1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 591
Гр. С., 23.08.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия второ отделение в закрито съдебно заседание на осми март две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. И.
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурор
изслуша докладваното
от съдията /председател/ Л. И.
търговско дело № 690/2010 г
Производството е по чл. 288 във вр.с чл.280 ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] [населено място] подадена чрез процесуалния му представител адвокат В.Д. от САК срещу въззивното решение на Софийски градски съд, ГК, ІІ „В” състав постановено на 13.04.2010 г. по гр.д.№ 801/2009 г. С това решение след частична отмяна на първоинстанционното решение на Софийски районен съд, 32 състав от 11.12.2008 г. по гр.д.№ 23817/2006 г. в осъдителната му част за сумата над присъдените 1603 лева до 3637.59 лева по иска с правна квалификация чл.266 ал.1 ЗЗД и за сумата над 3.73 лева до присъдените 1867.92 лева по иска за неустойка по чл.92 ал. 1 ЗЗД, въззивният съд е отхвърлил в посочените размери претенциите за заплащане на частично неизплатена цена по договор за изработка от 26.09.2005 г. и неустойка за неизпълнение по същия договор предявени от ищеца –касатор срещу Н. М. И. от [населено място].
В касационната жалба се правят подробни оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че съдът не е обсъдил в цялост събраните по делото доказателства, неправилно е преценил фактите по делото, което е довело до погрешни крайни изводи досежно спорните правоотношения. Навеждат се доводи за погрешно тълкуване на сключения между страните писмен договор за извършване на ремонт и преустройство в жилището на ответницата в частта относно неустойките при неизпълнение на задължението за плащане на изработеното от страна на възложителя.
В допълнително изложение към касационната жалба касаторът сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т. 1 и т. 2 ГПК. Поддържа, че съдът се е произнесъл по следните материалноправни и процесуални въпроси, които са от съществено значение за изхода на спора, а именно: 1. Достатъчни доказателства ли са заключението на вещи лица и свидетелските показания за наличие на неформален, устен договор за изработка, ако тези доказателства не са оспорени и са приети от съда. 2. Възможно ли е волята на двете страни по един писмен договор за определяне на неустойка за неизпълнение да бъде адекватно изтълкувана по реда на чл.20 ЗЗД чрез възприемане на еднократна сума за неустойка в размер на 3,7265 лв. Навежда доводи, че съдът се е произнесъл по поставените въпроси в противоречие с практиката на ВКС позовавайки се на приложени към жалбата пет броя решения на различни състави на ВКС постановени при действието на отменения ГПК.
Ответникът по касационната жалба Н. М. И. от [населено място] чрез процесуалния си представител адвокат В.Б. от САК поддържа становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване, а по същество-направените оплаквания са неоснователни.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба и провери данните по делото, намира, че жалбата е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност, не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва от ВКС с оглед критериите предвидени в чл.280 ал.1 ГПК при спазване на указанията дадени в ГР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС.
Видно от данните по делото, с обжалваното решение след частична отмяна на първоинстанционното решение в осъдителната му част въззивният съд е отхвърлил претенцията на ищеца-касатор по чл.266 ал.1 ЗЗД за разликата над дължимото неизплатено от ответницата възнаграждение за извършени СМР в размер на 1603 лева до присъдените от районния съд 3 637.59 лв., както и за разликата над дължимата по договора между страните неустойка по чл.92 ал.1 ЗЗД от 3.73 лв. до размера на присъдената от СРС сума от 1867.92 лв. Прието е, че между страните са възникнали валидни облигационни правоотношения по силата на сключен договор за изработка от 26.09.2005 г. по смисъла на чл.253 и сл.ЗЗД. В изпълнение на този договор ищецът е извършил ремонтни работи на апартамента на ответницата срещу твърдо уговорена цена от 7453 лв., която е била частично изплатена, въпреки, че работата е приключила и при приемането на обекта възложителката е направила забележки само по отношение гладкостта на боядисаните врати и шпакловката на стените. Прието е също, че по делото липсват данни за допълнително договорени СМР по единични цени, поради което съдът е приел, че изпълнителят има право на неизплатената част от възнаграждението само в рамките на предварително уговорената цена. Този извод съдът е направил след извършен цялостен анализ на събраните по делото многобройни писмени и гласни доказателства, включително и заключенията на назначените експертизи. Тълкувайки по правилата на чл.20 ЗЗД клаузата на чл.14 от договора съпоставяйки я с тези на чл.12 и 13 от същия съдът е достигнал до извода, че предвидената неустойка за забавено плащане в размер на 0.05% от дължимата цена е уговорена да се начислява еднократно, а не за всеки изминал ден забава, каквато е изричната уговорка съдържаща се в клаузата на чл.13 по отношение забавата при изпълнение на СМР.
Видно от съдържанието на касационната жалба формулираният от касатора въпрос „достатъчни доказателства ли са заключението на вещи лица и свидетелските показания за наличие на неформален, устен договор за изработка „ е фактически, а не правен и разрешаването му е изцяло в зависимост от конкретните данни по делото, а не е свързан с приложението на определена правна норма. Постоянна и непротиворечива е съдебната практика, че договорът за изработка е консенсуален. Законът не предвижда като условие за валидност спазването на определена форма и договорът се счита за сключен с факта на постигнатото съгласие, който може да бъде установяван с всички допустими по ГПК доказателствени средства. Въпросът за наличието или отсъствието на облигационна връзка между страните, както и по отношение предмета и условията на договора във всеки отделен случай подлежи на конкретна преценка и се решава в зависимост от събраните по делото доказателства. В случая съдът е извършил такава преценка на фактическия и доказателствен материал, в резултат на което е достигнал до извода, че по делото липсват данни за допълнително възложени СМР извън предвидените в процесния договор. Тази преценка е относима единствено към конкретния спор и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията за необоснованост и незаконосъобразност на обжалваното решение представляват касационни основания за отмяна по смисъла на чл.281 т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл. 280 ал. 1 ГПК.
Аналогично е положението и по отношение на поставения от касатора въпрос относно размера на уговорената неустойка за забавено плащане, който е свързан с приложението на чл.20 ЗЗД и начина на тълкуване на договора. По този въпрос също е налице трайно установена непротиворечива практика на ВКС, която е в с мисъл, че при наличие на съмнение, неяснота или двусмисленост на договорните клаузи, действителната обща воля на страните се установява чрез тълкуване, законността на което е обусловена от прилагане на въведените в чл.20 ЗЗД критерии. Видно от данните по делото, съдът е тълкувал съдържанието на процесния договор в съответствие с посочената трайно установена съдебна практика, спазвайки правилата предвидени в чл.20 ЗЗД. Що се отнася до конкретните изводи на съда, направени в резултат на извършената суверенна преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, същите са относими единствено към настоящия спор и касаят правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка не е налице твърдяното противоречие в съдебната практика, тъй като различния изход по делата в приложените към жалбата съдебни решения се дължи на различните данни и събраните доказателства по всяко едно от тях, а не на противоречиво тълкуване и прилагане на нормата на чл.20 ЗЗД.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд, ГК, ІІ „В” състав постановено на 13.04.2010 г. по гр.д.№ 801/2009 година.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: