1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 592
С., 13.05. 2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на десети май, през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 7 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от М. Г. С. от [населено място], чрез пълномощника си адв. П. И. АК-Р., против въззивно решение № 545 от 02.10.2012 г., постановено по в.гр.д. № 727/2012 г. на Русенския окръжен съд, ГО, в частта му, с която като е потвърдено решение № 1143 от 10.06.2011 г. на Русенския районен съд, постановено по гр.д. № 10064/2010 г., е уважен предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД от М. Х. Г. от [населено място] срещу М. Г. С., за сумата от 24 415, 90 лв. като получена без основание. В. решение в частта му, с която искът е отхвърлен в размера над 24 415,30 лв. до пълния предявен размер от 24 915,30 лв. като погасен чрез прихващане с насрещно вземане на М. Г. С. по чл. 246 ЗЗД, като необжалвано е влязло в сила.
В касационната жалба, касаторката изразява становище, че постановеното решение от въззивния съд е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закони. В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторката твърди, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси, обусловили изхода на делото, в противоречие с практиката на ВКС. Изведените материалноправни въпроси са – при преценка за наличие на основание за плащане по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, следва ли съдът да преценява и нормата на чл. 55, ал. 2 ЗЗД – дали направеното плащане не е при съзнателно изпълнение на нравствен дълг; ползването на чужд имот със знанието и без противопоставянето на собственик без писмен договор и при плащането на парични суми по сметка на собственика представлява ли фигурата на договор за заем за послужване, както и предоставяне ползването на имот, държан на основание заем за послужване на трети лица – дъщеря и търговец, изключва ли личното ползване на заетата вещ; както и представлява ли добив от имот, ползването на имота от ЕТ за нуждите на търговската му дейност. Позовава се на задължителна съдебна практика, на която приетото във въззивното решение противоречи, а именно – ППВС № 1/1979 г., т. 2 по някои въпроси на неоснователното обогатяване, решение № 276 от 12.04.2010 г. по гр.д. № 912/2009 г. на ВКС, ІV г.о. и ТР № 2/2001 г. на ОСГК на ВКС по гр.д. № 2/2001 г.
Ответницата по касационната жалба М. Х. Г. от [населено място], не изразява становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното :
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – уважен иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, с цена на иска над 5000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да уважи предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 24 415,90 лв., въззивният съд е приел, че престираните от ищцата суми и получени от ответницата, са при начална липса на основание, т.е. още при самото им получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едното лице в имуществото на другото. Съдът е приел, че дори да се приеме наличието на уговорка за обратно изкупуване на процесния имот след погасяване на кредита на ответницата от ищцата, то тъй като същата е недействителна по силата на чл. 209 ЗЗД, също е налице нещо получено при начална липса на основание. Изпълнявайки задължителните указания на ВКС в отменителното му решение по прилагането и тълкуването на закона, съдът е приел, че ответницата не е доказала, че между страните е бил сключен договор за наем и извършените плащания от ищцата представляват платена наемна цена за ползването на процесния имот, тъй като от данните по делото се установява, че средствата са за „погасителна вноска”, „вноска” или „вноска по кредит” по сметка на ответницата, същите нямат характер на периодични ежемесечни плащания, не са с еднакъв размер и не са плащани всеки месец еднократно и през целия период, в който по делото безспорно е установено, че М. Г. е ползвала недвижимия имот след като е прехвърлила собствеността върху него на М. С., която от своя страна го е отчуждила на трето лице – св. Д.. Съдът е приел, че ищцата е доказала, че ползването на имота от нея е станало на основание договор за заем за послужване, като съгласно чл. 246 ЗЗД, когато заетата вещ е дала плодове, заемателят следва да ги върне, освен ако е уговорено друго. В тази връзка с оглед данните по делото решаващият съд е приел, че възражението на ответната страна за прихващане с плодовете на вещта е основателно за периода от 01.03.2008 г. – датата на отдаването под наем от ищцата на гаража до 14.05.2008 г. – датата на придобиването му от третото лице св. Д. Д., в размер на сумата от 500 лв., с колкото следва да бъде намалена присъдената на ищцата М. Г. сума от 24 915,30 лв.
За да се допусне разглеждане на касационната жалба предвид залегналата в ГПК факултативност на касационното обжалване, на първо място касаторът следва да формулира материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, значим за изхода на спора, по който съдът се е произнесъл с обжалвания съдебен акт. Такива въпроси са основните въпроси на спора, засягащи допустимостта и основателността на иска, по които съдът реализира произнасяне, от което зависи изхода на делото. В случая такъв въпрос от материално и/или процесуалноправно естество не е изведен от касаторката. Така както са формулирани правните въпроси от материално естество, а именно, при преценка за наличие на основание за плащане по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, следва ли съдът да преценява и нормата на чл. 55, ал. 2 ЗЗД – дали направеното плащане не е при съзнателно изпълнение на нравствен дълг; ползването на чужд имот със знанието и без противопоставянето на собственик без писмен договор и при плащането на парични суми по сметка на собственика представлява ли фигурата на договор за заем за послужване, както и предоставяне ползването на имот, държан на основание заем за послужване на трети лица – дъщеря и търговец, изключва ли личното ползване на заетата вещ; както и представлява ли добив от имот, ползването на имота от ЕТ за нуждите на търговската му дейност, не са обусловили изхода на спора по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД като главно основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Така, поставеният материалноправен въпрос – следва ли съдът да преценява нормата на чл. 55, ал. 2 ЗЗД – дали направеното плащане не е при съзнателно изпълнение на нравствен дълг при преценка за наличие на основание за плащане по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, не обуславя основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като в процеса на делото не е бил предмет на обсъждане и в този смисъл се поставя за първи път в касационното производство. Останалите материалноправни въпроси, описани по-горе, не са обусловили изхода на спора, поради което по тях също не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. На тези въпроси по същество въззивният съд е дал отговор, който е в съответствие със закона и трайната съдебна практика, свързана с приложението на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Именно в съответствие със съдебната практика и задължителните указания на ВКС в отменителното му решение по прилагането и тълкуването на закона, съдът е приел, че ответницата не е доказала, че между страните е бил сключен договор за наем и извършените плащания от ищцата представляват платена наемна цена за ползването на процесния имот, тъй като от данните по делото се установява, че средствата са за „погасителна вноска”, „вноска” или „вноска по кредит” по сметка на ответницата, същите нямат характер на периодични ежемесечни плащания, не са с еднакъв размер и не са плащани всеки месец еднократно и през целия период, в който по делото безспорно е установено, че М. Г. е ползвала недвижимия имот след като е прехвърлила собствеността върху него на М. С., която от своя страна го е отчуждила на трето лице – св. Д. Д.. Приетото от въззивния съд в тази насока не е в противоречие с приетото в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 276/2010 г. на ВКС, тъй като там е даден отговор на въпроса, свързан с приложението на чл. 31, ал. 2 ЗС, който е неотносим за настоящото дело. В изложението на практика се съдържат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост във връзка с преценка на събраните по делото доказателства, които са касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и които са относими към основателността на касационната жалба, а не към допустимостта на касационното обжалване. Като краен извод, изложението не съдържа правен въпрос, обуславящ изхода на делото, отнесен към хипотезите на приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. К. съд не може от данните по делото да изведе правния въпрос от значение на изхода на спора, без да упражни служебното начало във вреда на другата страна/ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 545 от 02.10.2012 г., постановено по в.гр.д. № 727/2012 г. на Русенския окръжен съд, ГО, по касационна жалба с вх. № 12125 от 09.11.2012 г. на М. Г. С. от [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: