О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 594
гр. София, 30.11. 2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на десети октомври, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
като изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 1403/2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. Г. Г., [населено място], чрез процесуалния й представител адвокат М. Г., срещу въззивно решение № 553/20.12.2017 г. по гр. д. № 813/2017 г. на Окръжен съд – Русе.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПКсе твърди, че в решението са разрешени правни въпроси в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърди се и наличие на очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Поставят се въпросите: дължи ли се обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС от единия бивш съпруг и съсобственик на общ недвижим имот на другия бивш съпруг и съсобственик на имота за периода, през който имотът е ползван единствено от низходящ (син) на страните; лично ползване на общ недвижим имот ли е по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС съгласно задължителните указания на ВКС, дадени в ТР № 7 от 02.11.2012 г. по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГК, когато общ на бивши съпрузи недвижим имот се ползва единствено от техен низходящ (син); следва ли да се съобразят т. 1 и т. 12 от ППВС № 12/1971 г. и т. 13 от ППВС № 5/1976 г. при изчисляване на ползваната площ и определяне на дължимото обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС. Твърди се противоречие с ТР № 7 от 02.11.2012 г. по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГК, ВКС, ППВС № 5/1976 г., т. 13 и ППВС № 12/1971 г., т. 1 и т. 12. Излагат се съображения, че ищецът не е могъл да ползва вещта, тъй като е живеел в чужбина, което на практика е нежелание или практическа невъзможност да се ползва имотът. Във връзка с поддържаната очевидна неправилност на решението се посочва, че по делото е категорично установено, че ответницата не ползва имота от 2014 г. Предоставяйки го безвъзмездно на сина си, е изпълнила общ родителски морален дълг, поради което не дължи обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС за периода, през който имотът е ползван единствено от сина на страните и неговото семейство. Същият не е случайно, външно лице, за да могат разрешенията по ТР № 7/2012 г., ОСГК, ВКС да се приложат автоматично.
Ответникът по касационната жалба – А. Б. А., [населено място], не взема становище в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:
С въззивното решение е отменено решение № 1286/2017 г. по гр. д. № 2146/2017 г. на Районен съд – Русе, в частта, с която са отхвърлени предявените от А. А. против Г. Г. искове за заплащане на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС за лишаването на ищеца от ползване съобразно правата му на съсобствения с ответницата недвижим имот – апартамент № 3 на първия етаж в бл. № 48, вх. А,[жк], с площ от 106,10 кв. м., за периода 17.05.2012 г. – 03.04.2017 г., за разликата над сумата от 1782,67 лв. до пълния предявен размер от 7125 лв., както и обезщетение за забава по чл. 86 ЗЗД за разликата от 714,79 лв. до пълния предявен размер от 875 лв., като вместо това ответницата е осъдена да заплати на ищеца допълнително сумата от 5342,33 лв., ведно със законната лихва, считано от 03.04.2017 г. до окончателното плащане, както и сумата от 160,21 лв., обезщетение за забава за процесния период. Първоинстанционното решение в частта, с която искът е уважен до размера от 1782,67 лв. за периода 17.05.2012 г. – 28.02.2014 г. като необжалвано е влязло в сила.
Въззивният съд е приел, че страните са бивши съпрузи, чийто брак е прекратен с влязло в сила на 20.12.2007 г. решение за развод. По време на брака си са придобили в режим на съпружеска имуществена общност собствеността върху процесното жилище, трансформирала се след развода в обикновена съсобственост при равни дялове – по 1/2 ид. част. Ползването на жилището след развода е предоставено на ответницата, на която е предоставено и упражняването на родителските права спрямо непълнотелното към този момент дете на страните – С. А. Б., [дата на раждане] /навършил пълнолетие през 2010 г./. Последният е продължил да живее в апартамента и след навършване на пълнолетие, заедно с майка си до м. март 2014 г., а впоследствие със семейството си. От 2011 г. ищецът няма самостоятелен достъп до жилището – ответницата е сменила патрона на апартамента и нито тя, нито пълнолетният син на страните, който обитава жилището, са предоставили ключ. Поради това на 22.04.2012 г. Г. е влязъл в апартамента със съгласието на ответницата и в нейно присъствие да вземе свои лични вещи. С покана, връчена на 16.05.2012 г., същият е поканил ответницата да му заплаща обезщетение за лишаване от ползване на собствената му идеална част от апартамента, като от м. март 2014 г. ответницата не живее в съсобствения имот, а в [населено място].
Въззивният съд е приел, че когато един от съсобствениците упражнява фактическата власт върху цялата вещ по начин, че препятства достъпа на друг съсобственик и се ползва /или при необходимост може да се ползва/ от нейните полезни свойства, съобразно предназначението й за задоволяване на свои нужди или потребности – той ползва лично по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС общата вещ. Задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от лишения от възможността да ползва общата вещ съсобственик, и се дължи само за времето, през което съсобственикът е лишен от възможността да си служи с общата вещ съобразно своя дял. Правото на обезщетение не възниква, когато съсобственик отказва да приеме предоставената от ползващия съсобственик част от общата вещ, съответстваща на дела му или му е дадена възможност да ползва общата вещ заедно с него, защото в този случай няма лишаване от ползване, а нежелание да се ползва. Ищецът е доказал елементите от фактическия състав на чл. 31, ал. 2 ЗС. Установено е личното ползване от страна на ответницата, разбирано като всяко поведение на съсобственика, което възпрепятства или ограничава другия съсобственик да ползва общата вещ съобразно правата си. Като не е предоставила ключ от апартамента на жалбоподателя, тя го е лишила от ползване за целия процесен период, поради което му дължи обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС. Ирелеватно е дали фактически живее в апартамента или го е предоставила за ползване на общия им син и неговото семейство.
При определяне размера на обезщетението съдът е отчел средният пазарен наем за целия апартамент за процесния период и правата на касатора в съсобствеността. Приел е, че между бившите съпрузи са възникнали наемоподобни отношения, като след отправяне на поканата синът на страните е бил пълнолетен и ползваната от него жилищна площ не следва да се приспада от дължимото обезщетение, съответно да се редуцира размерът на обезщетението. Освен това ответницата в отговора на исковата молба не е навела доводи за недължимост на обезщетението в заявения размер с оглед зачитане правата на С., а е оспорила иска по съображения, че фактически не ползва вещта.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.
Първите два въпроса във връзка с разбирането за лично ползване на спорната вещ като необходима предпоставка за уважаване на претенцията за обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС и начинът, по който ползването може да се упражни – чрез или съвместно с трето лице – включително низходящ на страните, бивши съпрузи, са релевантни за изхода на делото, но не са решени в противоречие с посочената практика на ВС и ВКС. Съгласно трайно установената практика на ВКС, включително посоченото ТР № 7 от 02.11.2012 г. по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГК, ВКС, „лично ползване” по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС е всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ, съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански плодове. Обезщетението по чл. 31, ал. 2 ЗС се дължи както когато съсобственикът или член на неговото семейство непосредствено си служи с вещта, така и когато той не ползва лично, но препятства другия съсобственик да си служи с нея, а също и когато е допуснал на безвъзмездно основание трето лице да ползва вещта. От значение за основателността на претенцията е съществуването на съсобственост върху имота, фактът, че претендиращият съсобственик е лишен от ползване, и писменото поискване на обезщетение. Източник на вземането е едно фактическо положение – реалното ползването на общата вещ, което обуславя разместване на имуществени блага между правните сфери на съпритежателите на една обща вещ по отношение на която всеки е титуляр на правото на собственост в определен обем, а ползването е в обем по – голям от притежаваните части на вещното право. Решаващите изводи на въззивния съд, че макар да не си служи пряко с общата вещ /от м. март 2014 г./ ответницата дължи обезщетение за целия процесен период, тъй като е имала достъп до имота и не е допуснала жалбоподателя – съсобственик с равни права, да си служи с него /като държи ключа/ са изцяло в съответствие с дадените разяснения. Обстоятелството, че тя е предоставила безвъзмездно ползването на жилището на трето лице – син на страните и неговото семейство, е сред изрично описаните в мотивите на тълкувателното решение хипотези на лично ползване, при които претенцията по чл. 31, ал. 2 ЗС е основателна, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на решението /в този смисъл и решение № 74 от 01.07.2015 г. по гр. д. № 4695/2014 г., ВКС, ІІ г. о./. Разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС обвързва задължението за заплащане на обезщетение пряко с осъществяваното само от единия съсобственик ползване на цялата вещ, без да е необходимо неползващият съсобственик да поиска реално да я ползва и да доказва, че не е допускан до нея. За да се освободи от отговорност, ползващият съсобственик следва да докаже, че е предложил на неползващия съсобственик да ползва вещта лично според правата му в съсобствеността и му е осигури възможността реално да упражнява това свое право. В случая ответницата не е ангажирала доказателства да е предоставила ползването, да е осигурила достъп и реална възможност на ищеца да ползва своята част от имота и той да е отказал.
Сочените ППВС № 12/28.11.1971 г. и ППВС № 5/23.09.1976 г. и дадените в тях разрешения са неотносими към настоящия казус в отговор на третия поставен от касатора в изложението въпрос. Те са постановени при различна нормативна уредба и при друг тип обществени отношения, поради което не обуславят твърдяното противоречие с правните изводи в обжалваното решение и допускането му до касационно обжалване. Постановленията касаят разпределяне ползването на семейното жилище след развода, спорове относно ползването и необходимостта от зачитане самостоятелните права на пълнолетните деца и другите пълнолетни членове от семейството при разпределяне на жилищната площ, но не разрешават въпроса за обезщетяването на съпрузите при лишаване от ползване на съсобствения имот, с оглед специалните правила на чл. 31 ЗС, касаещи отношенията между съсобственици. Съгласно установената съдебна практика, съобразена при постановяване на обжалваното решение, когато семейното жилище при прекратяване на брака е предоставено за ползване на единия от съпрузите, между бившите съпрузи възникват наемни отношения, без да се дължи наем за ползваната жилищна площ от ненавършилите пълнолетие деца /чл. 57, ал. 2 СК/. В случая синът на страните е пълнолетен, поради което размерът на обезщетението не следва да се съобразява него.
Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен „contra legem“, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или „extra legem“, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма/. В случая не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика.
С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 553 от 20.12.2017 г. по гр. д. № 813/2017 г. на Окръжен съд – Русе.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: