О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.590
София,. 28.08.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седемнадесети май две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 795/2012 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по съвместна касационна жалба на Г. А. П., А. В. М. и Л. Ф. М., и тримата граждани на Руската Федерация, подадена от процесуалния им представител адв.В. Т.-ВАК срещу въззивно решение № 90 от 06.04.2012 г. по в.т.д.№ 587/2011 г. на Варненския апелативен съд.
Касаторката Г. П. обжалва въззивното решение в частта, с която е отменено решение № 594 от 16.06.2011 г. по т.д.№ 1491/2010 г. на Варненския окръжен съд в частта, с която [фирма], [населено място] е осъден да заплати на Г. П. сумата 49 858 евро авансово внесена стойност на СМР по довършване на обектив новострояща се сграда в [населено място], за чието придобиване са сключени предварителен договор от 30.01.2008 г. ап.ОБ26/ІІІ и предварителен договор от 31.03.2008 г. за ателие 07/І, подлежаща на връщане след отпадане на основанието поради разваляне на договорите на основание чл.55, ал.1 пр.3 ЗЗД; сумата 4 985.90 евро неустойка за вреди от забавено връщане на горната сума на основание чл.92 ЗЗД, вместо което е постановено друго, с което са отхвърлени така предявените срещу касатора искове.
Касаторите А. и Л. М. обжалват въззивното решение в частта, с която е потвърдено решението на Варненския окръжен съд в частта, с която са отхвърлени предявените от тях срещу [фирма] искове за солидарно връщане на сумата 50 550 евро, представляваща авансово внесена стойност на цена за придобиване на собственост върху обект в новострояща се сграда в [населено място], за чието придобиване е сключен предварителен договор за ап.ОБ02/І, претендирана на основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД поради разваляне на договора, както и за сумата 5 055 евро, представляваща неустойка по чл.92 ЗЗД за забавеното връщане на главницата.
В касационната жалба са въведени доводи за постановяване на въззивното решение в нарушение на материалния закон – основание по чл.281, т.3 ГПК за касирането му.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по въпроса, изведен от касаторите по следния начин: „Допустимо ли е да бъде развален предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот и построяване на същия, ако след прехвърляне на право на строеж в полза на приобретателя строителят – изпълнител не завърши строителството в уговорения срок и не въведе строежа в експлоатация”.
Ответната страна [фирма] оспорва жалбата, както и наличието на основания за допускането й до разглеждане. Претендира разноски по делото. От същия е постъпила частна касационна жалба срещу определение № 266 от 07.05.2012 г., с което въззивният съд е оставил без уважение молбата му за изменение по реда на чл.248 ГПК на постановеното решение в частта за разноските.
Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Неоснователно е искането за допускане на касационното обжалване, поради следното:
Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че в изпълнение на сключените с ищците два предварителни договора от 30.01.2008 г. за продажба на обекти, част от предстояща за изграждане сграда в [населено място], ответникът прехвърлил на купувачите правото на строеж, като с анекси към договорите платената по тях цена била разпределена като стойност на правото на строеж и като стойност на обектите, предмет на правото на строеж. В чл.15 от същите било договорено сградата да бъде завършена и въведена в експлоатация, считано от датата на получаване на разрешение за строеж, като след обстойна преценка на събраните по делото доказателства, вкл. и о относно обстоятелствата, освобождаващи строителя от забава съдът приел, че срокът за завършване на сградата е изтекъл спрямо първата ищца в края на м.април 2010 г., а спрямо останалите ищци – на 31.12.2010 г. Въз основа на СТЕ е прието, че към датата на подаване на исковата молба изпълнението на сградата е било в начална фаза, като към датата на извършване на огледа за изготвяне на заключението й изцяло са завършени стоманобетоновата конструкция, дървената покривна конструкция и покритието й с керемиди, изградена е фасадната и вътрешната тухлена зидария, вкл. и на таванския етаж, както и всички външни ограждащи стени.
При тези данни и при тълкуването на договорите /с идентично съдържание/ от правна страна е прието, че с прехвърлянето на правото на строеж ответникът е престирал по договора и ищците не могат да развалят договора в хипотезата на чл.37.1, според която в случай на забава от страна на продавача по негова вина повече от шест месеца от договорения, респ.удължен срок купувачите имат правото да развалят договора с писмено уведомление и при условие, че сградата не е завършена в груб строеж. В тази връзка е застъпено становището, че макар и обединяващ елементите на два договора, предварителният договор за продажба на бъдещ имот следва да се разглежда като смесен, комплексен, което разбиране изключвало тезата на ищците, че след като им е прехвърлено правото на строеж, този договор следва да се разглежда само като такъв за строителство, пълното неизпълнение на който обосновавал правото им да го развалят. Според съда с това право купувачите разполагали само в случай, че не са придобили правото на строеж, защото само тогава целият договор може да се развали с едностранно изявление, но не и досежно суперфицията.
Следователно поставеният от касаторите въпрос на материалното право, свързан с приложението на чл.87, ал.1 ЗЗД е относим към предмета на делото, но не е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд, а чрез тях и изхода от спора, поради което не попада в обхвата на чл. 280, ал. 1 ГПК, съгласно постановките в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Специфично в разглежданата хипотеза е, че предварителните договори инкорпорират задължението на продавача както да продаде правото на строеж, така и да построи обектите, предмет на това право, но купувачите търсят последиците от развалянето на договорите само в частта досежно тяхното изграждане, но със запазване на суперфициарното им право върху обектите. Следователно значимият за изхода на делото въпрос е допустимо ли е да се развали предварителен договор за продажба на бъдеща вещ при запазване на правото на строеж върху нея, учредено в изпълнение на същия договор. Такъв въпрос обаче не е поставен, а ВКС няма правомощие да изведе служебно въпросите, по които въззивният съд се е произнесъл – т. 1 от ТР № 1/19.II.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК.
Независимо от изложеното касаторите не установяват наличието на сочените допълнителни предпоставки по т.1 и т.2 от цитираната разпоредба.
Според постановките на ППВС № 3 от 29.III.1973 г., развалянето е крайно средство, което не може да бъде предпочетено пред изпълнението. Дадените с него указания са в смисъл, че развалянето на договорите следва да се допуска само когато неизпълнението е толкова съществено, че прави невъзможно постигането на договореното.
В представените Решение № 607 от 24.06.2002 г. по гр.д.№ 57/2002 г., ІІ г.о. и Решение № 1003 от 30.12.2001 г. по гр.д.№ 420/2001 г., в които е коментиран въпросът за разваляне на договор за учредяване на право на строеж срещу задължение за изграждане на бъдеща вещ, респ. за учредяване на право на строеж срещу задължение за построяване на сграда и построяване на обекти от нея, какъвто не е предметът на спора в разглеждания случай.
По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за достъп на въззивното решение до касация.
При този изход на спора на ответника по касация следва да се присъдят и направените в касационното производство разноски в размер на 10 704 лв. – платено адвокатско възнаграждение по договор за правно обслужване от 29.06.2012 г.
По частната жалба на [фирма]:
Частната жалба е подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК и е процесуално допустима.
Частният жалбоподател поддържа, че определението е неправилно, поради нарушение на материалния закон и иска отмяната му. Счита, че неотбелязването във фактурата на номера на делото, по което е платено адвокатското възнаграждение е ирелевантно, след като в представените към нея касови бонове е отразено, че сумите са платени за осъществено процесуално представителство от адв.Д..
Настоящият състав намира за основателни подробно развитите в частната жалба доводи за неправилност на обжалваното определение. От данните по делото е видно, че частният жалбоподател е представляван пред първоинстанционния съд от адв.Д.. Представената по делото фактура с посочен в нея размер на дължимата от жалбоподателя сума на адвокат Д. установява, че същата е съставена на 14.07.2011 г., т.е. преди да бъде образувано въззивното производство – 13.09.2011 г. и следователно номер на делото обективно не е могъл да бъде посочен. Вярно е, че е нечетливо посоченото в нея основание за дължимост на сумата 8 920 лв., но от приложените на л.85 два броя касови бонове се установява, че същата е платена на адв.Вл. Д. като възнаграждение за осъществяване на процесуално представителство по делото. При така приетите факти настоящият състав намира, че обжалваното определение е неправилно и следва да бъде отменено, като се постанови вместо него друго, с което да се осъдят настоящите касатори да заплатят на [фирма] разноски за въззивното производство в размер на 8 920 лв.
Водим от горното Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 90 от 06.04.2012 г. по в.т.д.№ 587/2011 г. на Варненския апелативен съд.
ОСЪЖДА Г. А. П., А. В. М. и Л. Ф. М., граждани на Руската федерация да заплатят на [фирма] със седалище [населено място] разноски за касационната инстанция в размер на 10 704 /десет хиляди, седемстотин и четири/ лева.
ОТМЕНЯ определение № 266 от 07.05.2012 г. по в.т.д.№ 587/2011 г. на Варненския апелативен съд, с което е оставена без уважение молбата по чл.248 ГПК на [фирма] за изменение в частта за разноските на решението, постановено по същото дело, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Г. А. П., А. В. М. и Л. Ф. М., граждани на Руската федерация да заплатят на [фирма] със седалище [населено място] разноски за въззивната инстанция в размер на 8 920 /осем хиляди, деветстотин и двадесет/ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: