4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 595/ 22.11.2017г.
[населено място]
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова ч.т.д.№2217/16г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.274 ал.2 от ГПК.
С определение №282/19.05.2017г.,постановено по в.т.д.№545/16г. по реда на чл.248 ГПК, Варненски апелативен съд е изменил на основание чл.248 ГПК постановеното от него решение №50/10.03.17г. в частта за разноските за въззивното производство,възлагайки същите изцяло в тежест на въззивника [фирма] и потвърждавайки изцяло решението на първата инстанция по отношение присъдените от нея разноски.
Срещу това определение е подадена частна жалба /неправилно определена като частна касационна жалба/ от [фирма].В нея са изложени оплаквания за неправилност , незаконосъобразност и необоснованост на съдебния акт,основани на доводи за несъобразеност на извода на съда за дължимост на всички разноски от жалбоподателя с факта,че решението на първата инстанция частично е обезсилено,което , според касатора предпоставя отговорност за разноски на противната страна.Изразено е несъгласие с мотивите на апелативния съд за приложимост на разпоредбата на чл.78 ал.2 ГПК по съображения,че същата представлява изключение от общото правило на чл.78 ал.1 ГПК и касае само случаи,в които искът е уважен.
Ответната по частната жалба страна Р. С. Т.,в качеството й на синдик на [фирма] не е взела становище.
Върховният касационен съд констатира,че частната жалба е подадена в срок от легитимирано да обжалва лице срещу съдебен акт от категорията на обжалваемите, поради което я намира за допустима.
Разгледана по същество,е неоснователна.
Производството пред първоинстанционния съд /ОС Разград/е образувано по искова молба на синдика на [фирма],с която са предявени в условия на обективно и субективно съединяване срещу [фирма] и [фирма] отменителни искове по чл.647 ал.1 т.2 ТЗ и искове по чл.34 ЗЗД , касаещи извършени, при наличие на посочените в разпоредбата на ТЗ предпоставки, разпоредителни сделки с вещни права от имуществото на длъжника, по силата на които първият ответник е учредил в полза на втория безвъзмездно вещно право на ползване върху два имота,единият от които представляващ УПИ с построен в имота търговски обект,а другият – офис в административно-търговска сграда.В хода на делото управителят на [фирма] е представил декларация /с нотариална заверка на подписа и вписана в съответната служба по вписванията/ за отказ от учреденото в полза на дружеството вещно право на ползване върху имота,представляващ офис.Съобразявайки този факт,настъпил след завеждането на исковата молба,с решението си първоинстанционният съд е отхвърлил иска за връщане в масата на несъстоятелността на фактическата власт върху недвижимия имот /офис/,върху който е учредено правото на ползване.Останалите искове са уважени.
По въззивна жалба на [фирма] против постановеното срещу него първоинстанционно решение ВАпС се е произнесъл с решение,с което е потвърдил решението на РзОС,постановено по исковете по чл.647 ал.1 т.2 ТЗ и чл.34 ЗЗД,касаещи разпоредителната сделка за учредяване право на ползване върху УПИ и е обезсилил същото в частта,произнесена по иска по чл.647 ал.1 т.2 ТЗ по отношение на имота, от правото на ползване върху който ответникът [фирма] се е отказал в хода на делото, приемайки, че, с оглед последното обстоятелство, правният интерес от разглеждането на такъв иск е отпаднал. При този изход на делото съдът е приел,че въззивникът [фирма] дължи по правилата на чл.78 ГПК сума в размер на 2/3 от платения от синдика адвокатски хонорар за процесуалното му представителство пред въззивната инстанция /предвид положителното за ищеца произнасяне по два от трите иска/,а синдикът следва да заплати на въззивника 1/3 от платеното от него адвокатско възнаграждение.По аналогичен начин е разпределил между страните и задължението за плащане на държавната такса при съобразяване разпоредбата на чл.649 ал.6 ТЗ,както и е преразпределил отговорността на страните за плащането на държавна такса и за сторените в първоинстанционното производство разноски.
Атакуваното определение е постановено по молба на синдика на [фирма] Р. Т.,с която на основание чл.248 ГПК е поискано то да бъде изменено с аргументи, че частичното обезсилване на решението на РзОС е в резултат единствено на последващото след предявяване на иска поведение на ответника [фирма] /отказа от учреденото му право на ползване/. За да уважи молбата, съставът на въззивния съд се е позовал на цитирано от молителя определение №152/28.03.16г. по ч.т.д.№2363/15г. на ВКС първо т.о.,приемащо,че отговорността за разноски при прекратяване на делото се обвързва с изначалната основателност на предявената претенция и щом тя е изначално основателна,а прекратяването е резултат на действия на ответника,обуславящи отпадане на правния интерес,по аргумент от противното на чл.78 ал.2 ГПК,разноските следва да се възложат в тежест на ответника.Отнесъл е това разрешение към спора,с който е бил сезиран и,като е преценил,че всички предпоставки за уважаване на отменителния иск са били безспорни и налице,а отпадането на правния интерес е последица от направения от ответника [фирма] след изтичането на срока за отговор на исковата молба отказ от материалното право,за защита на което е било образувано исковото производство,ВАпС е заключил,че всички разноски, направени във връзка с прекратените претенции следва да бъдат възложени в тежест на ответника /както разноските за процесуална защита,така и тези за държавна такса за двете инстанции/.
Така постановеното определение на ВАпС е правилно.
Налице постоянна задължителна съдебна практика на ВКС, обективирана в определения, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК – опр.№ 843/17.11.2014 г. по ч. гр. д. № 6176/2014 г. на ВКС, ГК, IV г. о., опр. № 300/20.04.2012 г. по ч. гр. д. № 245/2012 г. на ВКС, ГК, IV г. о., опр. № 626/20.08.2012 г. по ч. гр. д. № 275/2010 г. на ВКС, ГК, IV г. о., опр. № 277 от 14.05.2014 г. по ч. гр. д. № 2432/2014 г. на ВКС, ГК, I г. о.,опр. № 388 от 11.07.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 831/2017 г. на ВКС,ТК, II т. о. и други/, приемаща,че, когато ответникът е дал повод за завеждане на делото и в хода на производството е направено оттегляне или отказ от иска ,обусловени от новонастъпили обстоятелства,независещи от ищеца,а възникнали в резултат действия на ответника, извършени след подаване на исковата молба и водещи до отпадане необходимостта от съдебна защита на заявеното като спорно право, например извършено плащане на претендираната сума, ищецът има право на направените разноски. Според цитирната практика в този случай е допустимо при прекратяване на производството, в отклонение от правилото на чл.78 ал.4 ГПК, съдът при разпределяне тежестта за разноските да съобрази, като относими, причините за прекратяването и да изследва по аргумент от чл.78 ал.2 ГПК дали нуждата от съдебна намеса не е отпаднала в резултат на извънпроцесуалното поведение на ответника,който иначе е дал повод за предявяването на иска.
Доколкото оттеглянето и отказът от иска,които ищецът е в правото си да направи във висящия процес, е обвързано с преценена от самия него липса на правен интерес да продължава да поддържа претенциите си, следва да се приеме,че посочената практика е приложима и в случаите,когато тази преценка се извършва от съда при възникнали в хода на производството обстоятелства,водещи до отпадането на правния интерес. Изводът е,че правилото на чл.78 ал.4 ГПК не е абсолютно.При буквалното му прилагане,без съобразяване с общия принцип,че разноските по делото се понасят от страната, която с незаконосъобразното си поведение, е станала причина за завеждането на делото,би могло да се стигне до неоснователно обогатяване на едната от страните за сметка на другата,каквото правото се стреми да не допуска.Това правило е приложимо тогава,когато искът е бил изначално /със завеждането на исковата молба/ недопустим /която недопустимост по правни последици спрямо разноските законодателят е приравнил на тези при отречено с решението право/ или когато оттеглянето или отказът от него,довели до прекратяването, са по незаявена или неустановена причина. Във всички останали случаи,когато причината за завеждането на делото се намира в извънпроцесуалното поведение на ответника и пак поради негово процесуално или извънпроцесуално поведение последващо се стигне до прекратяване на производството, поради отпадане на правния интерес от продължаването му, той следва да понесе отговорността за разноските.
Като правилно и законосъобразно,постановеното в този смисъл определение на ВАпС следва да бъде потвърдено.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение №282/19.05.2017г.,постановено по в.т.д. №545/16г. по реда на чл.248 ГПК по описа на Варненски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.