О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.591
гр. София,19.10.2017 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на седемнадесети октомври, две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№1443 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. И. А. срещу решение №420 от 23.02.2017 г. по в.гр.д.№5458/2016 г. на САС. С решението в обжалваната му част е потвърдено решение №6835 от 18.08.2016 г. по гр.д.№17 184/2012 г. на СГС в частта, с която е отхвърлен предявеният от А. И. А. срещу ЗК [фирма] иск по чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ за разликата над сумата от 150 000 лв. до пълния предявен размер от 250 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди претърпени вследствие на ПТП от 15.07.2011 г., ведно със законната лихва от 15.07.2011 г. до окончателното изплащане.
В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост, като в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по материалноправния въпрос, доуточнен от настоящата инстанция съобразно т.1 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС – за критериите по чл.52 от ЗЗД, които съдът следва да обсъди и вземе предвид при постановяване на решението си, за да определи справедлив размер на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, за който въпрос се поддържа, че е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС.
Ответникът по касация ЗК [фирма] заявява становище за неоснователност на жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови решението в обжалваната част, въззивният съд е приел, че основният спорен по делото въпрос, е относно размера на дължимото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди. Посочил е, че съобразно задължителната практика на ВКС, справедливостта като критерий за определяне размера на обезщетението при деликт, не е абстрактно понятие, а предпоставя винаги преценка при мотивирано изложение, а не изброяване на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като характер на увреждането, начин на извършването му, интензитета и продължителността на търпимите болки и страдания, допълнително влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания. Изложил е съображения, че в случая претърпяната от ищеца черепно-мозъчната травма, е довела до разстройство на здравето с опасност за живота, многофрагментарните фрактури на двете челюсти и увреждането на четири зъба, са довели до трайно затруднение в храненето и говореното, а счупването на носните кости и получените увреждания на меките тъкани – до разстройство на здравето без опасност за живота. Анализирайки: 1. Продължителността на лечебния период – една година, 2. Уврежданията, довели до 70% трайна загуба на работоспособност на лице в активна възраст от около 40 години, 3. Интензитетът на болките и страданията – особено силни през първите 4,5 месеца, при отчитане, че ищецът е бил на легло, не е могъл да се движи сам, да говори и да се храни без сонда, претърпял е операция на челюстта, 4. Преживените физически болки и негативни емоции, 5. Трайността на причинените увреждания, като малка остатъчна деформация на носните кости, остатъчна деформация на долната челюст, поради която ищецът трудно отваря устата си и има трайно изкривяване на устния отвор, при говор „фъфли”, два загрозяващи белега на лицето, промяна в походката и накуцването, 6. Уврежданията на психиката, изразяващи се в остра реакция на стрес, последвана от посттравматично разстройство, което към настоящия момент е отзвучало, но съгласно СМЕ пред въззивната инстанция са останали симптоми на претърпените травми, които съответстват на психични разстройства, дължащи се на мозъчна увреда и затрудняват адаптацията, без възможност за прогнозиране на възстановяването, 7. Наличието на отоневрологичен централен синдром /световъртеж/ в стадий на субкомпенсация, към настоящия момент, който е лекуван до 2015 г., но след това, макар и без динамика в сравнение с предишни прегледи, е установен като непреодолян, въззивният съд е достигнал до извод, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди, настъпили вследствие на ПТП, причинено от застрахован при ответното дружество водач на МПС, се равнява на сумата от 150 000 лв.
Предвид изложените от въззивния съд мотиви, настоящият състав намира, че постановеният от касатора въпрос е обусловил решаващата воля на съда, но не се установява наличие на поддържаното в изложението по чл.284, ал.3 от ГПК селективно основание. Съобразно дадените в т.II от Постановление №4/1968 г. на Пленума на ВС разяснения, понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението – такива при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. От друга страна в константната задължителна съдебна практика на ВКС /обективирана в служебно известните на настоящия състав решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК – решение № 83 от 06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №151 от 12.11.2013 г. по т.д. №486/2012 г., ТК, ІІ т.о., решение №130 от 09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., и мн.др./ се приема, че при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, следва да се вземат предвид във всеки конкретен случай установените по делото конкретни обстоятелства, свързани с характера и тежестта на увреждането, интензитета и продължителността на претърпените физически и емоционални болки и страдания. В случая при определяне на размера на справедливото обезщетение, въззивният съд е взел предвид, анализирал е и е съобразил посочените критерии, поради което не е налице твърдяното отклонение от практиката на ВКС, като касационно обжалване не следва да бъде допуснато.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №420 от 23.02.2017 г. по в.гр.д.№5458/2016 г. на САС в частта му, с която е потвърдено решение №6835 от 18.08.2016 г. по гр.д.№17 184/2012 г. на СГС в частта, с която е отхвърлен предявеният от А. И. А. срещу ЗК [фирма] иск по чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ за разликата над сумата от 150 000 лв. до пълния предявен размер от 250 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди претърпени вследствие на ПТП от 15.07.2011 г., ведно със законната лихва от 15.07.2011 г. до окончателното изплащане.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.