1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 595
гр. София, 18.07.2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ в закрито съдебно заседание на седемнадесети февруари през две хиляди шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ЙОНКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
изслуша докладваното от съдия Галина Иванова т.д. 1569 по описа за 2015 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
[фирма] обжалва решение № 36 от 08.01.2015 г. по в.т.д. 983/2014 г. по описа на Софийски апелативен съд, 9 състав, с което е обезсилено решение № 1027 от 06.06.2013 г. по т.д. 4156/11 г. по описа на Софийски градски съд, ТО, VІ-12 състав в обжалваните части, с които са отхвърлени предявените от синдика на [фирма] в несъстоятелност срещу [фирма] (в несъстоятелност) и [фирма] – [населено място] искове за обявяване за недействителност по отношение на кредиторите на несъстоятелността на договор за поръчителство и залог от 18.04.2008 г. и предявеният от синдика на [фирма] в несъстоятелност – срещу [фирма] иск за връщане в масата на несъстоятелността на сумите от 749 923,58 лв и 16 446,88 лв както и частите, с които [фирма] (в несъстоятелност), [населено място] е осъдено да заплати по сметката на Софийски градски съд сумата от 28 463,95 лв разноски и е върнато делото на Софийски градски съд за произнасяне по предявените от синдика на [фирма] в несъстоятелност срещу [фирма] в несъстоятелност и „Търговска банка [фирма] искове по чл. 647, ал. 1 , т. 1 от ТЗ за обявяване за недействителен по отношение на кредиторите на несъстоятелността на договор за поръчителство и залог от 18.04.2008 г. , сключен между [фирма] и [фирма] и по предявените срещу Търговска банка [фирма] [населено място] искове по чл. 55, ал.1 т. 3 от ЗЗД за връщане в масата на несъстоятелността на парични суми. В частта, с която въззивният съд е потвърдил решението на Софийски градски съд за извършеното прекратяване на производството в частта, с която е върната исковата молба срещу [фирма] в несъстоятелност, [населено място] и е отменено решението № 1657 от 10.10.2013 г. по т.д. 4156/11 по описа на СГС, ТО VІ-12 състав и вместо него е допуснал поправка на очевидни фактически грешки в решение № 1027 от 06.06.2013 г. по т.д. № 4156/11 г. по описа на СГС където в мотивите и диспозитива на решението вместо 749 923,58 лв се чете 749 932,58 лв., не е обжалвано въззивното решение.
В касационната жалба на Търговска банка [фирма] се сочи, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за отмяна по чл. 281, т. 3 от ГПК. Посоченото съдържание на исковата молба в чл. 127, ал.1 т. 4 от ГПК било изложение на обстоятелствата, на които се основава искът и съгласно чл. 127, ал.1 т. 5 от ГПК в какво се състои искането. Това формирало задължителното съдържание на исковата молба, но не било посочване на материалния закон, т.е. правната квалификация на иска. Правната квалификация се определяла от съда съгласно изискването на чл. 146, ал. 1, т. 2 от ГПК. Съдът не бил длъжен да се съобрази с дадената от ищеца правна квалификация. Поради това предметът на делото се очертавал от съда. Поради това и понятието по смисъла на чл. 270, ал.3 от ГПК „разгледан непредявен иск“ бил въпрос на неправилно възприятие на решаващия съдебен състав на фактическите твърдения на ищеца и направеното от него искане. При разглеждането на непредявен иск дейността на съда по събиране и анализ на доказателствата не била съобразена с обстоятелствената част на исковата молба или с направените от ищеца искания. Първоинстанционният съд бил нарушил диспозитивното начало, заявено като принцип в чл. 6 от ГПК. Това безспорно би довело до постановяване на недопустимо решение. Но решението на Софийски градски съд, което е обезсилено с въззивното решение, предмет на настоящето обжалване, не било страдало от тези пороци. Софийски градски съд бил възприел правилно посочените от ищеца факти. Ищецът твърдял сключването на договор за банков кредит № 1037-07/2007 и на обезпечителния договор от 18.04.2008 г. Тези обстоятелства били приети за установени от СГС и СГС е преценил именно действителността на тези договори. Твърдяната от ищеца безвъзмездност на обезпечителния договор от 18.04.2008 г. била въпрос на правна квалификация, а не на основание на иска, същото се отнасяло и до свързаността на [фирма] и [фирма] по смисъла на § 1 от ДР на ТЗ. Счита, че така изложеното в обстоятелствената част от исковата молба и при така направеното искане от ищеца – синдикът на [фирма], съдът следвало да прецени дали са налице условията за обявяване на предявената относителна недействителност, като не е обвързан от посочената от ищеца конкретна разпоредба (например точно определена точка по чл. 647 ТЗ) и следвало да отговори на въпроса дали с оглед цялата правна уредба на относителната недействителност в производството по несъстоятелност има основание за обявяване на относителната недействителност на обезпечителния договор от 18.04.2008 г. Това бил сторил Софийски градски съд и е приел, че няма основание за уважаване на иска. Изрично бил посочил, че предявеният отменителен иск не може да се квалифицира по чл. 647, ал.1 т. 1 от ТЗ, а по точка 4 доколкото се касае за обезпечителна сделка (залог и лично обезпечение – поръчителство). Приел е обаче, че искът е неоснователен – обезпечителният договор е сключен преди повече от една година от подаване на молбата по чл. 625 от ТЗ за откриване на производство по несъстоятелност на [фирма]. Обусловеният обективно съединен осъдителен иск по чл. 34 от ЗЗД правилно бил отхвърлен от Софийски градски съд.
При обжалване на това решение Софийски апелативен съд, според касатора е приел, че Софийски градски съд, не е разгледал искове по чл. 647, ал. 1 т. 1 от ТЗ, а искове по чл. 647, ал.1, т. 4 от ТЗ. Съдът бил приел, че не ставало въпрос само за неправилна квалификация, а за разглеждане на непредявени искове. Мотивите на Софийски апелативен съд според жалбоподателя са кратки, непълни, неясни и необосновани. Те съдържали логическо противоречие и нарушавали правилата както на формалната логика така и съдопроизводствените правила относно определяне предмета на делото. Апелативният съд бил приел, че СГС се е произнесъл по непредявени основание и петитум, но очертал тези основания чрез квалифицирането на иска по чл. 647, ал.1 т. 1 от ТЗ и чрез квалификациите, дадени от ищеца на обезпечителния договор като безвъзмезден както и на „Темпо петрол“ и „Темпо строй“ като свързани лица по § 1 от ДР на ТЗ. Според касатора въпросите за безвъзмездност на сделка и за свързаност на лицата по § 1 от ДР на ТЗ са въпроси на правна квалификация на правнорелевантните факти, а сами по себе си не представляват изложение на обстоятелствата, на които се основава искът. Софийски апелативен съд бил застъпил становището, че точната правна квалификация на предявените от него главни искове по чл. 647, ал.1 т. 2 от ТЗ, посочена във въззивната жалба не може да се възприеме от съда, тъй като това посочване би представлявало недопустимо изменение на иска.
Според касатора, Софийски апелативен съд е обезсилил решението на Софийски градски съд поради неправилна правна квалификация. По този начин, бил допуснал нарушение на материалния закон и бил квалифицирал неправилно предявените искове и е нарушил съдопроизводствените правила. Според касатора следва да се отмени обжалваното решение на Софийски апелативен съд, с което е обезсилено решението на Софийски градски съд.
По отношение на предявените искове и по същество излага подробни съображения.
Моли да се отмени решението на въззивния съд № 36 от 08.01.2015 г. по в.т.д. 983/2014 г. по описа на Софийски апелативен съд, 9 състав.
Ответникът [фирма] чрез А. В. като синдик не е подал отговор на касационната жалба в срок.
Ответникът [фирма] също не е подал отговор, уведомен при условията на чл. 50, ал. 2 от ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното:
С решение № 36 от 08.01.2015 г. по в.т.д. 983/2014 г. по описа на Софийски апелативен съд, 9 състав, е обезсилено решение № 1027 от 06.06.2013 г. по т.д. 4156/11 г. по описа на Софийски градски съд, ТО, VІ-12 състав в обжалваните части, с които са отхвърлени предявените от синдика на [фирма] в несъстоятелност срещу [фирма] (в несъстоятелност) и [фирма] – [населено място] искове за обявяване за недействителност по отношение на кредиторите на несъстоятелността на договор за поръчителство и залог от 18.04.2008 и предявеният от синдика на [фирма] в несъстоятелност – срещу [фирма] иск за връщане в масата на несъстоятелността на сумите от 749 923,58 лв и 16 446,88 лв както и частите, с които [фирма] (в несъстоятелност), [населено място] е осъдено да заплати по сметката на Софийски градски съд сумата от 28 463,95 лв разноски и е върнато делото на Софийски градски съд за произнасяне по предявените от синдика на [фирма] в несъстоятелност срещу [фирма] в несъстоятелност и „Търговска банка [фирма] искове по чл. 647, ал. 1 , т. 1 от ТЗ за обявяване за недействителен по отношение на кредиторите на несъстоятелността на договор за поръчителство и залог от 18.04.2008 г. , сключен между [фирма] и [фирма] и срещу „Търговска банка [фирма] [населено място] искове по чл. 55, ал. 1, т. 3 от ЗЗД за връщане в масата на несъстоятелността на парични суми. В частта, с която въззивният съд е потвърдил решение на извършеното прекратяване на производството в частта, с която е върната исковата молба срещу [фирма] в несъстоятелност, [населено място] и е отменено решението № 1657 от 10.10.2013 г. по т.д. 4156/11 по описа на СГС, ТО VІ-12 състав и вместо него постановява допускане поправка на очевидни фактически грешки в решение № 1027 от 6.6.2013 г. по т.д. № 4156/11 г. по описа на СГС където в мотивите и диспозитива на решението вместо 749 923,58 лв се чете 749 932,58 лв. не е обжалвано въззивното решение.
Касационната жалба е допустима, подадена от надлежна страна в процеса, в срока по чл. 283 от ГПК .
В изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК [фирма] сочи следните основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване:
Формулирал е общо основание за достъп до касационно обжалване в т. 1 и 2 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК – въззивният съд бил разрешил процесуалноправния въпрос относно това кой е спорният предмет на делото, както и е формулирал въпросите, разрешени от въззивния съд в т. 2.3 от изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 от ГПК– „При предявен отменителен иск по смисъла на чл. 647 от ТЗ съдът следва ли да определи предмета на търсената с иска защита като се съобрази с правната квалификация, посочена от ищеца или следва сам да определи предмета на предявения иск, както той е очертан от фактическите твърдения и искането на ищеца?“
В т. 2.4 е посочил следния въпрос: „При предявен отменителен иск по чл. 647 от ТЗ следва ли да е обвързан съдът от посочената от ищеца правна квалификация на оспорените с иска сделки или тази квалификация, а оттам и правното основание на предявения иск, следва да се определят от съда, който сам да прецени основните клаузи и съответно правната природа (квалификация на сделките?
В т. 2.5. „В случай , че въззивният съд не е съгласен с дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на предявения отменителен иск, следва ли да се обезсили първоинстанционното решение като недопустимо или следва да го отмени като неправилно и да реши спора по същество като приложи тази правна квалификация на предявения отменителен иск, която счита за правилна?
Според касатора, ако въззивният съд бил отговорил правилно на процесуалните въпроси, от значение за изхода на делото щял да потвърди правната квалификация на предявените отменителни искове, направена от СГС и да потвърди първоинстанционното решение или е щял да приеме друга правна квалификация на спора и, тъй като по фактите на делото и в двете инстанции спор нямало, щяла да отмени решението на СГС и да реши делото по същество. Постановеното решение било в противоречие на решение № 45 от 20.04.2010 г. на ВКС по т.д. 516/09 г. ІІ ТО .
Сочи противоречие с още едно задължително на основание чл. 290 от ГПК решение № 71 от 02.02.2010 г. на ВКС по гр.д. 138/09 г., ІІІ ГО. Сочи също така противоречие с решение № 398 от 25.05.2010 г. по гр.д. 738/09 г. ІV ГО на ВКС, решение № 494 от 15.06.2010 г. на ВКС по гр.д. 673/2010 г. ІV ГО на ВКС, решение № 593 от 7.10.2010 г. на ВКС по гр.д. 1484/09 г. ІV ГО, решение № 359 от 16.01.2014 г. на ВКС по гр.д. 1209/13 г. ІV ГО, решение № 175 от 23.07.2012 г. на ВКС по гр.д. 1244/2011 г. ІІІ ГО, Решение № 43 от 04.07.2012 г. на ВКС, по т.д. 513/11 г. І ТО , решени № 140 от 7.10.2009 г. по т.д. 342/09 г. ІІ ТО, решение № 140 от 24.04.2014 г. по гр.д 7325/13 г. ІV ГО и определение № 59 от 25.01.2011 г. по ч.т.д. 890/10 г. І ТО.
Касаторът в т. 3 сочи и основание за допускане на касационно обжалване на решението по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК относно квалификацията на отменителния иск в хипотезите на чл. 647 от ТЗ. Сочи, че решението е неправилно като въззивният съд е приел предявените искове като такива по чл. 647, ал.1 т. 1 от ТЗ, а не както правилно според касатора е приел Софийски градски съд по чл. 647, ал. 1 т. 4 от ТЗ. Счита, че в случая Софийски апелативен съд погрешно е дал разрешение на следния материалноправен въпрос: Договорите за финансово обезпечение, сключвани по реда на Закона за договорите за финансови обезпечения и договорите за поръчителство, които се атакуват чрез отменителен иск, по коя от хипотезите на чл. 647 от ТЗ следва да се квалифицират като безвъзмездна сделка – чл. 647, ал.1 т. 1-3 от ТЗ или като вид обезпечителна сделка чл. 647, ал.1 т. 4 и 5 от ТЗ. В случай, че Софийски апелативен съд бил отговорил правилно на посочения материалноправен въпрос, той щял да потвърди правната квалификация на предявения отменителен иск, направена от СГС и нямало да обезсили или отмени първоинстанционното решение, а щял да го потвърди.
По отношение на въпроса – в какво се състои значението за правилното прилагане на закона и за развитието на правото на формулирания материалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал.1 , т. 3 от ГПК нямало развита съдебна практика по отношение на това дали сключен договор за финансово обезпечение или договор за поръчителство, следва да се квалифицира като искане за обявяване на недействителността на безвъзмездна сделка или на обезпечителна сделка. Според касатора, договорът от 18.4.2008 г., който е предмет на предявения отменителен иск, включва две съглашения: едното като договор за поръчителство, а другото като договор за финансово обезпечение по смисъла на Закона за договорите за финансово обезпечение. По своето съдържание и форма отговаря на характеристиките на договор за поръчителство, който е акцесорен и се сключва с оглед обезпечаването на съществуващ главен дълг. Договорът за поръчителство е престационен договор, т.е. при изпълнението на породените от него задължения се извършва имуществено разместване между страните. В. характер на договора за поръчителство произтича от неговата акцесорност и регресните права на поръчителя срещу главния длъжник. Според касатора следвал извода, че договорът от 18.04.2008 г. не е бъзвъзмедна сделка и поради тази причина не попада в хипотезата за обявяване на относително недействителна спрямо кредиторите на несъстоятелност на безвъзмездна сделка по чл. 647, ал. 1, т. 1, т. 2 или т. 3 от ТЗ.
По отношение на конкретния договор от 18.04.2008 г. възможността за обявяване на относителна недействителност следвало да се преценява според разпоредбите на чл. 647, ал.1 т. 4 или 5 от ТЗ , които предпоставят в хипотезите си именно обезпечителни договори. По този въпрос липсвала практика на съдилищата и се налагало неговото тълкуване, с оглед точното прилагане на закона и развитието на правото съгласно чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК.
Настоящият съдебен състав намира, че допускането на касационно обжалване предпоставя касаторът в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК да е посочил такъв материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който са осъществени някои от допълнителните изисквания на т. 2 – т. 3, чл. 280 от ГПК. Според задължителните указания в т. 1 от ТР 1/19.2.2010 г. от 19.02.2010 г. по т.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос, разрешен с обжалваното решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Правният въпрос трябва да е формулиран ясно и точно от касатора и да е от значение за изхода на делото, за формиране на решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на въззивното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на доказателствата.
В случая касаторът е посочил въпрос относно предмета на търсената защита при отменителен иск по чл. 647 от ТЗ. Настоящият съдебен състав с оглед данните по делото констатира, че на 14.10.2011 г. ищецът -синдикът на [фирма] е твърдял, че е открито производство по несъстоятелност на [фирма] на 12.10.2010 г. със съдебно решение № 941 от 12.10.2010 г. по т.д. 677/10 г. Твърди, че предявява иска в едногодишен срок. Твърди, че [фирма] е правоприемник на [фирма], като преобразуването се състои в промяна на правната форма на преобразуващото се дружество.
Между [фирма] и [фирма] е сключен договор за поръчителство и залог. По силата на този договор [фирма] се е задължило да отговаря пред банката за изпълнение на всички парични задължения на [фирма], произтичащи от договор за банков кредит № 1037-07 от 16.07.2007 г. , сключен между [фирма] и [фирма]. С този договор за поръчителство и залог от 18.04.2008 г. [фирма] учредява залог върху финансови активи, описани подробно в чл. 5 от цитирания договор в полза на [фирма]. От посочения предмет на разглежданата сделка следвало, че става дума за безвъзмезден договор – поръчителство и залог, в полза на трето лице [фирма].
Сочи, че дружеството, за което е открито производство по несъстоятелност [фирма] е собственик на капитала на [фирма], кредитополучател. Поради това обосновава свързаност на лицата.
Освен това сочи, че безвъзмездният договор в полза на свързаното с [фирма] лице е сключен на 18.04.2008 г. в рамките на тригодишния срок преди откриване на производство по несъстоятелност.
Другите посочени от ищеца факти са плащанията, извършени в изпълнение на задълженията по договора за поръчителство и залог в размер на 749 932,58 лв погасителни вноски по договора за банков кредит и 16 446,88 лв разноски по изпълнително производство ид № 20088630400226 ГДЧСИ Х..
Искането до съда е да се обяви за недействителен спрямо кредиторите по несъстоятелността договора за поръчителство и залог от 18.04.2008 г. и да бъде осъден ответникът [фирма] да върне в масата на несъстоятелността получените суми по недействителната сделка – 749 932,58 лв и 16 446,88 лв.
В хода на процеса [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], ет. 5 е пренаименован първоначално на [фирма], а впоследствие на Търговска банка [фирма] (касатор в настоящето производство).
При така посочените факти в обстоятелствената част на исковата молба, първоинстанционният съд при приложение на § 14 от ПЗР на ЗИДТЗ ДВ бр. 20 от 20013г.. и § 9 от същия закон е приел, че искът е с правна квалификация чл. 647, ал.1 т. 4 от ТЗ.
С обжалваното въззивно решение, съдът е приел, че с оглед заявените факти в исковата молба и отправеното искане до съда, ищецът е предявил иск, който е квалифициран съобразно разпоредбата на нормата на чл. 647, ал. 1, т. 1 от ТЗ в редакцията й ДВ бр. 84 от 2000 г., като след изменението на тази норма с § 9 от ЗИДТ ДВ бр. 20/2013 г. приложимата правна норма е чл. 647, ал. 1 т. 1 от ТЗ, като тя се прилага и към заварените правоотношения.
Съдът е приел, че с оглед изложените факти в исковата молба нормата, на която ищецът е основал иска си е нормата на чл. 647, ал.1 т. 1 от ТЗ. Това е така, тъй като първоинстанционният съдия е извършил квалификация , без да се съобрази с правното основание на иска преди изменението на закона, а е приел, че е предявен иск с правно основание чл. 647, ал. 1 т. 4 от ТЗ, редакция на нормата след влизане в сила на ЗИДТЗ ДВ бр. 20/2013 г. Първоинстанционният съдия е подвел посочените факти под тази норма, без да вземе предвид допълнително сочените факти на безвъзмездност на отношенията, както и срокът на извършване на сделката – 3 години от сключване на сделката. Не можело да се извърши квалификация на спорното право след измененията, без да се знае каква е правната квалификация преди измененията на ТЗ . Ето защо въззивният съд е приел, че към момента на предявяване на исковете нормата, която е основание на иска е чл. 647, ал. 1 т. 1 от ТЗ, имайки предвид, че сделката се сочи, че е сключена в 3 годишен период преди откриване на производство по несъстоятелност и че е в полза на свързано лице, а именно длъжникът, чието задължение се обезпечава е собственик на капитала на далото безвъзмездно обезпечение залог и поръчителство, Софийски апелативен съд е приел, че това е най-близката норма, отговаряща на търсената от ищеца защита. А съответно при прилагане на измененията на нормите относно нормата на чл. 647, ал. 1 т. 1 от ТЗ най-близко отговаря на търсената защита – безвъзмездна сделка с изключение на обичайното дарение, по която страна е свързано лице с длъжника, извършена в тригодишен срок. Нормата на чл. 647, ал.1, т. 4 от ТЗ, по която първоинстанционният съдия е квалифицирал иска действително касаела учредените реални или лични обезпечения за чужди задължения, както се твърди в исковата молба, но соченият срок в нея за предявяване на иска е 1 годишен и не по-рано от датата на неплатежоспособност, а в случая ищецът не бил посочил дата на неплатежоспособността. Законодателят е дал възможност на синдиците да оттеглят исковете, които са предявили по чл. 647 от ТЗ до изменението с нормата на § 14, ал. 2 от ЗИДТЗ , именно поради изменението на нормите и определяне на относителната недействителност по нов начин.
Квалификацията, която е следвало да извърши първоинстанционният съдия, е с оглед на сочените факти и то всички факти, а не само избирателно част от фактите, както и петитума на исковата молба. В петитума на исковата молба не е поискано обявяване на относителна недействителност на залога и обезпечението с финансови активи. А е поискано да се приеме за относително недействително извършеното безвъзмездно плащане. Следователно при преценка единство на обстоятелствената част и петутим, въззивният съд, извършвайки собствена преценка върху спора по делото с оглед въведените оплаквания във въззивната жалба е, преценил ,че решението е недопустимо и го е обезсилил. Съдът е изложил мотиви, че е налице несъвпадане на съдебното решение със спорния предмет.
С оглед изложеното настоящият съдебен състав намира по въпроса, формулиран в т. 2.3 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, че същият е зададен теоретично. Какви са задълженията на въззивния съд е определено в нормата на чл. 269 от ГПК и с оглед разясненията в тълкувателно решение 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по т.д. 1/2013 г., т. 1 въззивният съд прави собствена преценка на и т. 19 от Тълкувателно решение 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС по гр.д. 1/2001 г. Следва да се посочи, че въззивният съд дава собствено разрешение на спора с оглед функциите на втора инстанция по същество на този спор. Следователно въззивната инстанция извършва самостоятелна преценка на правната квалификация на иска. Посоченият въпрос е извън посоченото решение, защото не кореспондира с извършената от въззивния съд дейност, а представлява общо задаване на въпроса. Ето защо с него касаторът не е изпълнил задължението си да посочи въпрос, който е разрешен от въззивния съд и по този начин не е налице общото основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така както е разяснено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 2010 г. от 19.02.2010 г. по т.д. 1/2009 г.
По отношение на въпрос 2.4. от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК съдът намира, че този въпрос отново е зададен теоретично. Той не посочва въпросът, който е разрешен от въззивния съд така както е постановен с обжалваното въззивно решение. Разясненията в т. 1 от в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 2010 г. от 19.02.2010 г. по т.д. 1/2009 г., предвиждат, че касаторът следва да е посочил въпрос, разрешен от въззивния съд. Общото основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол е изискване на закона, като непосочването на разрешения от съда процесуалноправен въпрос, означава невъзможност да се определят рамките на селекцията до касационен контрол. В т.2.4 въпросът е зададен принципно какви са задълженията на въззивния съд по отношение на правната квалификация при предявен иск по чл. 647 от ТЗ, а не какъв е разрешеният от въззивния съд в процесното решение въпрос. Освен това въпросът за правната квалификация изначално в теорията и практиката на съдилищата се определя като задължение на съда, независимо от посочената от ищеца правна квалификация. В случая съдът именно така е определил правната квалификация, изпълнявайки задължението си. Въззивният съд е изложил решаващ мотив, че недопустимостта е порок на решението, който съставлява несъответствие между действително претендираната от ищеца защита на спорното право и защитата, дадена от съда с диспозитива на решението. Недопустимостта следва да се отстрани от въззивния съд в рамките на обжалване на решението. Ето защо сочейки тази недопустимост и обезсилвайки решението на първата инстанция, въззивният съд е отговорил на доводите във въззивната жалба и е дал разрешение съответно на търсената от ищеца защита.
Касаторът не е посочил и какво е допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1- т. 3 от ГПК, за да може евентуално да се разкрие и общото основание по така поставения т.2.4. въпрос. Посоченото правно значение на въпросите за конкретния спор не представлява формулиране на въпроса, разрешен от въззивния съд. Въззивният съд не е разрешил въпросът, така както е посочената правна квалификация от ищеца, а е направил своя собствена правна квалификация, вземайки предвид твърденията в исковата молба, относно вида на сделките, срокът, в който са извършени с оглед началната дата на неплатежоспособност на длъжника и датата на откриване на производство по несъстоятелност, както и формулираното искане. Поставените въпроси относно какво е задължението на съда при извършване на правна квалификация на исковете по чл. 647 от ТЗ и видът на сделките, са въпроси, които се отнасят като общ към частен, но имат подобен смисъл. Тяхното правно значение съществува генерално. Но това не са въпроси, които формулират разрешения от въззивния съд процесуален въпрос в обжалваното с касационна жалба въззивно решение. Посоченото решение № 45 от 20.04.2010 г. на ВКС по т.д. 516/09 г., ІІ ТО, ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК не може да очертае допълнително основание до касационно обжалване по чл. 280, ал.1 , т. 1 от ГПК, тъй като в посоченото решение съдът разрешава въпроса за неправилната правна квалификация поради неправилно приложение на материалния закон, извършена от съда, докато в обжалваното в настоящия процес въззивно решение, съдът е приел, че предметът на първоинстанционното решение не съвпада с предмета на спора. Ето защо чрез допълнителното основание не се разкрива посоченото общо основание за извършване на правната квалификация от съда и задълженията в тази връзка на съда. Подобни са изводите и относно другите изброени решения на Върховния касационен съд, изброени в списък, настоящият съдебен състав намира, че не представляват допълнително основание за достъп до касация, тъй като не кореспондират с разрешения реално от въззивния съд процесуалноправен въпрос.
По отношение на въпроса, поставен в т. 3 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК относно извършването на материално правната квалификация и правилното приложение на материалния закон при исковете по чл. 647 от ТЗ не е формулиран въпрос, съставляващ общо основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Така поставеният въпрос не е разрешаван от въззивния съд. Въззивният съд не е излагал съображения дали трябва да се третират договорът за поръчителство като безвъзмездна сделка или като вид обезпечителна сделка. Въззивният съд е приел, че акцентът в обстоятелствената част на исковата молба, е, че е налице безвъзмездност и тя е основанието да се иска обявяване на относителна недействителност. Във въззивното решение, е прието, че решението на първоинастнционния съдия не отговаря на спора по делото, именно поради това, че се твърди безвъзмездност на сключените договори. Но въпросът за вида на обезпечението не е предмет на разрешаван във въззивното решение. Съдът е определил, че част от фактите, посочени в исковата молба, е и сключеният договор за поръчителство и залог от 18.04.2008 г., но не е сочил, че е вид обезпечителна сделка, сключеният договор по Закона за договорите за финансовите обезпечения. Въззивният съд е посочил, че искът не е по чл. 647, ал.1 т. 4 от ТЗ , така както е квалифициран от първоинстанционния съд. А е посочил, че с оглед на всички факти, съдът не е разрешил действителния правен спор между страните, преценявайки че се касае до отменителен иск на обезпечение. В този смисъл, посоченият от касатора въпрос не е разрешен от въззивния съд въпрос и като такъв не представлява общо основание за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. По този въпрос касаторът сочи основание за допускане до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 т. 3 от ГПК. Но при липсата на формулиран въпрос, представляващ общо основание за достъп до касационно обжалване, съдът намира, че няма как да разгледа допълнителното основание по чл. 280, ал. 1 т. 3 от ГПК за достъп до касационно обжалване, така както е разяснено с т. 4 от Тълкувателно решение № 1 /2010 от 19.02.2010 г. по т.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно разясненията: „Точното прилагане на закона и развитието на правото“ представляват едно общо основание за достъп до касационно обжалване, при което първо следва да се изясни как се прилага закона, дали установеното в закона правило неточно се прилага или е приложено правило, което е различно от установеното в закона, т.е. пълно неприлагане на правната норма според действителния й смисъл. В настоящия разглеждан случай, както е формулиран въпросът не е формулиран относно грешно приложение на правна норма, основана на чл. 647 от ТЗ. Няма посочване на неправилно, грешно приложение на правна норма или развитие на обществените отношения по начин, налагащи съответствие на съдебната практика с новите установени отношения. Изложените съображения за наличие или не, на безвъзмезден характер на договора за поръчителство и договорът за обезпечение по реда на Закона за договорите за финансови обезпечения, не налагат в настоящия случай тълкуване във връзка с необходимостта от преодоляване на практика или развитие на правото, защото въззивният съд не е приложил правни норми, които са от значение за определяне на това дали договорите са безвъзмездни. В настоящия случай съдът не е приложил правна норма, която да определя характера на договорите за поръчителство и за обезпечение като безвъзмездни, а е изходил от твърденията на страните за определяне на вида на търсената от ищеца защита. В този смисъл, изобщо не може да се прояви допълнителното основание по чл. 280, ал. 1 т. 3 от ГПК, тъй като няма разкрит смисъл на правна норма по посочения въпрос от въззивния съд. Ето защо не е налице основанието по чл. 280, ал. 1 т. 3 от ГПК.
При този изход на спора разноски на касатора не следва да се присъждат.
По така изложените съображения и на основание чл. 280, ал. 1 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 36 от 08.01.2015 г. по т.д. 983/14 година на Софийски апелативен съд, 9 състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.