О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 591
София, 28.08.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 18.06.2013 год., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 998 / 2012 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ТД [фирма], [населено място], чрез процесуалния му представител- адв.Л.Т.-ПАК, против въззивното решение на Софийски градски съд № 3492 от 21.05.2012 год., по гр.д.№ 2880/2012 год., с което е потвърдено решението на Софийски районен съд от 17.11.2011 год., по гр.д. № 57549/2009 год. за отхвърляне на предявения от настоящия касатор, като ищец, срещу ТД [фирма], иск по чл.124 , ал.1 ГПК за признаване на установено, че считано от 01.05.2005 год. между страните не е имало наемно правоотношение, породено от сключен помежду им наемен договор от 22.03.2005 год. за недвижим имот- апартамент с офис на трети етаж от жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица].
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на закона, поради което се иска отмяната му на осн. чл.281, т.3 ГПК. Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че срочен договор за наем не може да бъде прекратен преди изтичане на уговорения в него срок. В касационната жалба са развити и подробни съображения за недействителност на наемния договор, поради липса на годен предмет и на надлежно учредена представителна власт на представляващия ответното ТД, който в нарушение на договорните клаузи на дружествения договор на О. е придобил вещни права върху недвижим имот без изрично съгласие и решение на О..
В изложение на основанията за достъп до касационен контрол жалбоподателят се позовава на едновременното наличие на всички на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, като твърдението му е, че възприетото от въззивния съд разрешение на определените за значими въпроси на материалното право: 1.”Въпреки установяването, че сградата , в която се намира процесния обект- „апартамент с офис”, не е въведена в експлоатация по реда на чл.177 ЗУТ и е в сила забраната на чл.178 ЗУТ за ползване на сградата, съответно на обекта, чието ползване по предназначение е предмет на правоотношението, чието съществуване или не съществуване е предмет на установителната искова претенция, въззивният съд е приел, че такова правоотношение- съществува.”
2. „Въпреки установяването, че след сключване на договора възниква обективна невъзможност за изпълнението му, вина за което не може да се вмени на ищеца, въззивният съд не признава прекратяването на договора по право, съгласно чл.89, ал.1 ЗЗД, ако все пак той е предизвикал действие.”
Като израз на визираното противоречие по т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 ГПК са посочени : решение № 383/ 08.04.69 год., по гр.д.№ 262/69 год. на ІІІ г.о.на ВС; решение № 1384/ 20.12.2008 год., по гр.д.№ 4740/2007 год. на ІV-то г.о. на ВКС, решение на СГС от 24.11.2003 год., по гр.д.№ 5044/ 2002 год., решение на СРС от 08.08.2002 год., по гр.д.№ 4382/2001 год. и решение на М. № 120/92 год. на АС при Б..
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване и алтернативно по въведените касационни основания, като счита, че при липсата на категорични доказателства за обективна невъзможност, сключеният между страните срочен наемен договор, не може да бъде прекратен предсрочно, щом отсъства изрична уговорка между съконтрахентите в тази насока.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима .
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване, поради следното:
Формулираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси не могат да обосноват наличието на основната обща предпоставка за допускане на касационно обжалване.
Съгласно задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС правният въпрос – материалноправен и/ или процесуалноправен трябва да се включва в конкретния предмет на делото, индивидуализиран с въведеното с исковата молба основание и заявен петитум и да е от значение за формиране решаващата правна воля на съда, при съобразяването и с практиката и закона, но не за правилността на обжалваното въззивно решение.
В случая поставените от касатора въпроси са фактологически и като относими към приетата за установена фактическа обстановка по делото, са ирелевантни за постановения от СГС краен правен резултат.
Всъщност чрез същите касаторът оспорва правилността на правните и фактически изводи на въззивния съд, които изградени въз основа на суверенната му преценка на доказателствения материал по делото и при съобразяване клаузите на сключения между страните наемен договор са част от осъществяваната от него правораздавателна функция, възложена му по закон, правилността на която, съгласно чл.290, ал.2 ГПК е предмет на касационната проверка по същество на въведените касационни основания, но не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК.
Дори, обаче, и да се приеме, че с оглед съдържанието на изложението на основанията за достъп до касационен контрол и данните по делото релевантните за постановения от СГС краен правен резултат по конкретния правен спор могат да бъдат уточнени в производството по чл.288 ГПК, в съответствие с постановките в т.1 на ТР №1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС и са свързани: с възможността срочен наемен договор да бъде прекратен с едностранно предизвестие; с обективната невъзможност за изпълнение на валидно сключен наемен договор и със съдържанието на понятието „невъзможен предмет на договор за наем, като основание за нищожността му по чл.26, ал.2 ЗЗД, то неоснователно е позоваването на селективните основания по т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
Цитираните в тази вр.решения № 1384/29.12.2008 год., по гр.д.№ 4740/ 2007 год., на ІV г.о. и № 383/ 08.04.1996 год., по гр.д.№ 262/69 год. на І г.о. като казуална практика на ВКС са неотносими към основанието по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, съгласно приетото в т.2 на ТР №1/2010 год. на ОСГТК на ВКС, което има предвид само задължителната практика на касационната инстанция.
Същите тези съдебни актове не могат да бъдат изрази и на противоречието по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като касаят разрешаването на различни от разрешения с обжалваното въззивно решение въпрос по приложението на съответната правна норма.
С първото от тях е разгледан наистина въпроса за приложението на чл.89 ЗЗД, но с оглед настъпила по време на действие на сключен между страните предварителен договор за продажба промяна в статута на недвижимия имот, предмет на същия, като от имот частна общинска собственост същият е станал изключителна държавна собственост, изключващ прехвърляне на собствеността му на трето лице, какъвто не е разглежданият случай.
С решение № 383/ 69 год., по гр.д.№ 262/69 год.съставът на ВКС се е произнесъл по възможността договор за наем, сключен под режима на специалния Закон за наемите/ отм./ да подлежи на разваляне по право по чл.89 ЗЗД, когато с нормативен акт е въведена забрана отдадените под наем помещения да се ползват за предназначението, за което конкретното наемно правоотношение е изрично възникнало, каквато не е хипотезата, разгледана в обжалвания съдебен акт.
Що се касае до визираното решение на АС при Б., то съгласно т.3 на ТР №1/1010 год. на ОСГТК на ВКС същото не е част от практиката на съдилищата по см. на чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Останалите съдебни решения – на СРС по гр.д.№ 4382/2001 год. и на СГС по гр.д.№ 5044/2002 год. няма данни да са влезли в сила, поради което не подлежат на обсъждане.
Само за пълнота на настоящето изложение следва да се посочи, че съдебната практика относно възможността срочен наемен договор да бъде прекратен с едностранно предизвестие е последователна и непротиворечива и е в смисъл, че не съществува законова възможност наемен договор, сключен за определен срок да бъде прекратен с едностранно предизвестие, освен в хипотезата на изрично постигнато в клаузите му съгласие от съконтрахентите.С тази практика СГС изцяло се е съобразил при постановяване на обжалваното решение.
Не съществува спор в правната доктрина и съдебна практика и по въпроса, че предметът на наемния договор не е невъзможен, когато вещта още не съществува / бъдеща вещ/, но подлежи на създаване и предаване като материална ценност в определени времеви граници, от която практика СГС също не се е отклонил.
Селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е аргументирано единствено с възпроизвеждане на законовата разпоредба, поради което не следва да бъде обсъждано, съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Ответната по касационната жалба страна е претендирала деловодни разноски за касационното производство, на осн. чл.78, ал.3 ГПК, но не е доказала да е извършила такива, поради което искането и се явява неоснователно, макар и своевременно заявено.
Водим от изложените съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд № 3492 от 21.05.2012 год., по гр.д.№ 2880/2012 год., по описа на с.с..
ОПЕРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.