2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 594
С., 29.04. 2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести март, през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 569 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Н. И. И. от [населено място], чрез пълномощника си адв. А. С. от АК-Стара З., против въззивно решение № 445 от 30.09.2013 г., постановено по в.т.д. № 732/2013 г. на Пловдивския апелативен съд, Втори търговски състав, с което като е потвърдено решение № 54 от 21.02.2013 г. на Старозагорския окръжен съд, постановено по т.д. № 38/2012 г., е уважен предявеният от В. М. Т., украински гражданин, със съдебен адрес в [населено място], срещу Н. И. И., иск с правно основание чл. 240 ЗЗД, за сумата от 50 000 лв., както е присъдено и обезщетение за забава върху главницата в размер на 752,31 лв., за периода от 17.11.2011 г. до 08.01.2012 г., ведно със законните последици – лихви и разноски.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно е уважен предявеният иск с правно основание чл. 240 ЗЗД, съдът се е произнесъл по правни въпроси от процесуално естество, които са от значение за изхода на спора и са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, както и разрешаването им е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Изведените правни въпроси са относно приложението на чл. 153, чл. 154 и чл. 176 ГПК и са свързани с правото на защита на ответника и преценката на съда за допустимите в производството доказателствени искания за доказване възраженията на ответника и по-конкретно – затрудняването на процеса или неговото забавяне основание ли е за недопускане на доказателствени искания, направени своевременно по предвидената форма и ред и за обстоятелства от значение за изясняване на спора, допустимо ли е дерогирането на процесуалната норма на чл. 39, ал. 1 и чл. 45, изр. 2 ГПК, поради нежелание на процесуалния представител – адвокат да поеме ангажимент по уведомяване на клиента си без да се е отказал от представителството и изявлението на страните, лично или чрез представител, дадени не по реда на чл. 176 ГПК и не съдържащи неизгодни обстоятелства, следва ли да се приемат от съда като доказателствени средства, респ. на базата на такива изявления съдът да се произнася по доказателствени искания. Позовава се и представя съдебна практика – решение № 784 от 20.01.2011 г. по гр.д. № 246/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК, определение № 1300 от 21.11.2012 г. по гр.д.№ 704/2012 г. на ВКС, ІІІ г.о. и определение № 1484 от 07.12.2009 г. по гр.д.№ 1128/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о., постановени в производство по чл. 288 ГПК, които определения по чл. 288 ГПК предвид приетото разрешение, дадено в т. 1 на Тълкувателно решение № 2 от 18.09.2011 г. по тълк.д. № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС, не съставляват съдебна практика по см. на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Ответникът по касационната жалба В. М. Т., украински гражданин, със съдебен адрес в [населено място], адв. пълн. В. Ц. от АК-Стара З., не изразява становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяем иск по чл. 240 ЗЗД, с цена над 5000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, с което е уважен предявеният иск с правно основание чл. 240 ЗЗД, въззивният съд е приел за установено делото от представените писмени доказателства – преводни нареждания за кредитни преводи и дебитни и кредитни авиза, че между страните е налице заемно правоотношение, по силата на което ищецът е предал на ответника сумата от 50 000 лв., която последният не отрича, че е получил, но посочва като основание за получаването й договор № С. от 23.08.2011 г. между страните, съгласно който сумата в размер на 50 000 лв. подлежи на връщане в тригодишен срок от датата на получаването, но тъй като този договор е подписан само от заемателя, а не и от заемодателя, последният не е обвързан от клаузите в него, в т.ч. и тази за уговорен падеж. Поради това съдът е приел, че тъй като между страните не е било уговорено друго, съгласно разпоредбата на чл. 240, ал. 4 ЗЗД заемателят следва да върне на заемодателя заетите пари в едномесечен срок от поканата, което той не е сторил. Приел е, че в случая предвид представения писмен договор от 23.08.2011 г. е налице предложение/оферта/ за сключване на договор за заем между страните по спора, направено от заемателя Н. И., но договорна връзка не е възникнала, тъй като липсва изразена и обективирана чрез подпис под договора воля/съгласие/ на заемодателя В. Т..
Разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване изисква да се посочи правен въпрос от материално и/или процесуално естество от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. В разглеждания случай в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят не е формулирал правен въпрос от материално и/или процесуално естество от значение за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, а касационният съд не може от данните по делото да изведе правния въпрос от значение на изхода на спора, без да упражни служебното начало във вреда на другата страна. Така както са поставени правните въпроси сочат на твърдение за процесуални нарушения и необоснованост на въззивното решение, които не са самостоятелни основания за допускане на касационното обжалване в предварителното производство по селекция на жалбите по реда на чл. 288 ГПК, а основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, което подлежи на проверка едва след като въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол, какъвто не е настоящият случай. В случая поставените правни въпроси от процесуално естество относно приложението на чл. 153, чл. 154 и чл. 176 ГПК нямат характер на правен въпрос, обусловил изхода на спора като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. В тази връзка следва да се отбележи, че приетото от въззивния съд относно това, че на доказване подлежат спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях, не е в противоречие с приетото в решение № 784/2011 г. на ВКС, тъй като с него е даден отговор на въпросите относно това допустимо ли е събиране на доказателства, че оригиналът на представеното по делото в копие обратно писмо е бил откраднат, както и представлява ли начало на писмено доказателство по чл. 165 ГПК копие от обратен документ и това прави ли допустими свидетелските показания относно привидността на процесната сделка, каквито въпроси не са поставени в настоящото производство, поради което и дадените отговори със задължителен характер, тъй като не касаят настоящия спор, не могат да бъдат съобразени. В заключение твърдения, които се отнасят до неправилност на въззивното решение, изразяващи се в неговата необоснованост, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, са основание за касирането му по чл. 281, т. 3 ГПК, но не могат да аргументират приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице, тъй като е заявено бланкетно и без обосновка. Това е така, тъй като доколкото точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива, но неправилна съдебна практика, а развитието на правото е предпоставено от обективната нужда чрез корективно тълкуване да бъде отстранена непълнота или неяснота на конкретна правна норма, или да бъде изоставено едно вече дадено тълкуване на закона, за да бъде възприето друго, то в конкретния случай такива доводи не са изложени от касатора, тъй като допускането на касационно обжалване се обосновава с визираните в чл. 281 т. 3 ГПК основания за неправилност на обжалваното решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 445 от 30.09.2013 г., постановено по в.т.д. № 732/2013 г. на Пловдивския апелативен съд, Втори търговски състав, по касационна жалба с вх. № 6918 от 08.11.2013 г. на Н. И. И. от [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: