1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 594
София, 18.07.2012г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети юли две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА АРСОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 66/2012год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. А., Й. А., Грация А., П. М. Д., Д. Е. Д., Е. А. , Е. М., В. М., В. С. и Ц. М., чрез адвокат К. М., срещу въззивно решение от 02.11.2011г. на СГС, постановено по в.гр.д.№ 1185/2004год. С това решение е потвърдено решение от 17.02.2004г., постановено по гр.д. № 12446 по описа за 2002г. на Софийски РС, с което е отхвърлен предявеният от настоящите касатори против М. П. Ш., П. К. Ш. и Столична община ревандикационен иск с правно основание чл.108 ЗС по отношение на недвижим имот : УПИ……, по плана на С., утвърден със Заповед РД ……./…… г. и изменен със Заповед РД …./….. г., кв. ….,[жк], с площ от ….. кв. м при съседи: [улица]и УПИ ….., …., ….., ……, заедно с изградената в него едноетажна сграда-ателие с работилница и склад със застроена площ 144 кв. м, и новоизградената от ответниците сграда – пристройка, застроена на 110 кв. м, състояща се от дневна, две спални, кухненски бокс, тоалетна, тоалетна с баня, коридор и тераса, като под част от сградата има мазе, като недоказан и неоснователен.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, нарушение на материалния и процесуалния закон – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, се сочи чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК .Според касаторите съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на делото въпроси, уточнени от съда, както следва : по въпроса 1/ обвързан ли е съдът от постановено и влязло в сила недопустимо съдебно решение; – с твърдението, че този въпрос е противоречиво разрешаван от съдилищата, като се позовават на решение 623/30.10.2002 година по гр.д. 139/2002 на I г.о. на ВКС, в което е прието , че недопустимото съдебно решение може да бъде обезсилено само при обжалването му пред по-горна инстанция и ,че влязлото в сила недопустимо съдебно решение се ползва със сила на пресъдено нещо и неговите последици следва да бъдат зачетени; по въпросите ,които са от значение за правилното прилагане на закона по конкретния спор и от значение за развитието на правото : 2/ съдът, пред който е предявен иск по чл.108 ЗС, обвързан ли е от влезлите в сила решения между същите страни по предявен иск по чл 7 от ЗВСОНИ; 3/ наличието на незаконен строеж представлява ли пречка за настъпване на реституционния ефект относно целия отнет от държавата имот, когато не е установено от кого е извършен строежът; по въпросите, които са разрешени в отклонение от задължителната за съдилищата практика и които са противоречиво разрешавани от съдилищата : 4/ необходимо ли е свободната и незастроена част от имота да е обособена в самостоятелно УПИ , за да се зачете реституционния ефект на ЗВСОНИ и да се уважи ревандикационна претенция за тази част и 5/отписването от актовите книги, съответно деактуването на имота, предпоставка ли е за предявяване на иска по чл.108 ЗС- касаторите се позовават на TP 1/1995 година по гр.д. 3/1994 на ОСГК на ВС по приложението на ЗВСОНИ , съгласно което :“ Ако одържавеният незастроен недвижим имот към момента на влизане в сила на ЗВСВОНИ е застроен, следва да се приеме, че възстановяване на собственост не настъпва. Възможно е обаче хипотезата на частично застрояване на отчужден незастроен имот. Ако от останалата незастроена част може да се обособи самостоятелен имот, респективно при имот в регулация, тази част да е достатъчна съобразно ЗТСУ и нормативните актове по приложението му за образуване на самостоятелен дворищнорегулационен парцел. Така отделената част ще отговаря на законното изискване имотът да съществува реално до размерите, в които е бил отчужден. Следователно в този случай се възстановява собствеността върху останалата незастроена част от имота”, на решение 1392/27.11.2006 година по гр.д. 2055/2005 IV б г.о. на ВКС, в което е прието , че “ЗВСОНИ не поставя изисквания имотът, подлежащ на реституция да съставлява самостоятелно обособена кадастрална единица, нито въвежда зависимост на реституцията от провежданите административни производства по промяна на регулацията, както и, че възможността да бъде реализирано реституционното право е обвързана единствено от наличието на специалните изисквания на закона и като свързано с тях обстоятелство – свободната площ да отговаря на условията за обособяване на самостоятелна регулационна единица, като преценката за това, свързана с наличие на специални знания, изисква заключение на техническа експертиза”, на решение 569/15.05.1997 година по гр.д. 2841/96 на IV г.о. на ВКС, в което е прието, че “извършеното деактуване на национализиран имот е акт на администрацията, притежаващ само констатиращо и информиращо значение, а не конституиращо правото на собственост върху деактувания обект”; по въпроса, разрешен в отклонение от задължителната практика 6/ допустима ли е защитата на правото на собственост чрез предявяване на иск по чл 7 от ЗВСОНИ, когато към момента на влизане в сила на реституционния закон имотът е представлявал държавна собственост и липсва разпоредителна сделка – касаторите се позовават на TP 1 /17.05.1995 по гр.д. 3/1994 на ОСГК , с което е дадено задължително тълкуване на закона , като е прието , че искът по чл. 7 ЗВСВОНИ е специален установителен иск, който може да се предяви в едногодишен преклузивен срок от влизане на закона в сила и предмет на този иск е прогласяване нищожността на придобивните гражданскоправни сделки, с които имотите по чл. 1 и чл. 2 ЗВСВОНИ са били прехвърлени от държавата на трети лица, както и на решения на ВКС, постановени по реда на отменения ГПК, в които е дадено същото разрешение; по въпроса 7/ дължи ли въззивният съд произнасяне по всички направени от страните твърдения и възражения в процеса, както и да цени доказателствата поотделно и в тяхната съвкупност- разрешен според касаторите в отклонение от задължителната практика на ВКС, изразена в TP 1 /2001 година по Т.. Дело 1/2000 година, точка 19 , изискваща съдът да изложи самостоятелни мотиви по всички направени от страните доводи и възражения в процеса , както и самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото дори тогава, когато е възприел мотивите на първоинстанционното решение поради пълното съвпадение на фактическите и правни изводи.
Ответната страна П. К. Ш. в представен писмен отговор по смисъла на чл.287 ГПК чрез адв. Х. взема становище, че не следва да се допусне касационното обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба.
Останалите ответници по касационната жалба не вземат становище.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, намира, че не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1,т.1, т. 2 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
Производството е по предявен от касаторите ревандикационен иск с правно основание чл.108 ЗС по отношение на недвижим имот : УПИ ….., по плана на София, утвърден със Заповед РД …../….. г. и изменен със Заповед РД ……/…… г., кв…..,[жк], с площ от ….. кв. м при съседи: [улица]и УПИ ….., ….., …..,……, заедно с изградената в него едноетажна сграда-ателие с работилница и склад със застроена площ ….. кв. м, и новоизградената от ответниците сграда – пристройка, застроена на …. кв. м, състояща се от дневна, две спални, кухненски бокс, тоалетна, тоалетна с баня, коридор и тераса, като под част от сградата има мазе.
Ищците са поддържали в исковата молба и в хода на производството, че имотът им е реституиран по силата на закона – чл.3 ал.2 във вр. с чл.2 ЗВСОНИ,както и , че имотът се владее от ответниците без правно основание.
С атакуваното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което искът е отхвърлен като неоснователен.
За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че основателността на ревандикационната претенция зависи от наличието на три кумулативно дадени предпоставки: ищецът да е собственик на имота, ответникът да го владее и това да е без правно основание. В тежест на въззивниците е да докажат своята активна материалноправна легитимация с всички допустими доказателства . Отчетено е, че ищците се позовават на възстановено право на собственост върху на основание чл.2 и чл.3, ал.2 ЗВСОНИ. В тази връзка е прието от съда за неоснователно твърдението , че с влязло в сила решение на СРС, 34 състав по гр.д. № по гр.д. № 537/93г., е признато, че правото им на собственост върху процесния имот е възстановено по силата на чл.2 и чл.3, ал.2 от ЗВСОНИ. В тази връзка е прието, че макар в диспозитива на цитирания съдебен акт да е записано, че “се отхвърля иск по чл.7 ЗВСОНИ за реституция на имот, който е одържавен и реституиран на основание чл.2 и чл.3, ал.2 от ЗВСОНИ, то същото не формира сила на пресъдено нещо по отношение на въпроса настъпила ли е реституция по силата на закона или не, тъй като излиза извън предмета на спора, разрешен с него. Прието е от съда и това, че при предявена ревандикационна претенция, основаваща се на настъпила реституция по силата на закона, съдът следва да установи дали са налице материалните предпоставки на Закона за възстановяване на правото на собственост върху одържавени недвижими имоти/ЗВСОНИ/, а именно: имотът да е одържавен по някои от актовете, визирани в чл.1 и чл.2 от ЗВСОНИ, при влизането му в сила имотът да е собственост на държавата, общините, обществените организации или техни фирми или еднолични дружества по чл.61 от ТЗ, да съществува реално до размерите, в които е отчужден, собствениците да не са били обезщетени, чрез изплащане на паричната им равностойност или с друг равностоен недвижим имот. При твърдение, че въззивниците са наследници на бивши акционери, следва да се установи още, че съответното дружество е било собственик на одържавения имот, както и че те са техни правноприемници. От анализа на събраните доказателства, съдът е обосновал извода, че жалбоподателите са законни наследници на акционерите в бившето търговско индустриално акционерно дружество „Л.”- Т. М., А. Яко А. и М. Яко А., както и, че няма доказателства за правоприемство между бившия акционер Т.М. и Ц. М., поради което и предявеният от нея иск с правно основание чл.108 от ЗС е неоснователен и недоказан и следва да бъде отхвърлен поради липса на активна материалноправна легитимация. Прието е за установено, че имотите, закупени през 1941г. от акционерно дружество „Л.” са отнети по реда на ЗНЧИМП – акт визиран от чл.2, ал.2 от ЗВСОНИ. Във връзка с последната предпоставка, свързана със съществуването на имота във вида, в който е отчужден, от съда е счетено за ирелевантно обстоятелството дали предназначението на имота е било променено след това, както и, че не е необходимо то да се е запазило. Целта на закона е да се възстанови собствеността върху отнетите имоти, доколкото те съществуват като обекти на собственост, а не и да се възстанови предишното им състояние или предназначение. Прието е, че необходимо и достатъчно условие е имотът да е налице, да съществува реално като обект на собственост до размерите, в които е бил отчужден. За да обоснове решаващия си извод във връзка с тази предпоставка, съдът след анализ на доказателствата е приел за установено, че са отчуждени застроени недвижими имоти; че според свидетеля Г., чиито показания не са опровергани, имотът на ответниците Ш. е бил празен от 1947г. до 1960г.;след това е започнато застрояване на едноетажна тухлена постройка, която е в имота и към момента, т.е. след отчуждаването сградите в имота са разрушени и е имало ново застрояване от държавата. В този случай следва да се направи преценка според правилата на чл.64 от ЗС, защото използването на построеното включва и ползването на незастроената част от земята. Т.е. постройката има главно значение, а теренът- обслужващо, несамостоятелно/ В този смисъл TP № 1/95г. по гр.д. № 3/94г. на ОСГК на ВС/. Посочено е от съда, че е възможно при частично застрояване от незастроената част от имота да се обособи самостоятелен имот, само ако отговаря на изискванията на ЗТСУ, респективно ЗУТ. Тогава възстановяването на собствеността може да се извърши върху тази част, тъй като имотът ще съществува реално до размерите, в които е бил отчужден. Въз основа на горното е формирал правните си изводи, че след като в случая има застрояване, което е извършено от държавата, правото на собственост не може да бъде възстановено на основание чл.3, ал.2 във вр. с чл.2, ал.1 от ЗВСОНИ; имотът след одържавяването му е престанал да съществува във вида и размерите, в които е бил отчужден, той не е същият и затова по отношение на него не може да настъпи реституция; в производството по чл.108 от ЗС не може да се приеме, че се е възстановила собствеността върху част от процесния имот, макар той да отговаря на изискванията за самостоятелен УПИ според ЗУТ, тъй като ревандикацията се отнася до конкретен имот, а не до такъв, който би могъл да се обособи. Това може да стане само в реституционното производство по иск по чл.7 от ЗВСОНИ или от общината при отписването на имота от актовите книги за държавна и общинска собственост. С оглед на изложеното ответниците не притежават правото на собственост върху процесния имот по силата на самия закон, поради което и не са активно легитимирани да предявят иск по чл.108 от ЗС. Последният е неоснователен и недоказан и следва да бъде отхвърлен.
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В случая посочените в изложението въпроси “ съдът, пред който е предявен иск по чл.108 ЗС, обвързан ли е от влезлите в сила решения между същите страни по предявен иск по чл. 7 от ЗВСОНИ”, “ наличието на незаконен строеж представлява ли пречка за настъпване на реституционния ефект относно целия отнет от държавата имот, когато не е установено от кого е извършен строежът” и “допустима ли е защитата на правото на собственост чрез предявяване на иск по чл 7 от ЗВСОНИ, когато към момента на влизане в сила на реституционния закон имотът е представлявал държавна собственост и липсва разпоредителна сделка” не са обусловили решаващата воля на съда ,поради което и във връзка с тях не е налице общата предпоставка за допустимост на касационното обжалване. При липса на общата предпоставка не се дължи произнасяне по специфичните такива, предвидени в закона.
Не е налице и противоречиво решаване на поставения от касатора въпрос “обвързан ли е съдът от постановено и влязло в сила недопустимо съдебно решение“. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа , че е налице противоречиво разрешаване на поставения от него въпрос с даденото в приложеното решение на ВКС. Следва да се има предвид, че основанието по чл.280 т.2 ГПК е налице и въпросът е разрешаван противоречиво от съдилищата, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. Когато обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с уеднаквената вече практика,както е в настоящия случай, то не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, независимо от наличието на влезли в сила съдебни решения, даващи противоречиво разрешение на същия правен въпрос.
В случая приложеният съдебен акт е и неотносим. В същия е изразено становище по въпроса кога едно недопустимо решение формира сила на присъдено нещо, но крайният резултат е обусловен от конкретиката на спора и следователно не обуславя наличие на противоречивото му разрешаване в твърдения от касатора смисъл. На следващо място поставения от касатора въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие с трайната и уеднаквена практика на ВКС.
Не на последно място съдът намира, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените от касаторите въпроси : “ необходимо ли е свободната и незастроена част от имота да е обособена в самостоятелно УПИ , за да се зачете реституционния ефект на ЗВСОНИ и да се уважи ревандикационна претенция за тази част”, “отписването от актовите книги, съответно деактуването на имота, предпоставка ли е за предявяване на иска по чл.108 ЗС” и “дължи ли въззивният съд произнасяне по всички направени от страните твърдения и възражения в процеса, както и да цени доказателствата поотделно и в тяхната съвкупност”. Така поставените от касаторите въпроси в процесния случай са обуславящи решаващата воля на въззивния съд, разрешени са в противоречие със задължителната практика, като същевременно се разрешават и противоречиво от съдилищата.
В тази връзка на касаторите следва да се укаже в едноседмичен срок от съобщението да внесат по сметка на ВКС държавна такса в размер 383,25лв. и представят вносен документ за това в съда, както и, че при неизпълнение в срок касационната жалба ще бъде върната.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на І г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 02.11.2011г. на СГС, постановено по в.гр.д.№ 1185/2004год.
УКАЗВА на касаторите Д. А., Й. А., Г. А., П. М. Д., Д. Е. Д., Е. А. , Е. М., В. М., В. С. и Ц. М., чрез адвокат К. М., в едноседмичен срок от съобщението да внесат по сметка на ВКС държавна такса в размер 383,25лв. и представят вносен документ за това в съда, както и, че при неизпълнение в срок касационната жалба ще бъде върната.
При внасяне в срок на дължимата държавна такса делото да се докладва за насрочване.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: