Р Е Ш Е Н И Е
№ 596/2009
гр.София, 10.02.2010 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Второ гражданско отделение в съдебно заседание на четвърти ноември две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
със секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело под № 5360/2008
Производството е по чл.290 ГПК.
С определение № 177 от 09.03.2009 г. на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК е допуснато касационно обжалване на въззивното решение № 300 от 29.05.2008 г. по в.гр.д. № 243/2008 г. на Смолянския окръжен съд, с което е оставено в сила решение № 824 от 08.02.2008 г. по гр.д. № 489/2007 г. на Смолянския районен съд. С последното са отхвърлени предявените от Г. И. К. искове по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ и по чл.13, ал.2 ЗВСГЗГФ за признаване за установено по отношение на О. с. „З” – С. правото на наследниците на И. Т. К. , бивш жител на с. М., починал на 17.02.1970 г., да им бъде възстановена собствеността върху 1/3 идеална част от следните имоти: гора в м.”У” с площ 1.6 дка; гора в м.”Х” с площ 2.8 дка; паша в м.”С” с площ 2.4 дка; гора в м.”Б” с площ 1.1 дка; паша в м.”Д” с плош 2.0 дка; паша в м.”К” с площ 3.3 дка; гора в м.”Х” с площ 8.4 дка; гора в м.”К” с площ 9.00 дка; гора в м. м.”Д”, „К” и „Ч” с площ 11.8 дка; 1/183 идеална част от гора в м.”К”, „Д” с обща площ 1927.70 дка, както и правото да им бъде възстановена собствеността върху 2/163 части от нива, паша и гора в землището на с. Г. в м.”Х” /сега в м.”Х”/ цялото от 2000 декара, които идеални части съответстват на 25.0 дка. Поддържат се оплаквания за нарушение на материалния закон и необоснованост на въззивното решение с искане за отмяна и уважаване на предявените искове.
Ответниците по касация Р. д. по горите-гр. Смолян, Д. г. с.-гр. Смолян, О. с. „З” – гр. С. и О. С. не са ангажирали становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и преди да се произнесе, съобрази следното:
За да потвърди решението на първата инстанция, с което са отхвърлени исковете по чл.13, ал.2 ЗВСГЗГФ, въззивният съд е приел най-напред, че не са представени доказателства наследодателят И да е заплатил т.н. „петинки” и да се е снабдил с нотариални актове по реда на § 7 от Закона за изменение и допълнение на ЗИД на Закона за продаване на някои държавни гори в С. околия /ДВ, бр. 18 от 25.04.1931 г./. Според въззивният съд, от представените списъци на горопритежателите, съставени през периода 1938-1940 г., както и от списъка на данъкоплатците от с. Г., П. околия, притежаващи недвижими имоти от 1924 г., продавателния договор от 1935 г. и протокола от 1923 г. на П. мирови съдия, не се установява, че наследодателят на касатора е бил собственик на претендираните имоти към момента на одържавяването на горите. Прието е, че липсват доказателства И. К. да е декларирал в емлячния регистър от 1949 г. своята част от имотите по списъците, както и частта си от декларираните на името на Б. К. в емлячния регистър от 1929-1935 г. имоти. Прието е по-нататък, че съществува несъответствие между декларираните през 1929-35 г. и през 1949 г., имоти, което сочело на настъпили за този период от време промени в собствеността, вследствие на което към момента на одържавяването същите имоти не били в патримониума на наследодателя. Окръжният съд се е позовал на Окръжно № 694/94 г., според § 1, ал.посл. на което всеки притежател декларира само тези имоти, които притежава към момента на пререгистрирането, както и на § 5 от У. № 573 от 28.05.1949 г., съгласно който ако притежателят не е декларирал в посочения срок имота си в истинския му размер, укритата земя остава в полза на ДПФ.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че обжалваното решение е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила-основания за отмяна по смисъла на чл.281, т.3, предл. второ ГПК.
Въззивният съд не е съобразил, че с обща искова молба са предявени обективно съединени установителни искове, както с правно основание по чл.13, ал.2 ЗВСГЗГФ, така и по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ. Разглеждането на претенциите по двата закона в едно производство обаче е недопустимо предвид различията в сроковете за предявяване на исковете и в страните, които следва да участват в процеса.
На следващо място, с п.12 от исковата молба се претендират 2/163 части от „нива, паша и гора” в м.”Х” /сега „Х”/ на с. Г.. Н. е било, да се уточни конкретно какъв имот е предмет на установителния иск.
Все във връзка с допустимостта на предявените искове и с оглед заключението на вещото лице инж. Р/л.89-92 от гр.д. № 489/2007 г. на СмРС/, съгласно което има съвпадение между процесни имоти и заявените в ОС „ЗГ” по преписка вх. № 1698/1999 г. по местности, макар и площите им да се различават, наложително е било да се изясни каква част от г. в същите местности не са били заявени за възстановяване пред службата по земеделие и гори.
По исковете по чл. 13, ал.2 ЗВСГЗГФ правото на собственост се доказва с документи, примерно и неизчерпателно изброени в чл.13, ал.3 ЗВСГЗГФ. Доколко такъв документ удостоверява притежавано право на собственост се преценява съобразно действащата към момента на съставянето му нормативна уредба. При положение, че съдът не може да прецени доказателственото значение на документа, предвид наличието на действали по едно и също време общи и специални нормативни актове /напр., Законът за г. от 1904,1922 и 1925 г. и Законът за продаване на някои държавни гори в С. околия от 19.03.1911 г., с измененията и допълненията му с „Д” от 05.02.1923 г. , 01.06.1927 г. и 25.04.1931 г., то следва с помощта на експертно заключение да установи основанието за съставяне на същия документ. В конкретния случай е било необходимо вещото лице да посочи конкретно за кой имот по исковата молба се отнасят писмените доказателство по делото, както и кои от процесните гори са попадали под териториалното действие на Закона за продаване на някои държавни гори в С. околия от 19.03.1911 г. с посочените по-горе изменения от 05.02.1923 г., 01.06.1927 г. и 25.04.1931 г., а също така и кои от г. са били кооперативно стопанисвани и да отдели онези от тях, които не са от тази категория.
След като бъде отстранена нередовността на исковата молба и бъде уточнен предмета на установителната претенция по чл.13, ал.2 ЗВСГЗГФ, вкл. и чрез възлагане на допълнителни задачи на експерта в посочения по-горе смисъл, въззивният съд следва да съобрази при преценката на доказателствата следното:
Съгласно чл.3, ал.1 ЗВСГЗГФ собствеността върху г. се възстановява на български физически или юридически лица, от които те са били отнети или на техните наследници и правоприемници. Със Закона за задружно стопанисване на частните гори /ДВ, бр. 25 от 05.02.1942 г./ са уредени нормативно имуществените отношения на член-кооператорите, внесли собствени гори в горовладелческите кооперации, като с чл.8, ал.2 от същия закон е било забранено да се разтурват образуваните горско-стопански кооперации. По аргумент от чл.10, ал.1 от Закона за задружно стопанисване на частните гори, не е било допустимо физически лица да внасят гори, които не са собственост на член-кооператора, т.е. не е била предвидена възможност да се внасят гори, върху които на физически лица е било предоставено само право на ползване. Това е така, защото Законът за продажба на някои държавни гори в С. околия от 19.03.1911 е предвиждал изкупуване на описаните в него държавни гори, което е следвало да стане в срок от пет години. За продадените по този закон държавни гори е предвидено издаване на констативен нотариален акт от мировия съдия, което обаче е ставало въз основа на удостоверение от съответния лесничей, че е изплатена цената и скица. Констативният нотариален акт не създава, а само установява съществуването на права, поради което правото на собственост е възникнало от момента на плащане на последната вноска, което се е удостоверявало от съответния лесничей. Доколкото издаването на констативен нотариален акт не е задължително, в чл. 16 от Закона за задружно стопанисване на частни гори е бил уреден начина, по който внесените реални дялове от собствениците член-кооператори са се трансформирали в идеални имуществени дялове – това се е извършвало от комисия в състав: местния лесничей, съответния общински кмет и пет лица, избрани от собствениците на г. , респ. от управителните тела на горско-стопанската кооперация или задруга. В чл.19 от ЗЗСЧГ е било предвидено съдебно обжалване на решенията на комисията по чл.16 относно оценката и размера на идеалните имуществени дялове. Ето защо, книгите на горовладелческите кооперации-дневници, списъци и т.н. са писмени доказателства, годни да установяват правото на собственост върху г. към момента на одържавяването им. В този смисъл, представените по делото списък на горопритежателите на ревир „К”, „Д” от 1938-1940 г., списък на данъкоплатците от с. Г., притежаващи недвижими имоти в изброените в същия списък местности от 05.01.1932 г. съставляват годни писмени доказателства за установяване собствеността на наследодателя на касатора по чл.13, ал.3 ЗВСГЗГФ, които е следвало, да се преценят във връзка и с останалите документи по делото.
Следва да се има предвид по-нататък, че веднъж придобито, правото на собственост не се губи поради неупражняването му, а само ако бъде придобито от другиго, за което по делото следва да има изрични доказателства. Липсата на деклариране през 1949 г. по силата на У. № 573 от 28.05.1949 г., и издаденото въз основа на него Окръжно № 694/49 г. може да съставлява индиция, че е вероятно към същия момент имотът да не е притежаван, но това би било само основание ответниците да докажат, че междувременно е било извършено прехвърляне. Фактът на недекларирането обаче не е достатъчно условие за да се приеме, че по силата на закона е настъпил ефекта на одържавяването на горите. Съгласно § 5 от У. № 573 от 28.05.1949 г., необходимо е било притежателят съзнателно да не декларира и имота си, след което се е изпълнявала процедурата по отнемането му, представляваща сложен фактически състав, включващ издаване на заповед от министъра на земеделието въз основа на мотивирано решение на съответния народен съвет, утвърдено от околийския народен съвет.
Като е приел, че щом притежателят не е декларирал имотите към момента на пререгистрирането, то се смята, че не са притежавани от него, въззивният съд е нарушил материалния закон.
В обобщение, обжалваното решение е постановено при наличие на отменителните основания по чл. 281, т.3, предл.първо и второ ГПК и тъй като се налага да се извършат нови съдопроизводствени действия във връзка с проверката за редовността на исковата молба, както и възлагане допълнителни задачи на лесотехническата експертиза, съгласно чл.293, ал.3 ГПК делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯВА решение № 300 от 29.05.2008 г. по в.гр.д. № 243/2008 г. на Смолянския окръжен съд.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: