Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.2
1391_17_opr_288_108_109_zs_59_zzd
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 593
София, 14.12.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 25.10.2017 година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 1391 /2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството e oбразувано по касационна жалба на [фирма] срещу въззивно решение № 259 от 22.12.2016 г. по възз. гр. д. № 279 /2016 г. на Габровския окръжен съд, г.о., с което е потвърдено първоинстанционното решение № 233 от 13.07.2016 г. по гр.д. № 2909 /2015 г. на Габровския районен съд, с което: срещу жалбоподателя са уважени искове 1) с правно основание чл.108 ЗС на В. И. К. за реална част с площ 53 кв.м. и на Н. Т. К. за реална част с площ за 25 кв. м. от поземлени имоти, индивидуализирани в решението, 2) с правно основание чл.109 ЗС на В. И. К. и на Н. Т. К. за прекратяване на неоснователно въздействие – премахване на изградената и навлязла в поземления имот масивна ограда и 3) с правно основание чл.59 ЗЗД за заплащане на В. И. К. 540.60 лева и на Н. Т. К. 244.80 лева за посочен период от време.
Жалбоподателят твърди, че обжалваното решение е неправилно и иска то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излага основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу.
Насрещните страни В. И. К. и Н. Т. К. в писмен отговор оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване.
Жалбата е допустима в частта по исковете с правно основани чл.108 и чл.109 ЗС, тъй като е обжалвано въззивно решение по искове за защита на собственост, за което след изменението на чл.280,ал.2 ГПК с ДВ, бр.50 от 2015 г. не съществува ограничение за касационно обжалване и е недопустима в частта по исковете с правно основани чл.59 ЗЗД, които са за парични вземания, оценяеми са и цената им се определя съгласно чл.69,ял.1,т.1 ГПК – в размер на търсената сума – 540.60 лева и 244.80 лева (под 5000 лева). Съгласно чл.280,ал.3 (предишна ал.2 – ДВ, бр. 86 от 2017 г.) в тези части въззивното решение не подлежи на касационно обжалване и съгласно чл.286,ал.1,т.1 ГПК жалбата следва да бъде върната.
Въззивният съд е приел следните правни изводи:
Осъдителните решения са основани на влязло в сила между страните решение, с което са уважени искове на ищците срещу ответника с правно основание чл.53,ал.2 ЗКИР, с което е установена грешка в кадастралната карта и КР при нанасянето на имотна граница между имотите на страните по настоящото дело. Независимо от формулировката на диспозитива, в който не установява право на собственост, а само грешка и посочва вярната граница между имотите, с това решение е дадено разрешение и относно правото на собственост върху спорните имоти. Искът по чл.53,ал.2 ЗКИР е установителен и цели да установи безспорно пространствения обхват на правото на собственост, което следва да бъде отразено в кадастралната карта. Съдът се е позовал на т.5 от ТР № 8 /2014 г. на ОСГК на ВКС, с което е прието, че искът по чл.53,ал.2 ЗКИР (нов чл.54,ал.2 ЗКИР) е установителен иск за собственост. Затова приема, че спорът между страните е разрешен с влязъл в сила съдебен акт, с който са установени пространствените предели на правото на собственост на ищците.
Поради това въззивният съд е приел, че в настоящото производство не може да бъде разглеждано възражение за придобивна давност за имоти, чиято собственост е установена с влязло в сила решение, за период от време преди предявяване на исковата молба, по която е постановено това решение.
От заключение на вещо лице е установено, че съществуващата на място ограда не е разположена по имотната граница, която е установена със сила на пресъдено нещо, а навътре в имотите на ищците, като 53 кв.м. от имота на ищцата и 25 кв.м. от имота на ищеца са приобщени от ответното дружество и се владеят без правно основание.
В изложението за допускане на касационно обжалване жалбоподателят навежда доводи за недопустимост на въззивното решение, като постановено по нередовна искова молба – без реалните части да са индивидуализирани чрез посочване на границите, доводи за неправилност и извежда правни въпроси.
Доводите за недопустимост се правят за пръв път в касационната жалба. Настоящата инстанция намира, че няма съмнение за недопустимо произнасяне по нередовна искова молба, в която реалните части не са индивидуализирани чрез посочване на границите, което да представлява основание за допускане на касационно обжалване. Реалните части са индивидуализирани още с исковата молба чрез посочване на границите и още в отговора на исковата молба жалбоподателят оспорва основателността на изложеното за площите, между страните няма неяснота за кои реални части се спори.
Поради това не е допуснато противоречие с посочените и представени от жалбоподателя решения на ВКС : нито с решенията по гр.д. 5666 /2013 г., ІІ г.о., и по гр.д. № 1007 /2016 г., І г.о. с които е разгледана хипотеза, в която съдът се е произнесъл над заявения исковата молба обем права; нито с решението по гр.д. № 6599 /2014 г., І г.о., и по гр.д. № 2212 /2016 г., І г.о., с които е разгледана хипотеза на произнасяне относно неиндивидуализирана реална част (по нередовна искова молба).
Доводите за неправилност не подлежат на разглеждане в настоящото производство по чл.288 ГПК.
Жалбоподателите извеждат разновидности на въпроси за силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по иск по чл.53,ал.2 ЗКИР, които следва да бъдат уточнени от настоящия състав съгласно приетото с т.1 от ТР № 1 /2010 г. по т.д. № 1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС до следната редакция : При липса в диспозитива на решение по чл.53,ал.2 ЗКИР на произнасяне относно правото на собственост, следва ли да се приеме, че спорът за собственост (за реалната част, за която е установено погрешно заснемане и установяване на верните граници на имотите) е разрешен с влязло в сила решение и допустимо ли е предявяване на възражение за придобивна давност по иск по чл.108 ЗС при непредявен преди това установителен иск за собственост на същия имот?
Видно от изложеното за мотивите на въззивния съд въпросите за предмета на иска по чл.53,ал.2 ЗКИР (нов чл.54,ал.2 ЗКИР) са разрешени от въззивния съд в съответствие, а не в противоречие с приетото в посоченото ТР № 8 /2014 г. на ОСГК на ВКС – че искът по чл.53,ал.2 ЗКИР (нов чл.54,ал.2 ЗКИР) е установителен иск за собственост.
С тълкувателното решение практиката на ВКС и останалите съдилища е уеднаквена по задължителен начин.
Поради извода за формирана с влязлото в сила решението по чл.53,ал.2 ЗКИР сила на пресъдено нещо за пространствения обхват на правото на собственост на ищците по настоящото дело (по исковете по чл.108 и чл.109 ЗС), частта от въпроса за това дали в тази хипотеза е допустимо предявяване на възражение за придобивна давност по иск по чл.108 ЗС, не е обуславящ.
От изложеното следва извод, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски. Исканията на насрещните страни В. И. К. и Н. Т. К. за осъждане на жалбоподателя да им заплати направените разноски за процесуално представителство са основателни и доказани за сумата 500 лева за всеки един от тях, чието уговаряне и заплащане е удостоверено с представените договори за процесуално представителство.
Воден от изложеното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
Връща касационната жалба на [фирма] срещу частта от въззивно решение № 259 от 22.12.2016 г. по възз. гр. д. № 279 /2016 г. на Габровския окръжен съд, г.о., в която съдът се е произнесъл по искове на В. И. К. срещу [фирма] с правно основание чл.59 ЗЗД с цена 540.60 лева и на Н. Т. К. срещу [фирма] с правно основание чл.59 ЗЗД с цена 244.80 лева.
В тази част определението на съда може да бъде обжалвано с частна жалба в едноседмичен срок от съобщаването му пред друг тричленен състав на Върховния касационен съд.
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 259 от 22.12.2016 г. по възз. гр. д. № 279 /2016 г. на Габровския окръжен съд, г. о. в частта по исковете с правно основание чл.108 ЗС и чл.109 ЗС.
Осъжда [фирма] да заплати на В. И. К. сумата 500 (петстотин) лева разноски за процесуално представителство в касационното производство.
Осъжда [фирма] да заплати на Н. Т. К. сумата 500 (петстотин) лева разноски за процесуално представителство в касационното производство.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.