9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 595
София, 07.12.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, първо отделение в закрито заседание на петнадесети ноември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
изслуша докладваното от съдията Ж. Силдарева гр. д. № 2874/2016 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Н. С. и П. А. С., чрез процесуалния им представител адв. П. М., против решение № 2137/04.11.2015 г., постановено по възз. гр. д. № 1801/2015 г. по описа на Софийски апелативен съд.
Ответниците по касация оспорват наличието на основания за допускане на обжалването, както и касационната жалба по същество.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение, поради което е допустима.
Върховният касационен съд за да се произнесе по искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване намери следното:
Касаторите са предявили срещу Д. С. С., П. Е. С., Б. П. Т., Е. С. Т., Е. И. Н., Д. М. Н., Р. А. Р., Е. Н. Г., В. А. М., С. В. М. и Л. Н. С. искове с правно основание чл. 72, ал. 1 ЗС. Претендирали са сумата 71697 лв., след допуснато увеличение на иска, като с молба от 23.012013 г. са заявили, че претенцията им е при условията на активна солидарност, поради което искат да им бъде присъдена общо на двамата. Под условието на евентуалност са поискали да им бъде присъдена съобразно правата им върху това вземане, които са 3/4 за ищцата и 1/4 за ищеца П. С..
При условията на евентуалност са предявили и искове по чл. 74, ал. 2 ЗС, чл. 74, ал. 1 ЗС, чл. 55, ал. 1 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД включително и срещу ответника [фирма]. Поддържали са, че вземането представлява увеличена стойност на имот, собственост на ответниците, физически лица, вследствие на извършено подобрение в същия от наследодателя им в качеството му на добросъвестен владелец на основание придобитото от него право на строеж въз основа, на което е извършено строителството – изграждане на офис с реално застроена площ от 199. 53 кв. м., находящ се на партерния и първия над партерен етаж на новоизградена жилищна сграда в [населено място], [улица].
Първоинстанционният съд е отхвърлил иска по чл. 72, ал. 1 ЗС, след като е направил извод, че с извършеното строителство не е подобрен имотът, а обратно неговата стойност е намаляла. Отхвърлил е и останалите искове като е приел, че не са осъществени елементите от фактическите им състави.
Въззивният съд за да се произнесе по иска по чл. 72, ал. 1 ЗС е приел за установено от фактическа страна, че ответниците физически лица, са съсобственици на УПИ I-19, 22 в кв. 138 по плана на [населено място], зона Б-3 с административен адрес – [населено място], [улица] 96. Върху този имот на 14.11.1994 г. са били учредили в полза на [фирма] право на строеж за част от обектите в сградата по одобрен архитектурен проект срещу поето от дружеството задължение за построяване на сграда, като са си запазили правото на строеж за останалите обектите. На 28.11.1996 г. наследодателят на ищците е закупил от [фирма] право на строеж за офис № 1 със застроена площ от 233.13 кв. м., находящ се на партерния и първия надпартерен етаж на изгражданата в имота жилищна сграда за сумата от 43 325 щт. долара. По силата на чл.19 от СК (отм.) това право е придобито в режим на СИО заедно със съпругата му Д. Н. С.. Преди това на 07.11.1996 г. е бил сключил договор за предварителна продажба на правото на строеж и за строителство, с който [фирма] се е задължило да изпълни строителството на обекта. Касаторите в исковата молба са заявили, че строителството е преустановено 1998 г., тъй като строителят е изоставил недовършената сграда.
Правото на строеж, учредено в полза на [фирма] и това, закупено от А. С. – наследодател на ищците, съдът е намерил, че са погасени по давност, което е установено с представените влезли в сила решения. С решението по гр. д. 6269/2000 г. на СРС, постановено по предявен от собствениците на терена срещу срещу [фирма] през 2000 г. иск по чл. 67, ал. 2 ЗС, е прието, че строителството на сградата е спряно на 10.03.1997 г., когато е издадена заповед за спиране на строителството по чл. 159, ал.1 ЗТСУ (отм.). След тази дата не са извършвани строителни работи, поради което правото на строеж е погасено в полза на собствениците на терена на 10.03.2002 г.
С решение по гр. д. № 7324/2007 г. на СГС, влязло в сила на 18.07.2011 г., постановено по предявен срещу А. С. установителен иск на същото основание, е прието че погасяването на правото на строеж по отношение на първия негов приобретател има за последица погасяване правото на строеж, учредено в полза на касаторите от този преобретател, тъй като правоприемството не е сред основанията, които прекъсват срока по чл. 67, ал. 2 ЗС.
През 2006 г. собствениците на поземления имот са учредили право на строеж в полза ответника, [фирма], който е поел задължението да завърши построяването на сградата. Дружеството е продължило строителството като е изпълнило последна плоча, но не е поставило покрив, което е установено със свидетелски показания.
С приета техническа експертиза, която е извършила оглед за изготвяне на заключението през 2012 г., е установено, че сградата е построена до петия етаж със изпълнена зидария и до седмия – само железобетонна конструкция, без покрив. Обектът, за който наследодателят на ищците е придобил право на строеж, е следвало да се изпълни на две нива на партерния етаж и на нивото над него. Той е изпълнен в груб строеж. От това е направен извод, че поради незавършване на сградата до степен на груб строеж, тя включително и офиса съставлява подобрение върху имота. Стойността на офиса, с която се е увеличила стойността на терена, вещото лице е определило на сумата 49446.00 лв. Алтернативно е посочил сумата 71697лв., която е определил след включване на съпътстващи разходи за изграждането на този обект.
Въз основа на така установените факти въззивният съд е направил правните си изводи.
По иска по чл. 72, ал. 1 ЗС е приел, че наследодателят на ищците е имал качеството на добросъвестен владелец, тъй като е извършил подобрения на имота като носител на правото на строеж, реализирането на което е възложил на дружеството като е заплатил и уговорената цена. Подобренията съществуват и към настоящия момент и са увеличили стойността на имота. Стойността на това увеличение е определил по вариант първи от заключението на вещото лице, в който тя е определена на сумата от 49 466.00 лв. Направил е извод и за това, че не са доказани предпоставки за възникване на активна солидарност за вземането, основание за което би било уговорка между страните или друг юридически факт, поради което правата на С. върху него е до размер на ѕ от посочената сума, а по отношение на П. С. – до размер на 1/4 от нея.
По възражението за погасяване на това парично вземане на ищците по давност е приел, че при направеното от ищците признание на факта на загубване на владението върху имота през 1998 г. погасителната давност по чл. 110 ЗЗД е изтекла до края на 2004 г., т. е. към момента на предявяване на иска на 10.04.2012 г. правото на иск по чл. 72, ал.1 ЗС е било погасено. Този извод е аргументирал и с това, че дори и да не се вземе предвид направеното признание, с учредяването на правото на строеж на ответника [фирма] през 2006 г. и предаване на владението върху имота, ищците са загубили фактическа власт върху него, поради което към датата на предявяване на иска през 2012 г. правото на иск за вземането за подобрението е било погасено.
В изпълнение на правомощията си по чл. 269 ГПК второинстанционният съд е счел, че първоинстанционното решение, постановено по този иск, е частично недопустимо. Аргумент за това е намерил в диспозитива на обжалваното решение, където не е записано, че претенциите са предявени при условията на солидарност, което означава, че сумата по отхвърлените претенции се разпределя между ищците по 1/2.
Посочил е, че ищците са уточнили, че претендират сумата при условията на активна и пасивна солидарност, а евентуално, същата да се разпредели между тях в съотношение 3/4 за Д. Н. С. и 1/2 за П. А. С., съобразно правата им по наследяване. Съдът е достигнал до извод, че не е възникнала активна солидарност между страните. Констатирал е, че първоинстанционният съд е отхвърлил исковете по отношение на всички ответници, като в диспозитива не е посочил, че претенциите се отхвърлят при условията на солидарност, от което е приел, че сумата за която са отхвърлени претенциите е разпределена по равно между страните. Тъй като правата на ищеца П. С. върху вземането са в размер на 1/4, която възлиза на 17924,.25 лв., а искът му е отхвърлен за 1/2 ид. ч. от стойността на подобренията, то за разликата над 17924.25 лв. решението е недопустимо, постановено в отклонени на диспозитивното начало в процеса. В тази част е обезсилил първоинстанционното решение, а в останалата, с която исковете по чл. 72, ал.1 ЗС са отхвърлени като погасени по давност, е потвърдил решението.
По отношение на иска с правно основание чл. 74, ал. 1 от ЗС е приел, че с този иск недобросъвестният владелец може да претендира заплащане на по-малката стойност между направените разходи и увеличената стойност на имота. Той е неоснователен тъй като не е налице един от елементите на фактическия състав – подобрителят е добросъвестен владелец, а не недобросъвестен.
По отношение на останалите искове също е приел, че не са осъществени някои от елементите на съставите им: по иска по чл. 61, ал. 1 ЗЗД – предприетата работа (строителството на сградата) не е била чужда, а е извършена в изпълнение на отстъпено право на строеж и сключен договор за строителство.
По исковете с правно основание – чл. 55, ал. 1 ЗЗД, основани на факта на погасеното по давност право на строеж, съдът е намерил, че не е налице хипотезата на отпаднало основание. Ищците имат качеството на добросъвестни владелци и подобрители, поради което разполагат със иска по чл. 72, ал.1 ЗС, който е специален и изключва приложението на общите правила на неоснователното обогатяване.
За неоснователен е намерен и искът по чл. 59 ЗЗД с аргумента, че този иск намира приложение, когато неоснователно обеднелият за сметка на друг няма друг път на защита. В случая ищците са добросъвестни подобрители, поради което имат друг път на защита. С тези мотиви е потвърдил решението и по евентуалните искове.
В касационната жалба се съдържат оплаквания, че обжалваното решение е недопустимо и неправилно. Иска се неговата отмяна и присъждането на разноски за всички инстанции.
В изложението на основанията за допускане до касационно обжалвано са формулирани следните въпроси: 1. Правата на съпрузите, включително вещни и облигационни такива, произтичащи и свързани с факта на съвместно придобити вещни права, в т. ч. на ограничено вещно право на строеж, явяват ли се солидарни, така щото всеки един от съпрузите да може да иска от длъжника изпълнение на цялото вземане. Правилата на пасивната солидарност /чл. 121- чл. 127 ЗЗД/ могат ли да се прилагат по аналогия /analogia legis/ и за случаите на кредиторова /активна/ солидарност, сочи основанието на чл. 280, ал. 1, т. ГПК като твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с дадените указания в ТР № 91/1974г. на ОСГК на ВС, решение № 865/23.12.2010 г. по гр. д. 1831/2009 г. на ВКС, ІV г. о., а по отношение на втората част от въпроса твърди, че е налице основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК; 2. Смъртта на един от солидарните кредитори води ли до прекратяване на солидарността между останалите или независимо от това всеки един от останалите солидарни кредитори може да претендира цялото вземане, вкл. и когато това вземане произтича от вещни права, придобити от съпрузи при условията на семейна имуществена общност? Активната солидарност „наследява“ ли се от наследниците на починалия кредитор. Сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 3. За възникването на солидарната отговорност достатъчно ли е постигнато съгласие между кредитори или е необходимо и съгласието на длъжника. Сочи основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, като твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с решение № 865/23.12.2010 г. по гр.д. № 1831/2009г., ВКС, IV г.о.; 4. Ако ищците са уточнили исковата си молба в смисъл, че претендират исковата сума разделно, т. е. съобразно дяловете им в съсобствеността, които не са равни, то пропускът на съда в общия отхвърлителен диспозитив на решението да посочи дяловото разпределение на вземанията на ищците означава ли непременно, че сумата на отхвърлените претенции се разпределя между ищците по Ѕ, т. е. по равно или следва да бъде зачетено направеното от ищците уточнение на исковата им молба, указващо друго дялово разпределение. Позовава се на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 5. Въпросът за съотношението на правата на съищците, предявили общо една искова претенция с твърдението да са солидарни кредитори или в най-лошия случай да са разделни такива при определено от самите тях дялово разпределение на правата им, относим ли е към активната материалноправна легитимация на ищците, а оттук и към правилността на постановения съдебен акт или е свързан с процесуалната легитимация, респективно допустимостта на акта. Твърди се, че е разрешен в противоречие с решение № 61/13.06.2014 г. по гр. д. № 3306/2013 г., ВКС, IV г.о., решение № 5/06.06.2011 г. по гр. д. № 47/2010 г., ВКС, III г. о., решение № 131/16.06.2014 г. по гр. д. № 4996/2013 г., ВКС, III г. о. и е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. 6. Когато упражнява правомощията си извън очертаните от въззивната жалба рамки, въззивният съд не се ли произнася свръхпетитум и ако е така – то това не води ли до недопустимост на въззивния акт в тази му част, сочи се основанието на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК във връзка с противоречие с решение № 201/17.05.2013 г. по т.д. № 253/2011 г. на ВКС, II т.о.; 7. Когато погрешно обявява първоинстанционното решение за частично недопустимо, респ. за непълно и без да е сезиран с жалба от другата страна въззивният съд не нарушава ли забраната за “reformatio in peius”, закрепена в нормата на чл. 271, ал. 1, изр. второ ГПК, твърди се, че е налице основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК във връзка с противоречие с решение № 82/09.08.2013 г. по т.д. № 848/2012 г. на ВКС, I т.о.; 8. В увеличената вследствие на извършени подобрения стойност на урегулиран поземлен имот, застроен по предприемачески начин чрез възлагане на строителството от собствениците на земята на строител с учредено право на строеж и редовни строителни книжа, който впоследствие е продал на трети лица правото на строеж за изграждането на отделни обекти в сградата, междувременно погасено по давност поради успешно проведен иск по чл. 67 ЗС, следва ли да се включи и стойността на необходимо присъщите и неизменно съпътстващите строителството разходи за проектиране, учредяване правото на строеж, надзор, контрол, административни такси и др. подобни, позоват се на основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК поради противоречие с т. II на Постановление № 6/27.12.1974г. по гр. д. № 9/1974 г. на Пленума на ВС, решение № 152/16.06.2014 г. по гр.д. № 1518/14 на ВКС, I г.о.; 9. Допустимо ли е съдът да се произнася по общо, бланкетно, неясно и некоректно формулирано възражение за изтекла погасителна давност като с решението си съдът сам и по свое усмотрение тълкува и доуточнява такова възражение? Не следва ли в този случай съдът по аналогия от разпоредбата на чл. 129, ал. 2 ГПК да даде срок на ответника да конкретизира възражението си след изтичането, на който и ако указанията му не бъдат изпълнени съдът да остави възражението без разглеждане, сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 10. От съпоставката между задължителните мотиви по т. 1 на ТР № 1/2012 г. на ОСГК и въведените в мотивите на т. VI на ППВС № 6/1974 г. на ВС общи критерии за началната дата на изискуемостта на вземанията за подобрения, може ли да бъде изведено правилото, че вземането за подобрения на суперфициар, с погасено по давност право на строеж срещу собственика на земята по чл. 72, ал. 1 ЗС, става изискуемо от момента на влизане в сила на решението по петиторния иск, предявен от собственика на земята срещу суперфициаря, основан на погасителния ефект на чл. 67 ЗС? Би ли могло за начален момент на давността за предявяване на иска на суперфициаря – добросъвестен подобрител евентуално да се счита моментът на връчване на исковата молба по петиторния иск или датата на вписването на исковата молба в Агенция по вписванията, позова се на основанията по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК, като твърди противоречие с решение № 319/03.04.2009г. по гр.д. 606/2008г. по описа на ВКС, I г.о.
Решаващите изводи на съда са формирани от приетото за установено извършване на подобрение върху имота от добросъвестен владелец и от изводът за погасяване на вземането за тези подобрения поради изтичане на общата петгодишна давност, която е започнала да тече от датата на преустановяване на упражняване на фактическа власт върху имота.
Поставените въпроси в т. т. 1, 2, 3 и 5 не са относими, към крайните изводите на съда, обосновали изхода на спора.
Шестият въпрос е общо формулиран, не е насочен към конкретен фактически и правен извод на съда, поради което също не отговаря на изискването на чл. 280, ал.1 ГПК за да бъде определен като общо основание за допускане на касационна проверка.
Седмият въпрос е ориентиран към правомощията на въззивния съд да извърши проверка на обжалваното решение на основание извън наведените във въззивната жалба. В случая въззивният съд е проверил допустимостта на решението, което е задължен да направи служебно, т. е. и в случаите когато страната не се позовава на този порок на съдебния акт.
Този въпрос както и въпрос № 4, който е за това ако ищците са уточнили исковата си молба в смисъл, че претендират исковата сума разделно, т. е. съобразно дяловете им в съсобствеността, които не са равни, то пропускът на съда в общия отхвърлителен диспозитив на решението да посочи дяловото разпределение на вземанията на ищците означава ли непременно, че сумата на отхвърлените претенции се разпределя между ищците по 1/2, т. е. по равно, обуславят общо основание за допускане касационна проверка по тях, тъй като при разрешаването им съдът следва да изхожда от заявените обстоятелства и обема на търсената защита.
Осмият въпрос не е правен а фактически въпрос – за това от какви компоненти следва да се определи стойността на обектите в построена сграда, поради което може да бъде обсъждан само след допусната касационна проверка на въззивното решение.
Деветият въпрос е за това дължи ли съдът произнасяне по наведено възражение за погасителна давност ако то е бланкетно и неясно. На следващо място се поставя въпроса: след съпоставяне на мотивите на ТР 1/2012 г. на ОСГК на ВКС и на т. 6 от ППВС 6/74 г. относно общите критерии посочени в тях за началната дата на изискуемостта на вземането за подобрения на суперфициар с погасено право на строеж, може ли, да се определи за начален момент на давността за добросъвестния подобрител връчването на исковата молба по петиторния иск (по чл. 67 ЗС или датата на вписването й).
Този въпрос не е разискван от съда. Съдът е приел, че срокът по чл. 67 ЗС е започнал да тече от 1998 г. съгласно направено изявление от ищците, че от тогава не упражняват фактическа власт върху имота, а също и от 2006 г., когато е учредено право на строеж на ответното дружество и му е предадено владението върху терена и недовършената сграда. Най-късно от този момент за добросъвестния подобрител е възникнало вземането за извършените от него подобрения и това право той е могъл да упражни в продължение на 5 години съгласно чл. 110 ЗЗД. Погасителната давност е санкция срещу бездействието на страната, носител на парично вземане, което не е изпълнено доброволно.
Поставеният въпрос под № 10 за началния момент, от който е започнал да тече срокът по чл. 110 ЗЗД за погасяване паричното вземане на добросъвестния подобрител за стойността, с която се е увеличила тази на подобрения имот, когато той е носител на правото на строеж и е предоставил това право за упражняване от друг правен субект, който не е изпълнил поетото задължение, обуславя основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК за допускане касационна проверка тъй като е от значение за точното прилагане на закона и по него няма формирана задължителна практика.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2137/04.11.2015 г., постановено по възз. гр. д. № 1801/2015 г. по описа на Софийски апелативен съд.
УКАЗВА на касаторите да внесат по сметка на ВКС такса за касационно обжалване в размер на 1433.94 лв. и представя доказателство за това в едноседмичен срок от съобщението.
След изпълнение на указанието делото да се докладва на председателя на І г. о. за насрочване, а при неизпълнение – на докладчика за прекратяване.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: