8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 593
С., 29.06. 2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети юни две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: К. Ю.
Д. С.
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Д. С.
гр.дело № 488/2017 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
С въззивно решение № 1162 от 08.06.2016г. на Софийски апелативен съд, постановено по в.гр.д. № 5191/2015г., е отменено решение № 5844/07.08.2015г., постановено по гр. д. № 1769/2014г. на Софийски градски съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният от Ж. Д. С. против [фирма] иск по чл. 92, ал.1 ЗЗД, вр. с чл. 86, ал.1 ЗЗД за сумата от 8 000 евро, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба – 07.02.2014г., както и по отношение на присъдените разноски, вместо което е уважен така предявеният иск за сумата от 8000 евро, представляваща неустойка по неизпълнен договор, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба – 07.02.2014г, като в тежест на ответника са възложени съдебно-деловодни разноски за двете съдебни инстанции в размер на 4200,73 лв., а на ищеца в размер на 150.00 лв. В останалата част, с която предявеният иск е отхвърлен за разликата над присъдените 8 000 евро до претендираните 16 000 евро първоинстанционното решение е потвърдено. Решението е постановено при участието на трето лице помагач-Надежда Д. К..
Срещу въззивното решение, в частта му, с която след отмяна на решение № 5844/07.08.2015г. по гр. д. № 1769/2014г. на Софийски градски съд е уважен предявеният иск за сумата от 8000 евро, представляваща неустойка по неизпълнен договор, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба – 07.02.2014г., е подадена касационна жалба на [фирма], представлявано от П. Д. М., подадена чрез адв. П. от САК.
В останалата част, с която е потвърдено първоинстанционното решение, в частта, с която е отхвърлен предявеният иск за разликата над присъдените 8 000 евро до претендираните 16 000 евро, въззивното решение не е предмет на касационна проверка.
В касационната жалба се релевират доводи за недопустимост, евентуално неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон и процесуалните правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1, т. 2 и т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на предявения иск.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 и т. 2 ГПК, като формулира три групи правни въпроси. Първата група материалноправни въпроси привързани към по-общия въпрос относно съществуването на вземане за неустойка в полза на ищеца срещу ответника са: 1./„Възникнало ли е за [фирма] задължение за заплащане на неустойка на Ж. Д. С.?“, 2./ „Изпълнил ли е Ж. С. насрещното си задължение по сключения между страните договор?“, 3./„Дължи ли длъжникът по двустранен договор неустойка, когато кредиторът не е изпълнил насрещното си задължение?“, 4./„Валидна ли е уговорената между страните неустоечна клауза?“, 5./„Противоречи ли на добрите нрави уговорената в предварителния договор и в нотариалния акт неустоечна клауза?“, 6./“ Излиза ли извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и наказателна функции уговорената неустоечна клауза?“, 7./“ Отменят ли клаузите на окончателния договор клаузите на предварителния договор, когато се отнасят за едно и също нещо – един и същ институт на правото или уговорки между страните?“. Втората група формулирани процесуалноправни въпроси, които касаторът формулира са : 1./ „ Следва ли при уважаване на предявения иск съдът да се произнесе по направените от ответника възражения?“, 2./„Дължи ли съдът произнасяне по направените от ответника възражения с мотивите на решението?“,
3./ „Следва ли съдът да обсъди всички доказателства по делото и въз основа на тях да се произнесе по наведените от страните твърдения/възражения?“. Касаторът релевира и довод, че въззивният съд не се е съобразил със заявения с исковата молба предмет на спора, поради което е постановил недопустимо решение. Поддържа, че ищецът в исковата си молба е основавал правото си на предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот и договор за строителство, ведно с анекс към тях, а в хода на процеса се позовавал на сключения впоследствие окончателен договор, без да направи надлежно изменение на иска си, а съдът в решението си не уточнил въз основа на кой договор е осъдено ответното дружество. В тази връзка се поставят следните въпроси: 1./ „Произнесъл ли се е въззивният съд с решението си по субективно право, различно от предявеното с исковата молба такова?“, 2./ „Произнесъл ли се е въззивният съд в нарушение на диспозитивното начало по предмет, за който не е бил сезиран?, 3./ „Следва ли съдът да посочи в петитума на решението юридическия факт, въз основа на който се уважава предявеният от ищеца иск?“, 4./ „Недопустимо ли е решението на въззивния съд когато той се произнася по непредявено основание?“,
5./„Недопустимо ли е произнасяне по искане, което е различно от заявеното с исковата молба?“. Във връзка с първата група въпроси, касаещи дължимостта на претендирана от неизправния кредитор неустойка, съответно противоречието на неустоечната клауза с добрите нрави касаторът обосновава противоречие с решение № 21/12.07.2010г. по т. д. № 470/2009г. на ВКС, II т.о. на ВКС, решение № 105/02.07.2014г. по т. д. № 2617/2013г. на ВКС, II т.о. на ВКС и тълк. решение № 1 от 15.06.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на О. на ВКС. Касаторът счита, че касационното обжалване следва да бъде допуснато служебно, за да бъде проверена валидността на неустоечната клауза, която оказва влияние и върху валидността на съдебното решение. В тази връзка се позовава на също на тълк. решение № 1/ 19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 905/27.03.1958 г. по гр. д. № 5471/1957 г. на ВС, IV г.о. и на решение № 229/21.01.2013г. по т. д. № 1050/2011г. на ВКС, II т.о. Относно въпроса дали клаузите на окончателния договор отменят клаузите на предварителния когато се отнасят за едно и също нещо – един и същ институт на правото или уговорки между страните твърди противоречие с решение № 118/06.10.2010г. по т.д. № 1053/2009г. на ВКС, I т.о., решение № 70/11.05.2004г. по гр. д. № 1402/2003г. на ВКС, V г.о. и решение № 29 по гр. д. № 1105/2004г. на ОСГК на ВКС. Касаторът сочи противоречие по формулираните процесуални въпроси, касаещи задължението на въззивния съд да се произнесе по всички релевирани възражения на страните с решение № 518/30.12.2003г. на ВКС по гр. д. № 23/2003г. на I г.о., решение № 536/09.12.2012г. на ВКС по гр. д. № 89/2012г. на IV г.о., решение № 57/02.03.2011г. на ВКС по гр. д. № 1416/2010г. на III г.о. и решение № 37/29.03.2012г. на ВКС по гр. д. № 241/2011г.. на I г.о. Привързано към оплакванията на недопустимост на решението е твърдението за противоречие на въззивното решение с решение № 175/ 05.12.2011г. на ВКС по т.д. № 943/2010г. на ВКС,II т.о., решение № 246/ 14.05.2010г. на ВКС по гр.д. № 344/2009г. на ВКС, II т.о., решение № 439/ 23.07.2010г. на ВКС по гр.д. № 476/2009г. на ВКС,IV г.о. и решение № 249/ 23.07.2010г. на ВКС по гр.д. № 92/2009г. на ВКС, IV г.о.
Ответната страна Ж. Д. С., чрез адв. А. Черногорски, взема становище, че не са налице основанията за допускане касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т.1, и т.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
За да уважи предявения иск за сумата от 8000 евро въззивният съд е приел за установено, че на 04.12.2008г. страните сключили предварителен договор за покупко – продажба на недвижим имот, по силата на който ответникът поел задължение да построи и да прехвърли правото на собственост върху описан в договора недвижим имот – апартамент № 15, с местонахождение в [населено място], в сградата, която ще бъде построена в УПИ-ІІ-327, 328 от кв. 74 м. „Разсадника-К.“, в завършен и годен за експлоатация вид; че действието на предварителния договор било продължено по съгласие на страните, с анекс от 07.07.2010г., който предвиждал, че ответникът следва да изпълни задължението си да изгради и предаде сградата в договорения вид до 30.04.2011г. и ако след тази дата изпадне в забава – да изплати на ответника неустойка за забава, в размер на сумата от 500 евро/месечно до изповядване на сделката в нотариална форма за продажба на имота и на идеални части от общите части на сградата; че на 15.02.2011г. бил сключен окончателен договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 24, том І, рег. № 318, дело № 23 от 2011г., в който било изрично предвидено действието на вече уговореното в предварителния договор задължение за заплащане на неустойка за забава, но вече в случай че ответникът не предаде недвижимия имот в степен на завършеност до 30.04.2011г.; че ответникът не изпълнил задължението за предаде на ищеца недвижимия имот в уговорената степен на завършеност до уговорената крайна дата.
Въззивният съд е заключил, че след като ответното дружество не е установило да е изпълнило задължението си да предаде имота с разрешение за ползване /Акт 16/, то в полза на ищеца е възникнало право на неустойка, която същият претендира за периода от 01.05.2011 г. до 01.01.2014 г., т.е. за общо 32 календарни месеца, равняваща се съобразно фиксирания курс на БНБ „лев-евро” /1 евро=1.95583 лв./ на сумата от
31 293.28 лв. или 16 000 евро. Счел е за неправилно застъпеното в първоинстанционното решение виждане, че ако страните са уговорили в договора помежду си заплащане на съответна сума във валута, то не може претенцията да се предявява в левове. В тази връзка се позовал на тълк. решение № 4/29.04.2015 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГТК и обосновал довод, че когато искането е предявено в лева, а уговорката между страните е неустойката да се заплаща в евро, съдът ще следва да се произнесе по същество и при основателност на претенцията да присъди служебно вземането във валута. Тълкувайки волята на страните, обективирана в предварителния договор, анекса към същия и нотариалния акт съдът е приел, че след като ищецът е страна по тях като купувач заедно с третото лице – помагач Надежда Д. К., то същите са сключили сделките с намерение да придобият собствеността върху имота като обикновени съсобственици след сключване на окончателния договор за покупко-продажба, доколкото няма данни обосноваващи обратен извод. В този смисъл правото на неустойка възникнало общо за двамата обикновени съсобственици, като всеки от тях има право на Ѕ от дължимата и/или претендирана неустойка или претенцията на ищеца била основателна за сумата от 8 000 евро, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска – 07.02.2014 г.
При тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните :
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика /Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото – чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
Обвързаността на допускането на касационното обжалване от посочените от касаторите основания не се отнася до валидността и допустимостта на въззивното решение. В съответствие с нормите на чл.5 и чл.7 от ГПК съдът служебно следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, в това число и в стадия на селектиране на касационните жалби. С оглед възприетото и с т. 1 на соченото ТР № 1/2009 г. въпросът, относно евентуалната недопустимост на обжалваното решение се разглежда дори и да не е бил формулиран от касатора. При съобразяване гореизложеното, в случай, че в производството по чл.288 от ГПК, съдът констатира пороци, обосноваващи извод за невалидност или недопустимост на съдебния акт, следва да допусне до касационно обжалване въззивното решение. В процесния случай посочените по-горе като трета група въпроси , поставени в изложението, са привързани към становището на касатора за недопустимост на въззивното решение.
В конкретния случай, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо, а оплакванията на касатора за недопустимо произнасяне по непредявено основание са неоснователни. В исковата молба ищецът е посочил, че на 04.12.2008г. с ответното дружество сключили предварителен договор за покупко – продажба на недвижим имот и договор за строителство, чийто срок е удължен с последващ анекс до 30.04.2012г. Твърди, че в чл. 2 от сключения анекс било предвидено ако след 30.04.2012г. продавачът-ответник не изгради сградата, в която се намира процесния имот, до уговорената степен на завършеност и не изповяда сделката в нотариална форма за продажба, то ответникът ще дължи неустойка в размер на 500 евро на месец. Сочи, че на 15.02.2011г. предварителният договор бил конвентиран в нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 24, том І, рег. № 318, дело № 23 от 2011г., но само и единствено по отношение на незавършения строителен продукт-апартамент 15 и правото на строеж върху него, като изрично е предвидено продължаване действието на клаузата за неустойка относно неизпълнената част от задължението за довършване на строителството до уговорената степен на завършване и предаване на владение. Твърди също, че към датата на подаване на исковата молба ответното дружество не е изпълнило задълженията си по предварителния договор от 04.12.2008г., т. 2 от анекса от 07.07.2010г. и т. 2 от нотариалния акт за покупко-продажба, предвиждаща, че ответникът се задължава да изгради до степен на завършеност – Акт № 15 и Акт № 16 и да получи удостоверение за въвеждане в експлоатация на имота. От изложеното е видно, че ответникът обосновава претенцията си на уговорена в негова полза неустойка в предварителния договор, анекса към него и последвалия окончателен договор още с исковата молба, а не променя впоследствие основанието на иска си чрез позоваване на клауза единствено от окончателния договор. Въззивният съд се е произнесъл именно по тези факти, въведени с исковата молба и е приел, че задължението за заплащане на неустойка, предвидено в предварителния договор е възпроизведено в окончателния такъв по отношение на задължението за предаване на имота в завършен вид. С оглед на това доводите за недопустимостта на решението, които са в контекста на поставените в тази връзка въпроси, са необосновани.
Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК по отношение и на останалите две групи въпроси. В изложението си същият не формулира изрично и ясно конкретен правен въпрос, по който въззивният съд да се е произнесъл и същият да обусловил решаващите му изводи. Част от първата група въпроси под номер 1-2, 4, 5 и 6 не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, а касаят оценката на доказателствата и изразяват несъгласието на касатора с фактическите констатации на съда и обусловените от тях правни изводи. По същество визират касационни основания по смисъла на чл.281 ГПК и като такива са относими към и подлежат на преценка във втората фаза на касационното производството, но не могат да обосноват извод за наличие на общо основание за допускане на касационното обжалване. Въпросът „дали длъжникът по двустранен договор дължи неустойка, когато кредиторът не е изпълнил насрещното си задължение“ не е изследван от съда и по него липсва произнасяне, поради което е неотносим. Не се обосновава наличието на общо основание и за въпрос № 7 – „дали клаузите на окончателния договор отменят тези на предварителния когато се отнасят за едно и също нещо – един и същ институт на правото или уговорки между страните“, тъй като в случая в окончателния договор е възпроизведена клауза на предварителния, която е с идентично, а не противоположно съдържание, за да се поставя въпросът за дерогирането й. Втората група въпроси относно задълженията на въззивния съд също са свързани с правилността на решението и подлежат на преценка във фазата по същество на спора, а не във фазата по селекция на касационната жалба.
К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. При отсъствие на обща предпоставка не се дължи произнасяне по наведените допълнителни такива от касатора.
В обобщение не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Предвид изхода на делото на ответника по касационната жалба следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лв., чието заплащане е удостоверено с отбелязване върху представения договор за правна защита и съдействие от 15.082016г. Разноски на касатора не се следват.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение
№ 1162 от 08.06.2016г. на Софийски апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 5191/2015г.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на Ж. Д. С. сумата от 1200 (хиляда и двеста) лева – разноски пред касационната инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: