5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 591
С., 13.05. 2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети май, през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 1461 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от [фирма] [населено място], представлявано от управителя М. Д. Й., чрез пълномощника си адв. З. Д. от АК-Шумен, против въззивно решение № 160 от 02.10.2012 г., постановено по в.гр.д. № 326/2012 г. на Варненския апелативен съд, с което като е потвърдено решение № 104 от 04.05.2012 г. по т.д. № 17/2011 г. на Шуменския окръжен съд, са отхвърлени предявените от касатора срещу П. „Начало” [населено място] искове с правно основание чл. 49 ЗЗД, за сумата от 26 000 лв./частичен от 99 721,22 лв./, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди – част от стойността на неправомерно ожънат слънчоглед, засят в масив № 35 на м. „Я.”, в землището на [населено място], обл. Шумен, с площ от 450 дка, ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска до окончателното изплащане на главницата и акцесорен иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за сумата от 3 347,23 лв. – лихва за забава върху главницата от 26 000 лв., за периода от 18.09.2010 г. до 05.01.2011 г./датата на завеждане на исковата молба/.
В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че с постановеното въззивно решение, с което са отхвърлени изцяло предявените от него срещу ответната кооперация искове с правно основание чл. 49 ЗЗД, за присъждане на обезщетение за причинените му имуществени вреди в резултат на непозволено увреждане, изразяващи се в стойността на неправомерно ожънат слънчоглед, съдът се е произнесъл по правни въпроси от материално и процесуално естество, значими за изхода на спора, в противоречие с практиката на ВКС и решавани противоречиво от съдилищата, като са посочени ППВС № 3/1973 г., решение № 15 от 03.02.1953 г. на ОСГК на ВС по гр.д. № 135/1957 г., ТР № 142-6 от 11.11.1954 г. ОСГК на ВС, решение № 1186 от 19.05.1960 г. по гр.д. № 1448/1960 г. на ВС, ІІІ г.о., ППВС № 7/1965 г., т. 4, ППВС № 1/1985 г., т. 19, определение № 391 от 15.06.2011 г. по т.д. № 1040/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., определение № 443 от 29.06.2011 г. по т.д. № 1087/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., определение № 9 от 05.01.2011 г. по т.д. № 473/2010 г. на ВКС, ІІ т.о. постановени в производство по реда на чл. 288 ГПК, решение № 44 от 03.08.2010 г. по т.д. № 678/2009 г. на ВКС, І т.о., решение № 224 от 02.07.2010 г. по гр.д. № 177/2010 г. на ВКС, ІІ г.о. и решение № 284 от 21.07.2010 г. по гр.д. № 378/2009 г. на ВКС, ІV г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, като определенията по чл. 288 ГПК съгласно разрешението, дадено в т. 1 на ТР № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС не съставляват задължителна съдебна практика. Поставените материалноправни въпроси са за приложението на чл. 87, ал. 1 ЗЗД относно предпоставките за разваляне на договора за наем между страните от 07.01.2009 г., представляващ изменение на договорите от 15.01.2007 г. и 17.01.2008 г.; за правната квалификация на спорното право с твърдението, че се касае не за гаранционно-обезпечителната отговорност по чл. 49 ЗЗД, а за неизпълнение на договорни задължения, а процесуалноправните въпроси са за задължението на съда за цялостна преценка на събраните по делото доказателства с оглед разпоредбите на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, както и задължението на въззивния съд по чл. 266, ал. 3 ГПК да допусне във въззивното производство събирането на доказателства, недопуснати от първоинстанционния съд при нарушение на съдопроизводствените правила.
Ответникът по касационната жалба П. „Начало” [населено място], област Шумен, представлявана от председателя Б. Н. Д., чрез пълномощника си адв. Г. В. от АК-Шумен, в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за нейната неоснователност и липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена над 5000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да отхвърли предявените искове с правно основание чл. 49, вр. с 45 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд е приел, че ищецът не е доказал при условията на пълно и главно доказване наличие на предпоставките на чл. 49 ЗЗД за ангажиране гаранционно обезпечителната отговорност на ответната кооперация. Съдът е приел, че сключеният договор за наем между страните на 07.01.2009 г., въз основа на който ищецът твърди, че притежава правото за прибере засятата слънчогледова реколта, е бил развален на основание чл. 87, ал. 1 ЗЗД от ответната кооперация, считано от 25.09.2009 г., поради неизпълнение за задължението на ищеца за заплащане на наемната цена в уговорения срок, както и в допълнително дадения такъв. Съдът е обсъдил и твърденията на ищеца, че правото му произтича от двата предходни договора за наем на процесния имот с предвиден по-дълъг срок за ползването му, като е приел, че независимо от това дали наемното правоотношение е било срочно, или не, то е било прекратено чрез упражненото право на наемодателя за разваляне на договора, поради неизпълнението му от страна на наемателя да заплати в срок уговорената цена, която ищецът е бил осъден да заплати на ответника с решение № 213 от 08.12.2010 г. по в.т.д. № 370/2010 г. на Варненския апелативен съд. Решаващият съд е приел, че след като наемният договор, сключен между страните, е бил развален на 25.09.2009 г., то ищецът не е имал правото да обработва земята през следващата година, през която твърди, че е засял със слънчогледово семе и не би имал правото основавайки се на наемния договор, да прибере реколтата, още повече, че данните по делото сочат, че процесния масив е засят от друг арендатор, който е сключил договор за аренда с ответната кооперация. Решаващите изводи на съда са, че в случая не са налице предпоставките за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност по чл. 49 ЗЗД, поради което искът е отхвърлен. Отхвърлен е и искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД предвид акцесорния му характер. Т.е. основният извод на въззивния съд е, че в случая не са налице предпоставките за възникване на отговорността по чл. 49 ЗЗД.
В контекста на този основен извод на въззивния съд, обусловил изхода на спора, поставените от касатора правни въпроси – за приложението на чл. 87, ал. 1 ЗЗД, за правната квалификация на спорното право, както и за задължението на въззивния съд за цялостна преценка на събраните по делото доказателства с оглед разпоредбите на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК и приложението на чл. 266, ал. 3 ГПК относно правомощията на въззивния съд при допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд при събиране на доказателства, са от значение за изхода на делото, но те не са решени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, посочена от касатора, а са в синхрон с нея. В тази връзка въззивният съд е изложил собствени мотиви защо исковете по чл. 49 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД са неоснователни като е обсъдил събраните по делото и относими доказателства съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК и е приел, че в случая разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК е неприложима, тъй като недопуснатите от първоинстанционния съд доказателства са неотносими по спора, поради което съдът не е извършил нарушение на съдопроизводствените правила. По отношение на правната квалификация на спорното право, въззивният съд в съответствие със задължителната съдебна практика е приел, че с оглед заявените обстоятелства и петитум на исковата молба, предявеният иск за главницата следва да се квалифицира по чл. 49 ЗЗД и е изложил мотиви за неоснователност на исковата претенция. В тази връзка релевираните в изложението твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необоснованост на въззивния съдебен акт, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, не могат да аргументират приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Тези основания касаят правилността на обжалваното въззивно решение при разглеждане на касационната жалба по същество по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но не са основания за допускане на касационно обжалване.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на делото пред касационната инстанция касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата направените разноски в размер на по 1140 лв. адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 160 от 02.10.2012 г., постановено по в.гр.д. № 326/2012 г. на Варненския апелативен съд, по касационна жалба с вх. № 5632/07.11.2012 г. на [фирма] [населено място].
ОСЪЖДА [фирма] [населено място] да заплати на П. „Начало” [населено място], област Шумен, направените разноски за касационната инстанция в размер на по 1140 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: