О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 595
София, 24.11.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 3541/2015 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 456 от 17.03.2015 г. по в.гр.д. № 54/2015 г. на Пловдивския окръжен съд е потвърдено решение № 3949 от 28.10.2014 г. по гр.д. № 20974/2013 г. на Пловдивския районен съд в частта, с която е отменен на основание чл. 537, ал.2 ГПК нотариален акт за признаване право на собственост по обстоятелствена проверка № 156, т. ІІ, дело № 339/2013 г. по описа на нотариус с рег. № 615 по Р. и е допуснато да се извърши съдебна делба между съделителите П. Н. П. и Й. Н. Т. по отношение на следния недвижим имот: самостоятелен обект в сграда с идентификатор 56784.540.448.3.36 по Кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], представляващ жилище, апартамент, находящо се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] с площ 85.36 кв.м, ведно с принадлежащите към него избено помещение № 1 и съответните идеални части от общите части на сградата, при равни права- по ? ид. част за двамата съделители.
В срока по чл. 283 ГПК против въззивното решение е подадена касационна жалба от съделителя Й. Н. Т., действащ чрез своя пълномощник адв. Н. Т.. Изложени са оплаквания за неправилност на решението поради необоснованост и нарушение на материалния закон. К. подържа, че от придобиване на жилището в продължение на 30 години единствено той е упражнявал фактическа власт върху него, като е обективирал по отношение на останалите собственици, че счита имота за свой.
В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се сочи, че са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради това, че подобни казуси са разрешавани противоречиво от съдилищата, както и поради това, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС, като е приложено неправилно ТР № 1/2012 г. на ОСГК.
В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация П. Н. П. изразява становище, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Страните по делото са наследници на В. И. Т., починала 20. 07. 2004 г., и на Н. П. Т., починал на 30.06.2013 г. Процесният апартамент е придобит на името на бащата на страните през 1981 г. по реда на ЗЖСК, за което е издаден нотариален акт за собственост № 38, т.8, дело № 2330/81 г.
След преценка на събраните по делото гласни доказателства въззивният съд е приел за установено, че от придобиването на жилището в него е живял касаторът Й. П., но е намерил, че това не е достатъчно да се направи извод, че същият е придобил имота по давност. Макар родителите на страните да не са живели в апартамента, не са дезинтересирали от него и са го считали за свой. Бащата често го посещавал, това бил и посоченият от него постоянен адрес. Приел е, че след смъртта на майката през 2004 г. касаторът е имал качеството на владелец на своята идеална част, придобита по наследство, и на държател на идеалните части на останалите наследници, и не е демонстрирал по отношение на последните намерението си да владее за себе си техните идеални части, като отблъсне владението им и или отказва да ги допуска в имота. През 2011 г. той декларирал по реда на ЗМДТ имота като съсобствен между него, баща му и брат му – съделителят П. П., а след смъртта на бащата през 2013 г.- като съсобствен между него и брат му.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Обратно на твърдението, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК, въззивният съд не се е отклонил, а е приложил точно постановките на ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. В него е прието, че презумпцията на чл. 69 ЗС е приложима в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследявяването. В случая съсобствеността върху имота е възникнала от наследяване и затова въззивният съд е приел, че презумпцията на чл. 69 ЗС не се прилага, а сънаследникът, който твърди да е придобил по давност идеалните части на другите сънаследници, следва да докаже, че е извършил такива действия, които по явен и недвусмислен начин показват, че се отрича владението им. След преценка на събраните по делото доказателства е приел, че не се установява касаторът да е променил намерението си и да е започнал да владее за себе си идеалните части на останалите сънаследници, откъдето е направил извод, че той не е придобил по давност техните идеални части от имота. Поради това след смъртта на бащата през 2013 г. имотът е станал съсобствен между касатора и неговия брат при равни права – по ? ид. част, съгласно чл. 5, ал.1 ЗН.
Твърдението за противоречиво разрешаван от съдилищата правен въпрос е наведено в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК формално, без да се посочи самият въпрос, нито съдебна практика, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване и в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.2 ГПК.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 456 от 17.03.2015 г. по в.гр.д. № 54/2015 г. на Пловдивския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: