О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 592
София, 28.08.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 04.06.2013 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 907/2012 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Ц. С. К. и С. Г. К., чрез адв. Х.М. – САК, против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 113 от 28.06.2012 год., по в.гр.д.№ 485/2012 год., с което е потвърдено решението на Софийски градски съд № 5524 от 18. 10.2011 год., по гр.д.№ 3529/2010 год. и са отхвърлени като неоснователни предявените от касаторите, в качеството им на ищци, срещу [фирма]АД, [населено място] субективно съединени искове по чл.226, ал.1 КЗ за заплащане на обезщетение от по 40 000 лв. за всеки един от тях, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 19.10.2007 год. до окончателното и изплащане.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на материалния закон – чл.226 КЗ, във вр. с чл. 257 КЗ и чл. 268 КЗ – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основното възражение на касаторите е срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че ответното АД – застраховател не дължи обезщетение по реда на чл.226, ал.1 КЗ на наследниците по закон на водача на МПС, причинил увреждащото ПТП, за понесените от тях неимуществени вреди от смъртта му.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, мотивирани с твърдението на касаторите, че посочените нарушения на материалноправните норми – чл.257 КЗ и чл.268 КЗ” насочват към тяхното касационно обжалване, тъй като нарушението им доведе до неправилно прилагане на материалното право и увреди правосъдието”.
Ответната по касационната жалба страна [фирма] АД, със седалище [населено място], чрез своя процесуален представител в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на отсъствие на установените от законодателя процесуални предпоставки.
Подробно са обосновани и алтернативни доводи за неоснователност на въведените с касационната жалба касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложеното и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на инстанционен контрол пред ВКС, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Въпреки процесуалната допустимост на касационната жалба, обусловена от формалното и съответствие с изискванията на процесуалния закон за редовността и искането за достъп до касационен контрол е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение, поради следното:
За да остави в сила първоинстанционното решение на Софийски градски съд, в частта, с която са отхвърлени като неоснователни предявените от настоящите касатори, като ищци, субективно съединени искови претенции, основани на чл.226, ал.1 КЗ въззивният съд е приел, че в случая не са налице предпоставките на закона за ангажиране отговорността на ответника- застраховател. Изложени са съображения, че предмет на задължителната застраховка „Гражданска отговорност” е гражданската отговорност на самите застрахованите за виновно причинени от тях вреди на трети лица, възникнали на основание осъществен деликт, като по силата на чл.257, ал.2 КЗ застраховани лица по тази имуществена застраховка са собственикът на застрахованото моторно превозно средство, както и всяко лице, което ползва същото на законно основание. Следователно, обстоятелството, че към момента на процесното ПТП, наследодателят на ищците- техен син е управлявал на законно основание застрахования по застраховка „Гражданска отговорност” автомобил – собственост на неговия работодател, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, сочи, че същият е имал качеството на застрахован по см. на КЗ, а не на трето лице.
Поради това, като застрахован водач на МПС, при управлението на което е предизвикано процесното ПТП, починалият не отговаря по отношение на ищците – негови преживели родители, за собствената си смърт, тъй като спрямо тях същият не е осъществил деликт.
Като допълнителен аргумент, че в случая не са налице предпоставките на чл.226, ал.1 КЗ, а евентуално тези на чл.200 КТ, обуславящи отговорността на субекта на работодателската власт,Софийски апелативен съд е възприел въведените с допълнителната искова молба твърдения на ищците, сочещи на несъобразено от работодателя на починалия им син недоброто му здравословно състояние, което е пряката причина за настъпване на злополуката и изпадането му, като водач на автомобила, в краткотраен „синкоп”. В тази вр. решаващият съд е изложил и съждения за хипотезата, при която същият би отговарял като на собственика на застрахованата вещта по реда чл.50 ЗЗД, при евентуални нейни недостатъци, каквито факти и обстоятелства не поддържани в исковата молба, нито са установявани в хода на делото.
Следователно решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че касаторът не е формулирал правен въпрос, който може да обоснове наличие на основната обща предпоставка за допускане на касационното обжалване, уредено по действащото законодателство не като задължително, а като факултативно – обусловено от формалното наличие на изчерпателно и лимитивно изброени условия – главно и допълнително, обосноваването на които е възложено императивно в изключителна тежест на касатора.
В случая това изискване на процесуалния закон не е изпълнено, тъй като съгласно задължителните постановки в т.1 на ТР №1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС релевантен по см. на чл.280, ал.1 ГПК материалноправен или процесуалноправен въпрос е само този, който като включващ се в предмета на конкретния правен спор и обусловил решаващите правни, а не фактически изводи на въззивния съд, се явява от значение за крайния правен резултат по делото, а не за правилността на обжалваното решение.
Видно от съдържанието на депозираното от касатора изложение на основанията за достъп до касационен контрол такъв конкретен правен въпрос въобще отсъства, тъй като общата формулировка за допуснато нарушение на закона – чл.257 КЗ и чл.268, ал.1 КЗ е неотносима към основната обща предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК.
Явно е, че касаторът в несъответствие с разпореденото от процесуалния закон отъждествява основанията за касационно обжалване с предпоставките за достъп до касация и това само по себе си е достатъчно, за да бъде отказано искането касационното обжалване.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че в случая е недоказано и единствено поддържаното селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Освен, че същото е аргументирано с житейски, а не с правни съображения, които не съответстват на задължителните указания в т.4 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС относно вложеното от законодателя съдържание в понятието „точно прилагане на закона и развитие на правото”, то обстоятелството, че нормите на чл.257 КЗ и чл. 268, ал.1, т.2 КЗ като ясни, пълни и не съдържащи вътрешно противоречие, не се нуждаят от корективно тълкуване, а по приложението им е създадена трайна практика на съдилищата, която няма обществена и правна необходимост да бъде изоставена, за да бъде възприета различна, сочи не неприложимостта му.
С тази съдебна практика, която е в смисъл, че поведението на застрахования по застраховка „ГРАЖДАНСКА ОТГОВОРНОСТ ” водач на МПС – водещо до причиняване на собствената му смърт не е противоправно по отношение на неговите наследници/ близки/, поради което спрямо тези лица, съгласно българското законодателство, застрахователят на гражданската му отговрност не отговаря, въззивният съд изцяло се е съобразил.
Независимо от гореизложеното само за прецизност следва да се посочи, че по въпроса за възможността да бъде ангажирана отговорността на застрахователя чрез пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ и в хипотезата на безвиновна отговорност на застрахования – причинени вреди не непосредствено от поведението на същия, а от трети лица, на които последният е възложил работа или от собствената му вещ, то е налице задължителна, служебно известна на настоящия съдебен състав, практика на касационната инстанция – решение на ВКС, ТК, постановено по реда на чл.290 и сл. ГПК № 731/ 22. 11.2011 год., по т.д. № 279/2011 год. на І т.о., което, обаче, при така въведения с исковата молба предмет на спора, е неотносимо към разглеждания случай.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба на Ц. С. К. и С. Г. К. с вх. № 7316 / 18.07.2012 год. на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 113 от 28.06.2012 год., по в.гр.д.№ 485/2012 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: