4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 592
гр. София, 16.10.2015 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шести октомври през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева ч.т.д. № 2645 по описа за 2015г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3 вр. чл.396, ал.2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма], [населено място], представлявано от адв. Д. М., срещу определение № 159 от 31.03.2015г. по ч.гр.д. № 210/2015г. на Пловдивски апелативен съд, с което след отмяна на определение № 286 от 23.02.2015г. по т.д. № 55/2015г. на Старозагорски окръжен съд е допуснато обезпечение на бъдещ иск по чл.439, ал.1 ГПК, предявим от [фирма] против [фирма] за оспорване на вземане в размер на 59 000.37 лева, присъдено с изпълнителен лист от 22.10.2014г., издаден по реда на чл.404, ал.1, пр.2 ГПК въз основа на невлязло в сила въззивно решение № 564 от 13.10.2014г. по т.д. № 726/2014г. на Пловдивски апелативен съд, чрез спиране на изпълнението по изп.д. № 20148680400439 по описа на ЧСИ Р. Манджурова, с рег. № 868 с район на действие ОС – Стара З., при парична гаранция в размер на 3 000 лева.
Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно. Счита за правилен извода на първоинстанционния съд, че не може да се установи връзката между изпълнителното дело, чието спиране се иска, и бъдещия иск по чл.439 ГПК. Твърди още, че представените от молителя споразумение от 27.10.2014г. и разписка не са подписани от управителя на [фирма] и същият не е получавал посочената в разписката и споразумението парична сума в размер на 59 000 лева, с оглед на което е образувана прокурорска преписка по описа на ОП – Стара З.. Поддържа, че въззивният съд е следвало, след като допуска обезпечението, да уведоми НАП за извършено административно нарушение по Закона за ограничаване на плащанията в брой, съгласно чл.3, ал.1 от който плащанията на територията на страната се извършват само чрез превод или внасяне по платежна сметка, когато са на стойност равна или надвишаваща 15 000 лева. Допускането на касационно обжалване частният жалбоподател обосновава с наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следните процесуалноправни въпроси, които се разрешават противоречиво от съдилищата:
1. Какви са критериите за определяне на размера на гаранцията по чл.390, ал.4 ГПК в производството по обезпечение на бъдещ иск на основание чл.439, ал.1 ГПК и задължен ли е съдът да съобрази цената на бъдещия иск?
2. Допустимо ли е съдът в обезпечителното производство да извършва преценка на представените писмени доказателства, както и да изразява становище по същество на бъдещия иск, чието обезпечение се търси?
Моли да бъде допуснато касационно обжалване на определението и същото да бъде отменено, като искането за допускане на обезпечение бъде оставено без уважение или бъде определена парична гаранция в по-висок размер.
Ответникът [фирма] оспорва частната жалба, като поддържа, че е недопустима, тъй като липсва основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Излага и съображения за неоснователност на частната жалба, като твърди, че всички изложени в нея доводи засягат съществото на делото, а не наличието на предпоставки за допускане на обезпечение на бъдещ иск. Поради това моли частната касационна жалба да бъде отхвърлена като неоснователна.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл. 274, ал.3 вр. чл.396, ал.2 ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл. 275, ал.1 от ГПК.
За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че бъдещият иск по чл.439 ГПК е допустим, тъй като с него длъжникът оспорва вземане, за което е издаден изпълнителен лист въз основа на невлязло в сила осъдително въззивно решение, като се позовава на новонастъпили факти след приключване на съдебното дирене в производството пред въззивния съд – споразумение между страните от 27.10.2014г. за погасяване на задължението. Приел е, че бъдещият иск е и вероятно основателен с оглед представените доказателства – посоченото споразумение, според което общият размер на задължението /главница и мораторна лихва/ възлиза на 59 000,37 лева и представената в заверен от страна препис разписка, подписана от управителя на взискателя. С оглед на това и като е изложил съображения, че връзката между изпълнителното дело, чието спиране се иска, и бъдещият иск по чл.439 ГПК е очевидна, както и че е налице обезпечителна нужда предвид опасността погасеното вземане да бъде събрано повторно чрез принудително изпълнение върху имуществото на длъжника, е приел, че следва да бъде допуснато исканото обезпечение, но само при условията на чл.390, ал.4, изр.последно ГПК – след представяне на гаранция в размер на 3 000 лева. Въззивният съд е посочил, че размерът на гаранцията отговаря на изискването за реципрочност с размера на преките и непосредствени вреди, които ответникът може да претърпи в резултат на обезпечението.
Съгласно дадените в т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения допускането на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираният от касатора процесуалноправен въпрос, отнасящ се до критериите за определяне на размера на гаранцията по чл.390, ал.4 ГПК, е релевантен, тъй като е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, но не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. В определение № 18916 от 14.10.2013г. по гр.д. № 12492/2013г. на СГС е прието, че гаранцията има за цел да обезпечи другата страна в изпълнителното производство от неправомерното му спиране и евентуалните вреди, които същото би причинило на взискателя в производството, в какъвто смисъл се е произнесъл и въззивният съд в обжалваното определение. Определение № 312 от 03.07.2015г. по гр.д. № 345/2015г. на Окръжен съд – Шумен е постановено по искане за допускане на обезпечение на предявен, а не на бъдещ иск, поради което не съдържа произнасяне по формулирания правен въпрос. По въпроса за критериите за определяне на размера на гаранцията е формирана по реда на чл.274, ал.3 ГПК съдебна практика – определение № 892 от 16.12.2011г. по ч.т.д. № 812/2011г. на ВКС, ТК, І т.о. и определение № 180 от 02.04.2009г. по ч.гр.д. № 111/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о., в които е прието, че размерът на гаранцията по чл.391, ал.1, т.2 ГПК следва да е съобразен с размера на вредите, които ответникът ще търпи от неоснователно допуснато обезпечение или с обема на претендираните от ищеца по бъдещия иск права и евентуалната продължителност на процеса. Въззивният съд е посочил, че размерът на гаранцията е съобразен с изискването за реципрочност с размера на преките и непосредствени вреди, които ответникът може да претърпи в резултат на обезпечението и следователно не се е отклонил от формираната съдебна практика.
Вторият процесуалноправен въпрос е некоректно формулиран с оглед мотивите на въззивния съд в обжалваното определение. При произнасянето си въззивният съд е взел предвид представените с молбата за допускане на обезпечение доказателства с оглед преценката за вероятната основателност на бъдещия иск, като е посочил, че авторството на представената от молителя разписка може да бъде оспорвано в един бъдещ процес, но не е изразил становище по съществото на иска. Поради това този въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и не може да обоснове допускане на касационно обжалване.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 159 от 31.03.2015г. по ч.гр.д. № 210/2015г. на Пловдивски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: