3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 596
София, 21.11. 2012 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова ч. гр. д. № 359/2012 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба, подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от адв. Б. Ив. К. – процесуален представител на И. П. П., срещу определението от 07.02.2012 г. по ч. гр. д. № 16153/2011 г. на Софийския градски съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК.
Ответникът по частната жалба [фирма] [населено място] не е подал писмен отговор в срока по чл. 276 ГПК.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., като обсъди данните по делото, намира следното:
И. П. П. П. е предявил иск за прогласяване нищожност на заповед по чл. 410 ГПК за изпълнение на парично задължение, тъй като в нея не е посочен период и облигационното правоотношение между страните не е конкретизирано, и евентуално съединен иск с правно основание чл. 424 ГПК за признаване на установено, че не дължи сумите, предмет на същата заповед, като погасени по давност.
С обжалваното въззивно определение е потвърдено определението от 10.11.2011 г. по гр. д. № 43302/2011 г. на Софийския районен съд, с което исковата молба е върната, а производството по делото е прекратено. Изложени са съображения, че способите за защита на длъжника при издадена заповед за парично задължение, включително и при липса на реквизити, са изчерпателно уредени в ГПК, като няма процесуален ред за разглеждането на главния иск, а нормативната уредба по ЗЗД, касаеща нищожност на договорите, е неприложима. Предявеният като евентуален отрицателен установителен иск също е недопустим предвид специалния ред по чл. 424 ГПК за установяване недължимост на присъдената сума. В случая ищецът не твърди да са налице новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да му бъдат известни до изтичането на срока за подаване на възражение или с които не е могъл да се снабди в същия срок. Твърдяната погасителна давност е настъпила още преди издаването на заповедта за изпълнение и не представлява основание по чл. 424 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът не е формулирал правен въпрос, във връзка с който иска да се допусне касационно обжалване на въззивното определение. Посочил е, че същото е постановено в противоречие с цялата практика на ВКС, но не се е позовал на задължителна за съдилищата практика според разясненията в т. 2 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Записал е също, че винаги и по всички дела, когато са били налице условията на чл. 127 и 128 ГПК в техните елементи – ищец, ответник, петутим, внесена държавна такса, ВКС е постановявал образуване и разглеждане на гражданско дело, като е приемал, че е сезиран с правен спор, по който се иска произнасяне, както и че въпросните елементи са налице в представената искова молба – определени са страните, исканията, като същите са напълно допустими и е следвало да бъдат разгледани от съда, който впоследствие да реши дали са основателни. Според жалбоподателя въпросът е и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – необходим е еднакъв подход на всички съдилища относно прилагането на чл. 127 и 128 ГПК.
Настоящият състав на Върховния касационен съд, I-во г. о., намира, че при това изложение на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не са налице предпоставки за допускане на жалбата до разглеждане по същество. Определящият изхода на делото правен въпрос не е за това дали предявените искове са недопустими поради неизпълнение на изискванията на чл. 127 и 128 ГПК за съдържанието на исковата молба и приложенията към нея като предпоставки за надлежното упражняване на правото на иск, а за това дали съществува уреден от закона процесуален ред за разглеждане на първия от предявените искове и дали вторият, предявен като евентуален, иск има характер на такъв по чл. 424 ГПК. Поставеният от жалбоподателя правен въпрос не обуславя изхода на настоящото дело и затова по него не може да се допусне касационно обжалване.
Наред с това по обуславящите изхода на спора правни въпроси приетото в обжалваното определение е в съответствие с практиката на Върховния касационен съд, постановена в производства по чл. 274, ал. 3 от ГПК, която е в обхвата на задължителната за съдилищата практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК според разясненията в ТР № 2 от 28.09.2011 г. на ОСГТК на ВКС – напр. определение № 196 от 16.03.2012 г. по ч. гр. д. № 148/2012 г., определение № 710 от 28.12.2011 г. по ч. гр. д. № 662/2011 г., двете на ІІІ-то г. о., определение № 948 от 20.12.2010 г. по ч. т. д. № 898/2010 г. на I-во т. о., определение № 706 от 22.11.2011 г. по ч. гр. д. № 645/2011 г. на ІV-то г. о. С тях е прието, че искът по чл. 424 ГПК е специален отрицателен установителен иск, който се основава само на новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да бъдат известни на длъжника до изтичане на срока за възражение или той не е могъл да се снабди с тях в този срок; че когато ищецът се позовава на давност, тя, като юридическо събитие, е съществувала към изтичане на срока за възражение и в този смисъл е известен и респективно – достъпен за ищеца факт преди изтичане на срока за възражение; затова и не представлява новооткрит факт или ново писмено доказателство. Доколкото в посоченото определение № 948 от 20.12.2010 г., е разискван въпросът за процесуалните способи за защита на длъжника в заповедното производство, срещу когото има издадена заповед за изпълнение на парично вземане, то същото разрешение – за недопустимост, следва да се приложи и по иска за нищожност на заповедта по чл. 410 ГПК на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не е представена съдебна практика като доказателство за наличие на противоречиво разрешаван въпрос. Освен това обжалваното определение е постановено в съответствие със задължителната съдебна практика, поради което и това основание за допускане на касационно обжалване не е налице /аргумент от т. 3 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/.
Неоснователно е и позоваването на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, според която произнасянето на съда по определящия изхода на делото материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването на неясни правни норми, с цел еднаквото им прилагане от съдилищата, както и когато се изоставя едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго, какъвто настоящият случай не е.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определението от 07.02.2012 г. по ч. гр. д. № 16153/2011 г. на Софийския градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: