2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 590
гр. София, 27 юни 2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седми юни през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 598 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Т. Г. срещу решение № 296/27.10.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 340/2017 г. на Пернишкия окръжен съд. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено решение № 222/27.03.2017 г. по гр. дело № 5877/2017 г. на Пернишкия районен съд, предявеният от жалбоподателката срещу Л. Л. С., Й. Л. В. и В. Л. В., иск с правно основание чл. 189, ал. 1, изр. 2, предл. 1 от ЗЗД е отхвърлен за разликата над сумата 1 144.70 лв. до пълния му предявен размер от 10 000 лв., претендирана за връщане като договорена от страните и платена на ответниците цена по договор за продажба, обективиран в нотариален акт /№/, том IV, рег. № 12551, дело /№/ на нотариус Р. М. с рег. /№/.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението на жалбоподателката по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните два процесуалноправни въпроса: 1) приложимо ли е ограничението на чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК, когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености, в това число – за установяване на обстоятелствата, при които е сключен договорът, действителната обща воля на страните, преддоговорните отношения между страните, действително уговорените от страните съществени условия на сделката, включително – цената на имота, както и причините, поради които не е съставен и подписан от страните или само от продавачите-ответници нарочен документ за действително уговорената и заплатена от купувача цена по сделката в деня на нотариалното ? изповядване; и 2) с изтичането на срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК, преклудира ли се правото на ответника да вземе становище и направи възражения по въпросите, уредени в чл. 131, ал. 2 от ГПК. Жалбоподателката навежда допълнителнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и в тази връзка сочи: решение № 192/23.01.2014 г. по търг. дело № 542/2012 г. на I-во търг. отд. на ВКС, решение № 331/12.01.2016 г. по гр. дело № 1870/2015 г. на III-то гр. отд. на ВКС и определение № 440/12.04.2011 г. по гр. дело № 1260/2010 г. на III-то гр. отд. на ВКС.
Ответниците Л. Л. С., Й. Л. В. и В. Л. В. в отговора на касационната жалба излагат съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.
За да постанови обжалваната част от решението си, въззивният съд е приел следното: Приел е за безспорно и установено от доказателствата по делото, че с процесния договор за продажба, обективиран в нотариален акт /№/, жалбоподателката-ищца е закупила от ответниците правото на собственост върху процесния недвижим имот, както и че с влязло в сила съдебно решение тя е била съдебно отстранена от имота в полза на В. Ж.. В отговор на основното оплакване във въззивната жалба на ищцата за неправилност на първоинстанционното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като съдът не е допуснал поисканите гласни доказателства за установяване на твърдяната от нея, като действително уговорена от страните и платена на ответниците, цена в размер 10 000 лв. по процесната сделка, въззивният съд е приел, че нотариалният акт е подписан от жалбоподателката-ищца частен документ – в частта относно волеизявленията на страните по сделката, поради което е налице забраната по чл. 164, ал. 1 т. 6 от ГПК да се установява или опровергава съдържанието на договора със свидетелски показания. Окръжният съд е приел, че наред с това не е налице и хипотезата на чл. 165, ал. 2 от ГПК, тъй като по делото не са ангажирани писмени доказателства, изходящи от ответниците, които да сочат на извод за привидност на цената, посочена в нотариалния акт, като и самият нотариален акт не съдържа такива данни – страните са уговорили продажна цена в размер 1 144.70 лв., която съответства на данъчната оценка на имота, но това не може да се счита за изявление по смисъла на чл. 165, ал. 2 от ГПК. В тази връзка съдът е изтъкнал, че тъй като в нотариалния акт се съдържа уговорка за определена цена, а не се касае за липса на уговорка, която може да се доказва със свидетели, в случая се оспорва размерът на цента, т.е. оспорва се съдържанието на документа, поради което свидетели са допустими само в хипотезата на чл. 165, ал. от 2 ГПК – при наличие на начало на писмено доказателства, но такъв документ не е представен по делото. Също в тази връзка са изложени и съображения, че материалноправната симулация е правна фигура, която цели прикриване на действителното основание на сделката, но в случая не е налице такава хипотеза, тъй като твърдението за по-висока цена на сделката не е прикриване на правно основание; не е налице и предварителен договор, който да е начало на писмено доказателство за различна уговорка относно продажната цена, поради което не могат да бъдат допуснати свидетелски показания за твърденията на ищцата-купувач, че била уговорена и платена различна цена от посочената в нотариалния акт. Отново е изтъкнато, че в случая няма нито начало на писмено доказателство за различна уговорена цена, нито съгласие на ответниците за допускане на свидетелски показания, нито уговорена неустойка в случай на съдебно отстраняване (евикция), в размер на твърдяната разлика между уговорената цена и вписаната в нотариалния акт. Окръжният съд е приел, че цитираната и във въззивната жалба на ищцата практика на ВКС е неотносима, тъй като касае различни спорове от настоящия – в решение № 192/23.01.2014 г. по търг. дело № 542/2012 г. на I-во търг. отд. на ВКС е обсъден въпросът дали са допустими свидетелски показания, въпреки забраната на чл. 164 от ГПК, когато се спори дали е платена цената, уговорена в нотариалния акт, когато има представени платежни документи – как е уговорено плащането, а не дали то е различно от уговореното; а в решение № 331/12.01.2016 г. по гр. дело № 1870/2015 г. на III-то гр. отд. на ВКС е прието, че са допустими свидетелски показания, когато целта е да се разкрие симулация, когато прикритата сделка е нищожна, поради противоречие със закона и когато противоречи на морала. По изложените съображения, въззивният съд е намерил въззивната жалба за неоснователна, а обжалваното първоинстанционно решение – за правилно.
При така изложените мотиви към обжалваното въззивно решение, и двата изведени от жалбоподателката-ищца процесуалноправни въпроса не са обуславящи правните изводи на окръжния съд за неоснователността на предявеният от нея иск в частта му за връщане и на процесната разлика над сумата 1 144.70 лв. до сумата 10 000 лв., нито са от значение за изхода на спора по делото, поради което и двата въпроса не съставляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл и т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). И пред двете съдебни инстанции по делото жалбоподателката е искала разпит на свидетели единствено за установяване на действително уговорения според нея размер на продажната цена, различен от посочения в нотариалния акт, но не и за останалите обстоятелства, изброени в първия процесуалноправен въпрос, които са и ирелевантни за предмета на спора. Въззивният съд се е позовал на процесуалната забрана за свидетелски показания по чл. 164, ал. 1 т. 6 от ГПК, а не на посочената във въпроса – по чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК. Освен това, правните съображения и изводи на окръжния съд по приложението на чл. 165, ал. 2, във вр. с чл. 164, ал. 1, т. 6 и ал. 2 от ГПК са при точно и стриктно приложение на тези процесуалноправни норми, и в пълно съответствие с практиката на ВКС. Както е приел и въззивният съд, посочените и в изложението към касационната жалба на ищцата, решение № 192/23.01.2014 г. по търг. дело № 542/2012 г. на I-во търг. отд. на ВКС и решение № 331/12.01.2016 г. по гр. дело № 1870/2015 г. на III-то гр. отд. на ВКС са неотносима към настоящия случай практика на ВКС, в която са разгледани хипотези на допустимост на свидетелски показания за установяване на обстоятелства, напълно различни от твърдяните от жалбоподателката, релевантни такива по настоящото дело. Изложените във второто от тези решения на ВКС, принципни съображения по приложението на чл. 164, ал. 1, т. 6 и ал. 2 и чл. 165, ал. 2от ГПК (че когато страната, подписала договора, твърди симулативност на отразените в него волеизявления по сделката, всъщност желае да опровергае съдържанието на частния документ, поради което свидетелски показания са недопустими съгласно чл. 164, ал. 1, т. 6 от ГПК, освен при изрично съгласие на страните по чл. 164, ал. 2 от ГПК или при наличие на начало на писмено доказателство по чл. 165, ал. 2 от ГПК) са в пълно съответствие с приетото от въззивния съд в мотивите към обжалваното решение. Посоченото от жалбоподателката определение № 440/12.04.2011 г. по гр. дело № 1260/2010 г. на III-то гр. отд. на ВКС е постановено по реда на чл. 288 от ГПК и не формира практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Вторият процесуалноправен въпрос, формулиран в изложението на жалбоподателката – по приложението на чл. 131 от ГПК по никакъв начин не е обсъждан нито в посочената от нея практика на ВКС, нито в мотивите към обжалваното въззивно решение и е без никакво значение за изхода на спора по делото.
В заключение – касационното обжалване на атакуваната от жалбоподателката част от въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от нея общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателката-ищца дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответниците, претендираните и направени от тях разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата им пред касационната инстанция по делото, в размер 500 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 296/27.10.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 340/2017 г. на Пернишкия окръжен съд, – в частта, с която предявеният по делото иск с правно основание чл. 189, ал. 1, изр. 2, предл. 1 от ЗЗД е отхвърлен за разликата над сумата 1 144.70 лв. до пълния му предявен размер от 10 000 лв., претендирана за връщане като договорена от страните и платена цена по договор за продажба, обективиран в нотариален акт /№/, том IV, рег. № 12551, дело /№/ на нотариус Р. М. с рег. /№/.
В останалата част въззивното решение не е обжалвано.
ОСЪЖДА А. Т. Г. да заплати на Л. Л. С., Й. Л. В. и В. Л. В. сумата 500 лв. (петстотин лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: