4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 594
[населено място], 16,11,2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия,първо търговско отделение,в закрито заседание на дванадесети ноември,през две хиляди и петнадесета година,в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д.№ 3070 по описа за две хиляди и петнадесета година,съобрази следното:
Производството е по чл.274 ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на „ З. Б. В. иншуърънс груп„ против определение № 2249 / 13.08.2015 год. по ч.гр.д.№ 3250 / 2015 год. на Софийски апелативен съд, в частта в която със същото е отменено определение от 22.04.2015 год. по гр.д.№ 10648 / 2014 год. на Софийски градски съд и е осъден жалбоподателят – ищец в производството,на основание чл.47 ал.6 вр. с чл.77 ГПК, да заплати на адв.С. Л. С. – член на Софийска адвокатска колегия,възнаграждение за осъществявано процесуално представителство пред първа инстанция,като особен представител на ответника П. С. В.,в размер на 3 290 лева.Жалбоподателят оспорва правилността на въззивното определение,като счита,че дължимото възнаграждение за особения представител следва да се присъди в тежест на представлявания ответник,с оглед окончателния резултат по делото / влязло в сила първоинстанционно решение / – уважаване на предявения срещу него иск.Аргументът за това е,че претенцията на особения представител следва да се квалифицира като такава по чл.248 ГПК,предвид вече определени и заплатени от ищеца разноски за същия за първоинстанционното производство – 950 лева, т.е. е претенция за изменение на решението в частта за разноските,с характер на определение, при което произнасяне следва да се приложи чл.78 ал.1 ГПК.В евентуалност се излага довода,че при определяне размера на дължимото на особения представител възнаграждение следва да се съобрази действителното съдържание на възможната, с оглед фазата на включването на особения представител в процеса,защита.В такава хипотеза жалбоподателят намира допустимо определяне на възнаграждение и под минималните размери в Наредба № 1/2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.Независимо от последното, съобразявайки минималния размер на адвокатско възнаграждение за защита по иск с цената на настоящия, съгласно чл.7 ал.2 т.4 от Наредбата , но в редакцията му преди изм. с ДВ бр.28/2014 год.,тъй като исковата молба е подадена на 29.12.2011 год.,минималният размер възлиза на 2 790 лева,от които при приспадане 950 лв.,вече изплатени от ищеца, се формира остатък от 1 840 лева.
Особеният представител на ответника – адв. С. – оспорва частната жалба,поддържайки правилност на атакуваното въззивно определение,като изцяло съобразено с т. 6 от ТР № 6 / 06.11.2013 год. по тълк.дело № 6 / 2012 год. на ОСГТК на ВКС .
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт .
За да се произнесе настоящият състав съобрази следното :
Първоинстанционният съд е назначил адв.С. , като особен представител на ответника П. В., конституиран като универсален правоприемник на първоначалния ответник П. И., починал след образуване на делото и призоваването си по същото,с препис от искова молба и доказателства, т.е. назначаването на особения представител е към момент,към който е изтекъл срока за отговор на исковата молба и съответно преклудирани възможните възражения на ответника,съгласно чл. 131 ГПК. В първоинстанционното производство е определено и изплатено от ищеца, в полза на особения представител, възнаграждение от 950 лева.С оглед допуснато увеличение на иска на ищеца,особеният представител адв.С. е претендирала присъждането на допълнително възнаграждение.Тъй като такова, с решението с което е уважен предявеният от жалбоподателя иск, не е присъдено, с последваща молба е поискано произнасяне, с квалификация на искането чл. 248 ГПК. Първоинстанционният съд е отказал с мотиви,че по начало е недопустима процедура за изменение на вече определено възнаграждение за особен представител,респ. е неприложим реда по чл.248 ГПК.Независимо от последното,с оглед съдържанието на възможно осъществимата от особения представител защита,ограничена до релевиране на правни доводи,предвид назначаването му след настъпване на процесуалните преклузии по чл.131 ГПК,първоначално определеното възнаграждение се явява адекватно по размер .
Въззивният съд е отменил това определение и приемайки,че независимо от обстоятелствата минимално дължимото според Наредба № 1 / 2004 год. възнаграждение, при това в актуалната й редакция / ДВ бр. 28 / 2014 год./, се дължи, е осъдил ищеца – настоящ жалбоподател да заплати в полза на особения представител допълнително сумата от 3 290 лева. Обосновал се е изцяло с т.6 на ТР № 6 / 2013 год. по тълк.дело № 6 / 2012 год. на ОСГТК на ВКС,според което разноските за особения представител в хипотезата на чл.47 т.6 ГПК са винаги за ищеца, тъй като участието на особения представител е винаги възмездно,а ако крайният резултат е неизгоден за ответника, това предпоставя реципрочното му осъждане за възмездяване разноските на ищеца, вкл. изплатеното от него възнаграждение за особен представител, каквото е и сторено с въззивното определение,в неатакуваната му от „З. Б. В. иншуърънс груп” част.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът е формулирал следния въпрос:„Кой следва да бъде осъден да заплати допълнително възнаграждение на особения представител при приключило съдебно производство – ищецът,съобразно нормата на чл.47 т.6 ГПК или ответникът,предявеният срещу когото иск е уважен, съобразно правилото на чл. 78 ал.1 ГПК ?„.Въпросът е обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК – поради противоречие на въззивното с определение № 127 по ч.гр.д.№ 657 / 2014 год. на ІІ г.о. на ВКС и определение № 41 по гр.д.№ 3257 / 2014 год. на ІV г.о. на ВКС.
Въпросът покрива общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК, тъй като именно отговор на същия предпоставя произнасянето на въззивния съд, с осъждане на ищеца за заплащане на възнаграждение за особен представител за осъщественото процесуално представителство в първа и окончателна съдебна инстанция /въззивно производство не е било инициирано от особения представител/.Първото от цитираните определения действително,вкл. по съображения за приключило окончателно в полза на ищеца производство, е присъдило възнаграждение за особен представител,платимо на последния, в тежест на представлявания.Второто цитирано определение е неотносимо, доколкото се касае за различна от настоящата хипотеза: на подадена от особения представител на ответника касационна жалба и претендирано възнаграждение за касационна инстанция, в който случай задължаването на ищеца се явява безрезултатно,доколкото и да не би платил възнаграждението, не би могъл да бъде санкциониран чрез интереса си от процеса, поради което и съставът е предприел присъждане на платимо от бюджета на съда възнаграждение.
Първото цитирано определение,обаче, не е от естество да обуслови допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК / същото не е постановено в производство по чл.274 ал.3 вр. с чл. 280 ал.1 ГПК,поради което не съставлява задължителна съдебна практика,обуславяща хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК/.Макар постановено след ТР № 6/06.11.2013 год. по тълк. дело № 6/2012 год.,същото противоречи на приетото в т.6 на Тълкувателното решение.Наличието на задължителна за въззивния съд съдебна практика, с която атакуваното определение е в унисон,изключва хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК.Въззивният съд правилно е възприел мотивите на т.6 от ТР № 6/2013 год., вкл.възпроизвеждайки ги почти дословно. Дължимостта на възнаграждение за особен представител следва да се разграничава от възмездяването на разноски.Изходът на спора обуславя крайната дължимост на разноските на ищеца, направени и за особения представител на противната страна, каквото е сторено от въззивния съд, с втория – неатакуван – диспозитив на определението му от 13.08.2015 год.. Ако искът на „З. Б. В. иншуърънс груп „ не би бил уважен, направените от същия разноски за особен представител не биха подлежали на последващо възмездяване от представлявания, спечелил делото.Обратната е хипотезата в настоящия случай, в който, изплащането на възнаграждението на особения представител, независимо в кой момент от развитието на производството е осъществено,предпоставя съответното му възмездяване от осъдената страна – ответника , в полза на понеслата първоначално тази разноска по закон – ищеца.Да се приеме противното означава да се допусне възможност за злепоставяне на особения представител,с невъзможност да реализира дължимото му се възнаграждение,предвид винаги възмездното му участие в процеса, докато за ищеца понасянето на тази разноска гарантира интереса му от провеждане на самото съдебно производство и постановяване на целения съдебен акт, то е предпоставка за развитието на производството.Този му правен интерес оправдава риска да не би могъл да възстанови заплатеното на особения представител,доколкото и за ищеца съществува хипотетичната възможност да не би могъл да възстанови изплатените суми,с присъденото по правилото на чл.78 ал.1 ГПК в негова полза,възмездяване от ответника.
Водим от горното,Върховен касационен съд,първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2249 / 13.08.2015 год. По ч.гр.д.№ 3250 / 2015 год. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :