практика – цитирал е определение №517/11г. на ВКС , ІІ т.о., чиито мотиви е възпроизвел, като е поддържал, че въззивното решение било постановено в противоречие с тази практика, което според него обосновавало приложимост на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.Страната подробно е развила разбирането си относно валидното изпращане на нотариалната покана, като е направила извод за това, че настоящият касатор не е имал друга възможност, освен да уведоми съдружника на посочения от него в отношенията му с дружеството адрес, като изводите на съда в тази насока противоречали на решение № 74/11 на ВКС, І т.о.. Отбелязано е в заключение, че въззивното решение било „неправилно на касационно основание чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК. Касаторът отново е посочил наличие на противоречие между мотивите на съда, свързани с това, че нотариуса е следвало да укаже на молителя представянето на справка за адресната регистрация на съдружника и цитираното определение №517/11на ВКС, ІІ т.о. Страната е направила оплакване за неправилност / така квалифицирано изрично от нея/ за това, че решаващият състав бил отказал „ приложението на 180 ГПК като вместо това неправилно приложил чл.164 ГПК”като е посочил, че в този смисъл били и изброените от него решения. Направил е и оплакване за липса на мотиви на съдебния акт, с оглед твърдението, че въззивния съд не бил изложил собствени мотиви по приложението на чл.180 ГПК., като са поставени във връзка с така изложеното и 4 въпроса .
Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК.
Дори от поставените от него въпроси да бъде изведен релевантен въпрос, свързан с правомощията на нотариуса по приложението на чл.47 ГПК, респективно с възможността съдружник да промени адреса си, вписан в дружествения договор, то тези въпроси биха обосновали единствено общото основание за допускане на касационно обжалване.
Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, предполага доводи за това, че съдът с атакуваното решение при разрешаване на точно определен правен въпрос, обусловил решаващите му изводи и рефлектирал върху изхода на спора, се е отклонил от установената задължителна практика на ВКС, респективно ВС и неговото разрешение е в противоречие с възприетото по посочени от касатора конкретно актове на ВКС, респ. ВС и излагане на доводи свързани с наличие на такова противоречие. В тази връзка касаторът на първо място е разгледал противоречие с определение №517 /11г. на ВКС, ІІ т.о., постановено по реда на чл.274, ал.3 ГПК и поради това формиращо задължителна практика по въпросите относно приложението на правилата на глава VІ ГПК в нотариалното производство на основание чл.540 ГПК и чл. 50 ЗННД. По тези въпроси съставът на ВКС, ІІ т.о. е приел, с оглед наличната задължителна практика, която е споделил, че правилата на чл.37 -58 ГПК намират приложение и в нотариалното производство. Изрично е посочено, че тези разпоредби намират приложение и при връчване на нотариална покана, като единственото изключение от сукцесивно осъществяваните процесуални действия, указани в текста е това, че не се назначава особен представител, тъй като не се касае за исково производство.Приетото от въззивния съд по отношение задължението на нотариуса да укаже да бъде представена справка за адресната регистрация на лицето, на което следва да връчи поканата и което не е намерено на адреса, установява неспазване на процедурата по чл.47, ал.4 ГПК, чиято приложимост именно и изрично в това число и като предпоставка за правната последица по чл.47, ал.5 ГПК е обосновал състава на ВКС, ІІ т.о. Страната неправилно е интерпретирала мотивите на това определение, като е поддържала, че единствено се прилагат правните последици, но не и сукцесивно заложените задължения, които ги обосновават, нещо което ВКС, ІІ т.о. не е мотивирал в цитираната съдебна практика, а и не е мотивирано в посочената от него задължителна практика, която той е споделил – определение № 141/10 на ВКС, І т.о. , с което изрично е приета приложимост на правилата на чл.37-58 ГПК и при връчване на нотариална покана. Следователно, не е налице твърдяното противоречие поради което и тези доводи не обосновават приложно поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.Не е налице и соченото противоречие с приложеното решение №74/11г. на ВКС, І т.о., тъй като изваденото от контекста на мотивите изречение от касатора касае връчване съобщения на юридическо лице, както и третира разглеждане на законово определените начини на такова връчване, за да се счита то за надлежно. В разглеждания случай се касае за физическо лице,а решаващите изводи на въззивния съд са свързани с подробното разглеждане на това на кой адрес следва да бъде осъществено връчването за да бъде валидно. Като решаващ извод,съдът е приел, че връчването следва да се осъществи по настоящия адрес или постоянния адрес / съставът е извел и тяхната дефинитивна определеност съобразно чл. 89, чл.91 и чл.93 ЗГрР/ и подробно е обсъдил, с оглед правозащитните възражения на ответника и това, че не е било установено надлежно, че страната е била уведомена, след като не е намерена на посочения от касатора адрес. Съдът е обсъждал и цитираните от касатора уведомления, но не е приел за установено с тях твърдяния от него факт, за това, че противната страна е променила адреса си. Правилността на този извод не може да обуслови основание за касационно обжалване, тъй като е свързан единствено с преценка на правилността на акта, която не е предмет на настоящето производство. Същото е относимо и към оплакванията, че съдът нямал нарочни мотиви по чл.180 ГПК. Това не е и необходимо, доколкото са изложени подробни съображения във връзка с поддържаното от страната, че поканата е връчена на „ настоящ” адрес. Или доколкото, поставените в тази насока въпроси от касатора са основани на процесуални действия, които са се осъществили по начин различен, от този, който той мотивира, то и не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване, с оглед ирелевантността на сочената практика към разглеждания случай.
С оглед на изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на обжалваното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №373 от 09.07.2013 г. по т.д. №670/2013 г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: